Интервю на Красен Николов с доц. Орлин Спасов, Mediapool
.
– Защо България слиза в класациите за свободата на медиите, доцент Спасов?
– Причините не са една или две, а и медиите не действат в изолирана сфера. В тях много ясно се оглежда общото състояние на обществото, на политиката, икономиката и културата. Сякаш има твърде малко области, в която България напоследък да не отбелязва регрес. Ето, тези дни, например, се появи информация от международно проучване, според което София е сред градовете по света, в които качеството на живот през последните пет години се е влошило най-много.
Сигурен съм, че подобни резултати в една или друга степен бихме отчели за състоянието на образованието, здравеопазването, в сферата на сигурността и т.н. Тези процеси са свързани, има нещо като мрежа от фактори, които действат паралелно и очертават общата рамка. Налице е и тревожен общ упадък на демократичната култура.
Състоянието на медиите е част от тази картина.
Скорошно изследване на Фондация „Медийна демокрация“ ясно показа, че всички институции, които коментират медийната среда у нас, поставят на първо място проблема за политическия натиск върху средствата за информация. След това идват икономическите зависимости.
През последните години започнахме да говорим за олигархическа зависимост на българските медии, при която политическото и икономическото влияние са тясно преплетени. Има и други причини за упадъка – прекият натиск върху журналисти, който понякога е придружен и с физически заплахи, дефицитът на плурализъм и т.н.
Ключова особеност за България е, че влошаването на медийната среда дойде от частните медии, а не от работата на обществените телевизия и радио. БНТ и БНР успяха да се утвърдят като зона на обективност и независимост тъкмо във времето, в което България се срина в класациите. Така че все пак имаме поне два примера за сравнително добре работещи медии.
– Има ли проблем с морала на самите журналисти? Защо те не протестират, както се случва навсякъде в Европа?
– На този въпрос бих отговорил с въпрос. Защо почти нямаше недоволство в медиите по време на управлението на ГЕРБ? Именно през този период върху средствата за информация започна да се упражнява брутален натиск. Въпреки това нищо особено не се случи и повечето журналисти предпочетоха да кажат „пас“.
Още преди десетина години в един свой анализ Михаил Неделчев постави провокативния въпрос желаят ли всъщност българските журналисти свободата си. И отговори много аргументирано с „не“. В анализа му се доказваше, че журналистите не желаят свободата си, защото несвободата в тази професия често е по-удобна, тя осигурява определен комфорт.
Когато се противопоставиш на несвободата, рискуваш да станеш уязвим. Много журналисти предпочитат да не си създават проблеми, работейки в уюта на конюнктурата. Днес, след толкова време, нищо не се е променило. Картината стана дори по-грозна. Все повече журналисти са готови да направят компромиси не само със свободата на словото, но и с нивото на труда си. Защо тогава изобщо да се учудваме, че качествената журналистика е на изчезване?
За честата гражданската пасивност на журналистиката в България и за превиването на гръб пред медийните собственици отговорност носи и образованието по журналистика. То остава длъжник на професията, защото все още не успява да формира онези морални качества, които да позволят противопоставяне на диктата на корпоративния или партиен интерес.
Младите журналисти веднага се сблъскват с грубите „ценности“ на пазара, който е силно изкривен от политически и икономически зависимости.
В резултат на тези намеси общественият статус на професията спадна съвсем. Постепенно журналистиката престана да има онзи престиж, който по-рано имаше и днес почти без изключения се разглежда като вид слугинаж. Има сериозен проблем и вътре в самата журналистическа среда, която е силно неконсолидирана. Тя не може да достигне нивото на истинска професионална общност, която е способна да защити интересите си, свързани със заплащането, с качеството на журналистическото съдържание, с моралните норми и т.н. На практика има професия журналист, но няма истинска професионална гилдия.
– Можем ли да очакваме започването на процес на изсветляване на собствеността на медиите?
– Вече бяха предприети важни стъпки в тази посока. Налице е изискване на Закона за задължителното депозиране на печатни и други произведения, което принуди изданията да декларират в началото на всяка календарна година своята действителна собственост, включително до физически лица. Министерството на културата публикува на сайта си списък на подадените декларации.
Все още обаче не всички медии изпълняват това задължение, защото санкциите са символични. В същото време по силата на Закона за радио и телевизия собствеността върху електронните медии трябва да се декларира в хода на процедурата по получаване на лиценз.
Като цяло България макар и бавно започва да се движи в правилната посока. През тази година станахме свидетели на няколко големи сделки в интернет. Купувачи придобиха цели пакети от информационни и развлекателни сайтове. Тези сделки се реализираха при голяма прозрачност по отношение на собствеността. Ясно бе кой продава, кой купува, какво купува и каква е стойността на придобиванията. Това е позитивна тенденция.
