Из писмо на автора на романа „Българчето“ до нашето издание:
Това лято написах приключенски роман за деца „Българчето“, предназначен за филмиране. Естествено, искам да го издам и като книга. По време на седмицата на книгата във Варна предложих текста на доста издателства и… никой не прояви интерес. Добре, че успях да дам текста на един голям актьор, който съвсем случайно бе във Фестивалния комплекс. По-късно той ми позвъни и каза простичко, че книгата ми е късче злато. Пратих на всички големи телевизии текста, пратих го на повече от десет големи издателства и се ужасих от безотговорността и нехайството им…
Красимир Бачков *
–––––––––––––––––––
.
Откъс от неиздадената книга на Красимир Бачков
.
„Българчето“
.
ГЛАВА ІІІ
Р Е Ш Е Н И Е Т О
От съня ме изкара звънът на мобилния ми телефон. Търсеше ме дядо. Значи вече се бяха свързали с него и му бяха съобщили за престъплението ми. Огледах се наоколо. Бях сам на плажа. Само наблизо някакво куче се закачаше с два гларуса. Не знаех какво да кажа на стареца в свое оправдание. Беше ме срам, не исках да обяснявам нищо и ако можех, щях да се превърна в една от милионите песъчинки край мен.
Исках да изчезна, да ме няма и да свърши най-после този мой объркан, нещастен живот! Хвърлих телефона на пясъка и заплаках отново. Какво щях да правя от тук насетне? Та нали всички от класа щяха да ме намразят? Кой ще иска да си говори с убиец като мен? А Ивета? Ужас! Единствената ми несподелена любов щеше да се отвращава и да бяга от мен, като от змия. Какво направих, Боже мой?!
Докато се самосъжалявах, телефонът отново зазвъня. Погледнах към дисплея и видях познатите четворки в началото от телефонния номер на баща ми в Англия. Грабнах го и натиснах зеленото копче:
– Тате! Татенце! – и се разплаках с глас.
– Спокойно, лъвчо! – чух плътния глас на баща си отсреща – Знам всичко! Не се притеснявай! Овладей се, чуваш ли?
– Тате, аз го наръгах с отвертката! Може да съм го убил!
– Нищо му няма на калпазанина! Малко си му сдупчил кожата на корема и толкова! Преди малко се свързах с него. Щом играеше мач в момента, значи не е толкова зле! А ти къде си? Класната и дядо ти се тревожат!
– На плажа съм! – отвърнах и от добрата новина сякаш станах лек като перце.
– Хайде, прибери се в къщи и се успокой! Искам утре да си на училище, както винаги!
– Добре, тате! Но не казвай на мама, да не се тревожи! Става ли?
– Няма проблем! Това са мъжки работи и няма нужда жените да знаят всичко.
– В училище сигурно ще ме накажат. Може и да ме изключат дори!
– Ами… може! Да беше го праснал с юмрук тоя разбойник, а не с отвертка! Но каквото и да решат, приеми го! Независимо от всичко, си виновен! А училища в града… колкото щеш!
– Тате!
– Кажи, моето момче!
– Страшно, ама страшно искам да си тук! И да не сте разделени с мама, и въобще…!
– Знам, сине! Знам! И недей да ревеш като момиче! Не прилича на един малък лъв да плаче! Все пак си българин, а ние сме най-коравото племе на света! Нали?
– Да!
– Хайде сега, вземи се в ръце и тръгвай към къщи! Довечера ще си чатим спокойно, че сега съм на работа.
– А кога ще си дойдеш тук?
– Има време! При първа възможност ще тръгна за България! Да не мислиш, че много ми се стои в Лондон, да слугувам на англичаните?
– Тате!…. А ако аз през ваканцията дойда при теб? Може ли?
– Няма как, лъвчо! Децата не могат да пътуват без придружител. Освен това са нужни много пари, паспорти, разрешения! Остави тази работа!
– А ако все пак нещо измисля?
