Разказ от Светослав Атаджанов
.
…Ах, тези парламентарни дебати! Как всичко й е дошло до гуша, как само й е омръзнало! Направо й се откача ченето от говорене. И все нея избутват напред. От малка си беше дърдорана, а в училище всезнайницата и отличничката на класа. После и в двата ВУЗ-а, включително и в бившата „братска” страна, това й помагаше много, убедително подкрепено от миловидното й личице и стройната фигурка. За добро или зло, хората те оценяват по приказките. А тя бе добра, мно-о-о-го добра! Речовита, схватлива и с услужлива памет, и не дай Боже да й попаднеш на езичето. От безсилна злоба опонентите й бяха прикачили многобройни прякори: Паунката, Фуклата, Поправката, Торбаакалийката, Злобата, Завистливата, Лобистката, Фузовицата, Мъжоритарката, Картечницата. Бе се устремила към политическите висини, подобно на предшественицата си, именувана от празноглавите и похотливи мъжкари като „Хубавото Наде”. А някои по-поетични натури я издигнаха на пиедестал онази като „Син ангел”, асоциирайки я с великата Марлене Дитрих. О не, одъртяващият и погрозняващ „ангел” не може да й бъде конкуренция. Независимо от върха, до който бе достигнала, държейки лоста на самолета на германския външен министър, обучаващ я във висш политически пилотаж и реене в бюрократичните брюкселските висини. Да, сега тя е възходящата звезда на политическия небосклон и нищо не може да я спре. Стоящата до нея сбабичкосваща се бивша председателка, с визия на провинциална домакиня, е извън всяка конкуренция. Да не говорим за Фидоска, в чийто крачол на панталона би се побрала цялата.
Слезе от мощния парламентарен джип и освободи охраната. С тези мисли в главата, весело потропвайки с токчетата, облечена с прилепнал към стройното й тяло бледорозов костюм, влетя в козметичния салон. Бе решила да се поглези и да сюрпризира еротично новия си спътник в живота, и не по ирония на съдбата, съпартиен другар. Преди два дни бе си направила татуировка. Дори занесе снимка на малката и обичана от всички героиня от едноименния анимационен филм. Художникът, познал я веднага, с леко притеснение попита дали татуировката няма да се окаже малко инфантилна, и предложи от каталога фигурки на пеперудки, прилепи, дракони, хищни птици и прочее – фрийстайл, като за нейната персона. Всъщност всяка татуировка под пъпа е еротична… Но тя бе категорична. Пчеличката Мая от анимационния филм да а изрисува цветно, на границата на пубиса. Всъщност игривата закачка щеше да е кошничката и за нектар, оформена като интимна прическа впоследствие. Шефката на салона и препоръча също и мъркин (merkin) – перука за катеричката. Страшно модерно! Във филмите актрисите прикривали кечетата си с такава малка, кипра перука. Отговори й, че ще си помисли, и влезе в банята. След задължителната тоалетна обработка на интимната зона, легна на дивана и се остави на опитните ръце на козметичката. Да, пчеличката Мая бе като жива и пърхаше на гладкия й стегнат корем. Момичето я предупреди, че целият комплекс от процедури по епилация, подбръсване и оформяне на прическата ще се проточи, и я помоли за търпение. Унесена от нежното докосване на ръцете, приятното гъделичкане между краката и тихото бръмчене на епилатора, неусетно задряма…
……………………………………………………………………………………………..
Но, какво е това? Какво става с тялото ми? Чии са тези черни и мръсни ръце с мазолести пръсти, тези измършавели крака с напукани пети, провисналите и набръчкани гърди? Каква е тази прокъсана и мръсна рокля? И какво търся около контейнерите с боклук, с двете полуголи и боси хлапета?
– Мамо, шишета, мамо – викна по-малкото, подало си главата от контейнера, в който бе влязло. И започна да изхвърля мазни шишета от олио, празни бутилки от минерална вода и бира. Тя яростно започна да мачка изхвърлените от цигaнето шишета и да ги хвърля в огромния кашон, завързан със сезал за детска количка.