По-важният въпрос сега вече става не кой е собственикът, а какъв е произходът и характерът на капитала, как е осигурен той, налице ли е тенденция към монополизация. Нужна е също така дискусия дали ние като общество сме съгласни медийна собственост да бъде свързана с офшорни фирми.
– Отново станахме свидетели на движение на известни лица из големите телевизии. Прави впечатление, че едни и същи хора циркулират по телевизиите и това се случва непрестанно поне през последните 10 години. Симптом за какво е това?
– Ако погледнем чисто формално на тези движения, те би трябвало да са нещо стандартно. В крайна сметка те биха показали, че в българските медии съществува реална конкуренция и че телевизиите просто се състезават, за да имат най-добрите и най-успешни журналисти.
Телевизията е силно персонифицирана медия, затова водещите й лица са от толкава голямо значение. За съжаление обаче такова формално описание не покрива добре реалността. В България често движението на едни и същи фигури между различните медии по-скоро е признак за несигурна медийна среда. И, по-важното, за среда, лишена от стабилна ценностна система. В Германия например не може журналист, който дълго е работил в политически консервативно ориентирана медия просто така да премине в медия, която е по-либерално или ляво ориентирана. В момента журналисти от списание „Шпигел“ стачкуват, защото не са съгласни в ръководството на изданието да влезе журналист, който преди е работил за консервативния „Билд цайтунг“.
– Способни ли са телевизиите да произвеждат качествени нови лица, нови продукти и в областта на публицистиката и новинарството?
– Създаването на качествени журналисти изисква време. Те трябва да се утвърдят, трябва да са талантливи. Телевизиите обаче бързат. Искат на момента да имат най-доброто и това изостря конкуренцията помежду им. Вместо да изграждат постепенно собствени емблематични лица в сферата на новинарството, те са готови направо да ги купят от конкуренцията. Така журналистиката полека-лека заприличва на футбола, където играчите са вид наемници.
В същото време раздялата на медиите с един или друг журналист често не е доброволна и приема формата на санкция. Да си спомним за траекториите на Иво Инджев, Светла Петрова, Георги Коритаров и т.н. Или да вземем последния случай с Анна Цолова и Виктор Николаев. Лесно бихме приели, че са привлечени от конкурентната „Нова телевизия”, но начинът, по който напуснаха бТВ, остави съмнения, че раздялата едва ли е била безконфликтна.
Аргументите на телевизията не бяха убедителни. Медията отначало заяви, че сутрешният блок излиза в лятна почивка, нещо, което никога до момента не се беше случвало. След това отпуската намери продължение в напускане на двамата журналисти. Тези действия оставиха впечатлението, че бТВ се дистанцира от позициите, които водещите имаха по време на протестите срещу правителството. Неяснотата се подсили от мълчанието на самите Цолова и Николаев. Бизнес интересите очевидно наложиха затъмнение за истинските причини за този неочакван трансфер.
– Как българските медии отразяваха протестите? Сякаш медиите не могат да произвеждат относително обективно отразяване на подобни силно политизирани събития?
– Да се отразяват протестите срещу правителството на Орешарски, се оказа доста по-трудно, отколкото февруарските протести. Помните, че протестите през февруари на практика обединиха всички медии. Ключът при отразяването им беше един и същ – медиите застанаха на страната на хората и това беше еднозначна позиция. Заеха я бързо дори медии, които до този момент бяха сред най-големите апологети на тогавашното управление.
Още февруарските протести обаче внесоха в обществото елемент на силна поляризация. Тогава протестиращите носеха бесилки, горяха конституцията и чучела на политици, носеха дори дръвници, на които символно искаха да отрежат главите на управляващите. Основното противопоставяне беше между хората и политиците. Неслучайно един от запомнящите се лозунги беше „Всички вън!“.
Поляризацията придоби друг характер, но се задълбочи по време на протестите срещу правителството на Орешарски. Прокарани бяха разделителни линии между демократи и недемократи, русофили и русофоби, комунисти и антикомунисти, красиви и не толкова красиви. Тази нова по характера си поляризация направи отразяването на протестите много по-трудно, защото и медиите не останаха изолирани от процеса и на свой ред също се поляризираха. Те се политизираха до степен, която помним от началото на 90-те години.
Сега виждаме ясно коя медия с каква позиция е. Голямата група около Делян Пеевски и Ирена Кръстева подкрепя правителството на Пламен Орешарски. „Икономедиа“ се превърна в информационен хъб на протестите и започна да гравитира около президента Росен Плевнелиев. Около „Нова телевизия“ пък се оформи един кръг, който повече или по-малко може да бъде интерпретиран като про-ГЕРБ. И така нататък.