– Иване!… Избий си от главата всички глупости, че видя каква я свърши днес! Искам първо да мислиш и после да правиш каквото и да е! Вече си голям! Разбра ли?
– Да!
– Хайде чао сега!
– Чао, тате!
Обаче въпреки всичко вече бях решил. По един или друг начин, щях да стигна до Англия! Щях да отида при баща си и да му докажа, че нищо не може да ме спре, когато реша нещо! Кой знае, непосилното за големи мъже, може да е възможно за малки?
ГЛАВА ІV
ЗАБЪРКВАМ СЕ В КАШАТА
Странно, но в училище ми се размина сравнително добре. Извикаха ме при директора, след това извикаха и Ники, и трябваше да обясняваме подробно, защо сме я докарали до тук. Директора ни предупреди, че и двамата ще бъдем наказани с „Предупреждение за преместване”, а ако продължаваме в същия дух, много скоро ще ни изгонят от даскалото. След това се наложи да изтърпим съветите на психоложката, да си подадем ръка и да се направим, че едва ли не, ще станем приятели с Люспата от тук нататък. Когато нравоученията свършиха и тръгнахме по коридора към класната стая, съученикът ми изръси:
– Абе, гръцки робе! Ти си бил голям бабаит с отвертка, а? А ако сега ти прасна един по зъбите?
Спрях се. Не знам какво се бе случило с мен, но изобщо не се страхувах от него.
– Слушай, Люспа! Ако още веднъж ме наречеш така, ще ти разпоря целия корем! Ще ти разчекна устата и ще те смачкам, независимо колко си дебел! Ясно ли ти е?
Едва сега разбрах, какво значи да си смел и да не отстъпваш пред някакъв грубиян. Може да не е голям подвиг, но за мен си бе цяло геройство. Та нали до вчера аз се свивах като мишка и търпях безпричинния му тормоз! Ники – Люспата се ухили, приближи към мен и ме прегърна през рамото:
– Хайде, стига се пали! Не виждаш ли, че те закачам? Трябва да съм луд, за да се сбия повече с теб! В къщи само майка ми знае за тая простотия с отвертката. Ако баща ми научи, слаба ти е фантазията какъв бой ме чака! Но ако ме изключат от училище, по-добре да не се прибирам у дома!
Двамата влязохме в час, а историчката Кинова констатира:
– А-а-а, Давид и Голиат идват! Какво, сега ще има ли стогодишна война или бойните действия приключиха?
– Всичко е ОК, госпожо! – отвърна Ники. – С Иван вече сме приятели!
Учителката повдигна недоверчиво вежди, усмихна се малко накриво, но заключи:
– Е, щом казваш! Важно е да не се биете и ръгате, а другото… лесна работа.
Класът възбудено зашумя и всички, които вчера ме бяха гледали с ужас и недоумение, сега се усмихваха приятелски.
Същия ден в голямото междучасие се видях с Тони от пети „г”, с когото бяхме приятели. Веднъж, още във втори клас се случи, да не му стигат двадесет стотинки за закуска на лавката и му услужих. Още на другата сутрин ми ги върна и започнахме да се срещаме в междучасията. Споделяхме едно – друго, понякога играехме заедно футбол, чатехме си или ходехме на кино в МОЛ – а, но понеже той живееше в посока, противоположна на моята, не успяхме да станем неразделни. Все пак, той бе свястно момче и винаги е бил честен с мен за всичко. Знаех, че баща му работи на портален кран в пристанището, затова направо попитах, няма ли начин да се вмъкна в кораб, заминаващ за Англия. Тони се подпря на оградата на училищния двор, изгледа ме и тихо запита:
– Не мислиш ли, че това е глупава идея?
– Възможно е! – несигурно отвърнах – Ако я осъществя, ще разбера дали е така.
– Има един начин! – присви очи приятелят ми – Само, че е много опасен! Ще питам баща ми става ли!
– О, не! Ти самият не одобряваш идеята ми, а представям си какво ще каже баща ти!
