Разказ от Константин Каменов
.
Пейо Виолина, макар и потиснат този ден, отново не пропусна да влезе в антикварното магазинче. Лицата на хората бяха сякаш по-различни. Някой бе сложил пожълтяла хартия на прозореца и светлината около малките дървени етажерки се подсмиваше с игрива прашност. Той не смяташе, че ден след вчера, ще види нещо кой знае колко ново, но охрената, изнизваща се, безмрачност, гъделичкаше усмивката му. Пейо усети, че някаква приказна случка се разхожда наоколо, макар че още срамежливо се спотайва…
Жена, платила вече на продавача, затваряше отвън кестеновата на цвят, тежка врата, която, за разлика от друг път, изскърца много бавно и дълбоко, преди да се затвори. И този звук отключи у Виолина една от многото увертюрни мелодии, които винаги поддържаха духа му, както и таванската стая, в която живееше – да не се срути от вибрациите на неразбиране и празнота.
Пейо си тананикаше пасаж след пасаж на глас, зяпаше книгите, и сякаш дори прашинките аплодираха на моменти звуците, струящи от душата му, като че ли изплакани от виоли и цигулки. И в мига от капка тишина, преди да се разлее най-чудното му адажио, антикварят го прекъсна с внезапен въпрос:
– Композитор ли сте?
Виолина се сепна и го погледна. От отражението на големите антикварни очи разбра, че продавачът е съзирал в него нещо красиво, като запалена току-що свещ, но в дрипав диригентски фрак. А отговорът му беше плах:
– Не съм.
– От кого е композицията, която си свиреше?
– От мен.
– Дай ми партитурите и ще ги занеса на симфоничния оркестър да ги види и изпълни. Познавам музикантите там, бях им концертмайстор и диригент.
– Нямам партитури… не зная как се пишат ноти. – Пейо започва срамежливо да рита с крак някакво въображаемо камъче.
– Е, как си я написал тогава? Някой помогна ли ти или си я запомнил отнякъде, чувайки я?
– Ами, слушал съм я, и то неведнъж. Както се чува вятъра, звездите и луната… Както може да чуе скритата музика в най-различни неща. Ако човек има сетива за нея, винаги може да я чуе. Дори и паякът, който си плете паяжина в ъглите на тавана ми, когато си доплита мрежичката, крачетата му тъй сладко свирят из нишките-струни, че от тях може да се чуе музика, макар че тоновете са много тихи. Това е сутрин, в мига, в който слънчевите лъчи опъват първи лъка си по напуканото ми стъкло, където са най-дебелите възможни струни. След това лъчите заиграват нежно по ресните на клепачите ми, а после и паякът започва да тегли крачета по нишките на мрежата…
– И върху тази музика ти преди малко изтананика своята!? – вдигна изумен поглед антикварят към лицето на Пейо, което бе белязано с някаква самородна питанка: “Що за въпрос?”.
– Мамма миа…!
Недоизрекъл докрай възхищението си, антикварят вече бе сграбчил сноп с нотни листа и подхващайки приятелски, през рамо Виолина, настоятелно го поведе:
– Да вървим, където щеш! Ти ще тананикаш и ще ми казваш какъв е инструментът, а аз ще запиша симфонията ти!
* * *
– Това, колеги, е “моята” история – от мига, в който съзрях Петър Попнеделев, наричан още Пейо Виолина. За усещанията и възприятията си в антикварната той ми разказа сам, след като записахме и трите му симфонии. Нищо не взе от мен, нито поиска. Отказа ми и парите, които му давах, за да изкара поне последната година в Строителния техникум, където учеше. С неговите симфонии направихме поне 15 или 20 концерта. С една дума – много. И имахме невероятен успех… Сега обаче не мога да го намеря. А и още тогава имах някакво мрачно усещане, че плаката, който ни направиха, с неговата снимка, бе по-скоро като некролог… не знам. Но Пейо Виолина лесно се отдръпваше и самозаключваше. Той чуваше много тънко и силните, груби вибрации и грубите чувства – както в музиката, така и в човешките души. Тези груби чувства го разграждаха отвътре и все повече го отчуждаваха. В съзнанието и душата му сякаш непрекъснато течеше музика. Толкова много и толкова различна, колкото цяло поколение композитори едва ли можем да сътворим. И както сте чули вече може би, симфониите му… Нямам думи, за да изразя красотата, завладяваща ме всеки път дори при спомена за музиката му. Събрах ви всички от нашия съюз, за да изразя болката си – че този човек вече го няма. Не зная къде се запиля, но тук сте почти всички композитори от страната. Помогнете с нещо – да го открием. Да не изгубим без него и поезията в самите нас…
След като успя да изрече тези странно отекващи в залата думи, музикантът и антикварят Лазар Методиев си тръгна без настроение и без да чака отговори. Зад гърба му се чуха няколко вяли реплики: „Ех, Лазаре, Лазаре, серсем беше и серсем си остана! Да приемеш лаик за музикант е като да мислиш, че шумът е музика!”.
И Лазар Методиев пак се упъти, решен да е антиквар, вместо диригент или концертмайстор, към своето магазинче. Недоизгубил надежда, че Пейо Виолина може пак да се появи отнякъде, да затананика отново в някой ъгъл между рафтовете с отдавна написани книги. Защото не всички души могат да чуват музика между страниците, дори когато някое малко паяче стъпва по тях и ги оплита в забрава.