При подобно ниво на поляризация обективността лесно се превръща в проблем. Вместо нея по-често виждаме да се изразяват ангажирани позиции. Всичко това има и един страничен ефект. В условията на екстремна поляризация авторитетите оцеляват трудно, защото взаимно се очернят. Това се отнася както за политиката, така и за журналистиката.
– През последните няколко години нараства влиянието на онлайн медиите. В същото време ставаме свидетели и на процес по овладяване на онлайн сегмента от определени групировки. И в интернет ли се случва това, което се случва в пресата – монополизиране и налагане на политическа цензура?
– От една страна, интернет е среда, в която публиката е готова да инвестира повече доверие. От друга, много от традиционните медии с разклатена репутация присъстват активно и онлайн. Обикновено политиката им тук възпроизвежда тази от офлайн пространството. По този начин няма как да очакваме в интернет да се случи нещо различно от това, което доведе до пропадането на България в класациите за свободата на медиите. Доверието лесно се оказва подведено. Няма такова нещо като интернет сам по себе си, който е много демократичен. Какво се случва в интернет, зависи от това кой какво прави в тази среда.
Ще дам един пример с Варна. Скоро беше направено изследване, които показа, че традиционните печатни медии в града оцеляват все по-трудно, докато в същото време е налице истински бум в появата на многобройни информационни сайтове в интернет. На пръв поглед това е една изцяло позитивна тенденция.
Наскоро коментирах това развитие със Спас Спасов, кореспондент на сайта „Дневник“ в града. Той ми каза, че няма особен повод за радост и че всъщност реална алтернатива не се е появила. Причината е, че голяма част от тези онлайн медии са с неясни собственици, прокарват неясни интереси и често откровено манипулират публиката. Те възпроизвеждат на медийно ниво един компрометиран модел на управление, наложен в местната община.
Ето защо няма как автоматично да очакваме, че интернет медиите ще бъдат нещо много по-различно от хартиените издания или от телевизията. Качеството на журналистиката в интернет средата често е значително по-ниско от това в традиционните медии. За щастие, вече има и няколко сериозни медийни проекта, които се реализират онлайн и които са независими.
Все още обаче е далече моментът, в който те ще добият възможности да влияят осезаемо върху цялостния медиен климат в България.
Очевидно е, че след като у нас базови институции за канализиране на гражданската активност като партиите и традиционните медии не функционират ефективно, много хора са склонни да оттеглят доверието си от тях и да го пренасочат към Фейсбук, към блогосферата и социалните сайтове. От друга страна, поради голямата фрагментираност на средата в интернет и поради факта, че изказваните в блоговете и в социалните мрежи твърдения по принцип са субективни, се създават условия за усилване на поляризацията на мненията. Това, което традиционно разбираме под общество, все по-активно се подменя от една дълбоко сегментирана публика, която трудно намира общ знаменател. Вместо търсенето на консенсус, превес вземат емоциите. Така, парадоксално, едновременно се разширяват възможностите за директни граждански интервенции в сферата на вземане на решения и се засилва нестабилността на системата като цяло, защото тя става все по-непредвидима и сложна. Партийната интервенция в социалните медии засилва тази нестабилност.
– На този фон какво се случва в българската преса?
– Пресата е на последно място по доверие сред традиционните медии у нас. Недоверието към нея надхвърля доверието. Може да се каже, че телевизията победи в битката за доверието на българина.
Друг е въпросът заслужено или не, защото тя роди феномени като Бареков, който, освен с всичко друго, ще се запомни и като журналистът, който си позволи демонстративно да къса вестник в ефир.
Днешната преса се отличава с няколко основни черти. Тя е предимно булевардна. На пръсти се броят сериозните издания. Най-голямата пресгрупа е опортюнистки настроена – сменя ориентацията си при всяка промяна на властта. Финансирането на редица издания става от източници, които нямат нищо общо с медии. С други думи, много печатни медии на практика функционират извън нормалните пазарни условия. Налице е свръхпроизводство на вестници. Националните всекидневници са доста повече, отколкото излизат в страна като Германия. Реалните тиражи остават неизвестни.
Има една стара медийна теория, според която пресата е по-подходяща за условията на демокрация, защото насърчава задълбочения дебат между отделните политически групи, докато телевизията обикновено се плъзга по повърхността на нещата и затова е по-полезна в плана на забавлението.
У нас пресата до голяма степен се отказа от ролята си на поддръжник да демократичния дебат и започна да подражава на телевизията.
________________________________
* Доц. Орлин Спасов е изпълнителен директор на Фондация „Медийна демокрация“ и преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“