– Споко, Ванка! Баща ми не е като другите! От малък си говоря за всичко с него и знам неща, които дори мама не знае. Тате казва, че трябва бързо да пораствам и да съм наясно с всичко, защото живота може да ме свари неподготвен, ако се случи нещо с него.
– Какво да се случи?
– Абе, много неща може да се случат. Живееш в България – страната на неограничените възможности за лоши случки!
ГЛАВА V
ЛЮБОВТА МЕ НАМИРА
На следващия ден, в час по физическо, докато тичахме в отборна щафета, Ния потайно ми пъхна в ръката една бележка. Отдалеч сложи показалец пред устните си, което означаваше, че никой друг не трябва да научи за това. После започнаха нещо да се хилят и да се гонят с Ивета. Двете седят на един чин още от първи клас и бяха може би най-добрите приятелки сред момичетата. Престорих се, че съм стъпил накриво, излязох в края на игрището, събух си маратонката и едва тогава разгънах бележката. В нея с доста по-красив от моя почерк пишеше:
След часовете ме чакай до пицарията, в края на улицата!
Ивета
Не можех да повярвам! Момичето, за което непрекъснато си мислех още от трети клас и в което, без да знам как се бях влюбил, ми бе написало, че иска да се срещнем! Толкова бе хубаво, че най-вероятно бе някаква момичешка шега. Погледнах към тях, но те се правеха, че не ме забелязват, скачаха, бягаха и се забавляваха. Внимателно прибрах бележката. Дори да ми скрояха някой номер, бе по-добре, отколкото да не ми обръщат внимание. С нетърпение зачаках последния звънец. Чувствах се също, както на Нова година когато изпих пълна чаша с шампанско.
Чаках вече десет минути, но никой не идваше. Когато реших, че двете са се скрили някъде и сега ми се присмиват отдалеч, откъм близкия паркинг, зад една кола надникна Ивета. Повика ме с ръка и двамата тръгнахме заедно към близката градинка. Седнахме на една пейка, далеч от детските пързалки и люлките. Там в момента играеха деца и майките им ги наблюдаваха наоколо. Седях и не знаех какво да кажа. Сигурно лицето ми бе червено като домат. Аз като се притесня, винаги се изчервявам. Уж без да иска, Ивета сложи ръката си върху моята и после веднага я дръпна. Стана ми гадно. Ако в следващия момент не кажех или не направех нещо, момичето щеше да ме помисли за абсолютен глупак!
– Ива!
Тя се обърна към мен и плесна с ръце:
– Ако знаеш само, колко се радвам, че така подреди Ники! Всички бяха изненадани, но не и аз!
– Защо? Разбрала си, че съм престъпник ли?
– Ха – ха! Какъв престъпник си ти, Ванко? Ти си…….! Аз винаги съм те приемала, като по-различен от другите момчета! Те са глупави, а ти не си!
– Че моят успех е едва пет, а Емо и Алекс са пълни отличници!
– Кой ти говори за оценки! Имах предвид друго!
– Какво, Ива?
Тя се усмихна много мило и запита:
– Целувал ли си се истински с момиче?
– Не! Само съм си представял, че… го правя с теб!
– Искаш ли довечера, като се стъмни, да се срещнем отново тук?
– Да!
– Чакай ме тогава! – тя стана, завъртя раницата с учебниците си и като я метна на едното си рамо, бавно си тръгна. Като се изгуби от погледа ми скочих и бегом се прибрах в къщи. Затворих се в банята и застанах пред огледалото. Аз се харесвах горе – долу, но какво бе намерила Ива в мен не разбирах. Опитах се да вчеша перчема си на една страна, безуспешно. Косата ми щръкваше, права и непокорна като самия мен. Въздъхнах. Трябваше да се примиря с действителността. Излязох от банята и предупредих баба, че ще закъснея. Дядо в този момент гледаше новини по телевизията.
– Какво си се пременил с тая тениска? – любопитно си намести очилата баба.
– Защо? Най-обикновена тениска е!
– До вчера не я обличаше и не даваше да я пера, а сега била обикновена! – издаде напред устни тя и заприлича на стара маймуна.
– Защото е на Димитър Бербатов и лично с неговия подпис! Знаеш, че струва колкото твоята месечна пенсия. Това е истинска тениска на Манчестър Юнайтед! Най-добрият отбор в света!
– Гледай си работата! – обади се дядо от фотьойла си – От Барса по-голям отбор няма!
– Деди, що не си гледаш политиките? – отвърнах и напуснах апартамента.
Навън вече бе притъмняло. Като наближих, отдалеч видях Ива до пейката. Стоеше права и говореше с някого по телефона. Щом ме видя, прекъсна разговора.
Какво да разказвам повече? През тази вечер освен да се целувам, научих още нещо. Светът и хората в него не бяха толкова лоши всъщност! Земята бе едно прекрасно място, защото близо до мен живееше най-красивото и мило момиче! Тя ме харесваше, аз бях направо луд по нея и… трябваше веднага да се похваля на тате по скайпа!
ГЛАВА VІ
СРЕЩАТА
Обикновено в събота и неделя спя, някъде до към десет часа. После се излежавам, като слушам музика. Само, че през лятото, когато слънцето е силно и изгрява рано, когато през открехнатия прозорец долитат песни на птички, шум от автомобили и човешки гласове, се събуждам по-рано. Сега тъкмо отворих очи и телефонът ми звънна. Погледнах и видях, че ме търси Тони.
– Ало! Събудих ли те? – заинтересува се той.
– Станах вече. Кажи какво има!
– Снощи говорих с татко. Той иска да се срещнете днес. Можеш ли да дойдеш в единадесет, в Гранд-Мола, при синьото кафе?
– Разбира се! – подскочих от изненада аз.
– ОК! – затвори телефона приятелят ми. Аз набързо се облякох, закусих и излязох навън. Просто не ме свърташе в къщи. Обикалях по етажите на огромния комплекс, докато стане уговорения час. След това се спуснах с ескалатора към първия етаж, където бе кафето и видях, че Тони и баща му вече ме чакаха на една маса.
– Здравей! – подаде огромната си длан бащата – Казвай, защо толкова напираш да ходиш при кралицата!
– Аз не при кралицата …..! Искам да видя баща си! Той работи там.
– Откога не си го виждал?
– От Нова година.
– Че това са само пет – шест месеца! Има ли друга причина, освен това, че ти е домъчняло за него?
– Нашите са разведени. Мисля, че ако имам достатъчно време, ще убедя баща си да се съберат отново. Тук мама и тате пристигат един път в годината, за по няколко дни.
– Но нали си чатиш в скайпа, всяка вечер с него? – намеси се Тони.
– Едно е в скайпа, друго – да сме заедно!
– Чакай сега! – изкашля се бащата на Тони – Имаш ли представа, на колко много деца родителите им са разведени? Да не мислиш, че на тях им е лесно? Доколкото разбрах от Тони, ти си задоволен с всичко, живееш с баба и дядо? Така ли е?
– Може да се каже!
– В такъв случай, без да се обиждаш, приемам желанието ти за прищявка на разглезено момче! Защото ако вашите решат да се съберат, ще го направят със или без твоята намеса! Виж, съвсем друго щеше да е, ако ставаше въпрос за лечение на страшна болест или нещо толкова сериозно. Всъщност, споделял ли си с баща си за намеренията си?
– Не, разбира се! Казах му, но той не прие сериозно идеята ми.
– Ето, виждаш ли? Собствения ти баща смята за неразумно да ходиш при него, а как според теб да реагирам аз? Че така участвам направо в престъпление! Нали после, като се оплескат нещата и те хванат, мен ще ме тикнат в затвора заради това?
– Значи можете да ми помогнете?
Бащата махна с ръка:
– Няма значение мога или не! Вече сте големи момчета с Тони! Трябва да мислите с главите си, преди да направите нещо! Радвам се, че се запознахме! – той стана, остави банкнота от десет лева, за да платим и се усмихна – Ще видиш, че всичко ще се оправи! Щом толкова го искаш, вашите ще се съберат и без да ходиш нелегално в Англия! Аз отивам на работа, а вие си поприказвайте! Две глави мислят по-добре от една!
Той ни остави, като се заклати към изхода на МОЛ –а.
– Баща ти е направо гигант, Тони! – възхитен се обърнах към приятеля си.
– За съжаление, аз приличам на мама! Сестра ми е едра като тате. Играе волейбол и се чуди, къде ще си намери висок като нея мъж.
– Обаче ме отряза набързо! Сигурно е прав за себе си!
– Прав е, разбира се! Тате е голям не само на ръст! Ако знаеш, колко е умен и добър! Много е як, но понякога му се налага да живее на ръба, заради нас!
– В какъв смисъл?
– В такъв! У дома сме само на неговата заплата, защото мама не може да си намери работа. Ако мислиш, че само с една заплата може да се гледа къща, грешиш! На теб ти е лесно, защото вашите в чужбина, каквото и да работят, получават няколко пъти повече от тук!
– Много ми е лесно, разбира се!
– Прощавай, не исках да те засегна! Ти сигурно ми завиждаш, че съм с родителите си всеки ден, но си нямаш представа, колко ме е страх понякога!
– Защо?
– Защото тате от време на време участва в някакви далавери. Контрабанда – цигари, алкохол, горива или кой знае какво още! От там са средствата, с които можем да живеем нормално. Но нещо може да се издъни и да го вкарат в затвора или ….!
– Какво?
– Да му се случи случка, Ванка! Не гледаш ли по телевизията, как всеки ден някой обира банка, някой катастрофира, друг бил прострелян, а трети се самоубива? Мислиш ли, че всичко става случайно?
– Не знам! Смятам, че баща ти е свестен човек!
– Ти какво си представяш? Че бандитите са само изроди, които убиват, грабят и изнасилват? Че между тях няма такива, които просто са принудени да погазват закона, за да оцелеят те и близките им? Има много такива митничари, полицаи и други служители!
– Само не казвай, че баща ти е бандит, Тони!
– Не е! …… Но си има работа с тях, а това не е безопасно!
– Кофти работа!
– Кофти! Малко прилича на твоята! Но към средата на месеца може да те уредя нещо. Ще идва един голям контейнеровоз, който пътува после за Бристол. Това не е далеч от Лондон.
– Но нали баща ти…?
– Този път ще нарушим правилата! – смигна хитро приятелят ми – Тате няма да знае нищо. Преди две седмици цяла група сирийци заминаха с друг кораб за Португалия нелегално. Сам видях контейнера, в който бяха скрити!
– А ако нещо се издъни?
– Ще си мълчиш, разбира се! Сам си се качил на кораба, нищо не знаеш! Какво могат да ти направят? Нито могат да те осъдят, нито да те глобят! Все още си малолетен!
– Ти сериозно ли?
– Мъжка дума!
Така невъзможната ми идея придоби по-ясни очертания. Сега, когато наистина имаше реална възможност да тръгна, се замислих. Дали щях да издържа дългия път по море? Нямаше ли да навредя по някакъв начин, на бащата на приятеля си? Струваше ли си да рискувам изобщо?
.
–––––––––––––––––––––––––––––––
* Красимир Бачков е роден през 1958 г. в Добрич. Автор е на пет сборника с разкази и два романа, вторият от които е неиздадената още книга „Българчето“. Превеждан е на английски, руски, украински и словашки. Има девет национални награди за проза. Член е на СБП – София и Сдружението на писателите в Добрич. Основател и редактор на сп. “Антимовски хан”. Работи като учител по Изобразително изкуство. Още информация за литературните произведения на този автор може да се намери тук.
Бачков има и емигрантски опит, бил е емигрант в САЩ. В Еврочикаго са публикувани и други негови литературни и публицистични текстове. (Разказът „Въжетата“ може да бъде прочетен тук.)