По-голямото надничаше в останалите контейнери и ловко се катереше и влизаше в тях, за да изрови неща, които с опитно око определяше като полезни. В количката имаше чук, ножовка и комплект гаечни ключове за разфасоване на, дай Боже, предмети с метално съдържание, защото хората не изхвърляха вече и гвоздеи. Всъщност то друго и не знаеше, освен сакралните думи – „жилязо”, мед, бронз, „алумин”, смачкани кашони и пластмаса. Макар и на 10 години, не ходеше на училище и не знаеше да чете и пише. Около тях клечаха 3-4 помияра, търпеливо очакващи своя хранителен пай от несретническата томбола в казаните. Защото храната се споделяше братски. Буркани с попревтасали компоти, туршии и немухлясъл хляб за тях, а кокали и разсипана манджа за кьопеците.
Вслуша се в лая им. И странно, по някакъв чудодеен начин разбра, че си говорят – и още по-странно, даже разбираше какво…
Наша майка кърмилница са казаните за боклук, сега им викат „бобри”. Уж имат капаци, но вечно зяпат отворени. А каймака обират котките. Мразим ги… Към боклука са насочени погледите на всички ни – на кучетата, котките, клошарите, ромите, пенсионерите, и най-много на бизнеса. Той е от национално значение. Храни всички нас. И най-много последните. Колкото и да се отвращават от нас, ние сме като бактериите в храносмилателния тракт. Оползотворяваме всичко, което съдържа калории, въпреки все по-обедняващото меню на народа. Ние сме еманацията на оцеляването. Все пак всичко има предел. Но знае ли се? Както върви, скоро всички ще ровят в казаните.
Какви баталии се разиграват рано сутрин около тези казани… Знаете поговорката „Който изпревари, той ще натовари” . Една сутрин за обезкостяването на стар хладилник, клошарите се избиха. Намериха единия с разпран корем. Пенсионерите са по-кротки, те обикновено налитат на велпапето и пластмасата. И са едни такива срамежливи… Обикалят вечер по здрач, или преди изгрев, да не ги видят. Все пак повечето са бивши учители или дребни чиновници. Някой може да ги познае. Не знам дали е виц, но разправяха, че завършили Художествената академия разпознали техен бивш преподавател да тика количка с велпапе. Какво да правят старците? Доработват към пенсийките. Че то разликата между СПИН-а и пенсията е, че със СПИН може да се живее по-дълго! Циганите пък не подбират и налитат на всичко. От магазина за „плод-зеленчук” изхвърляха омекнали и вече почнали да се развалят и мухлясват плодове и зеленчуци. Вдигат всичко, с щайгите и касетите. Ако пък намерят и някой и друг буркан с помътнели компоти или превтасала туршия – дюшеш.
Знаете, че не ни бива хич в катеренето. Иначе нямаше да останат котки и за цяр. Затова след всяка количка на клошар ще видите поне три-четири събратя, които го следват като бодигардове. Клошарите са ни ръцете, с които вадим от „бобрите” хляб, изхвърлена храна и каквото има за ядене, което те не могат да ядат. Всъщност те не са никак ящни. Като автомобилите са – изключително на „течна” храна и не са никак капризни. Поемат и ниско, и високо октаново гориво. Иначе през зимата как се издържа на този студ? Вървят и бутат количките, които пълнят от казаните и с каквото интересно намерят по входовете. Интересно, ще рече да вземат някоя стотинка за него. Ако имат късмет, може да изкарат 5-10-15 лв. на ден. За месец – колкото една минимална заплата, да не говорим за пенсия. Не плащат наем, ток, парно, осигуровки, данъци. Чиста работа! Обаче финансовия министър и на тях намери цаката. Като не може да ги обложи с данък по адрес или месторабота, вече го удържат направо на пункта, от парите за предаденото. Така че да не ги смятат за тунеядци. И те плащат лептата си на държавата, която не ги базари за нищо. Да сте чули полицай някога да е защитил клошар? Или някой да го е еня за тях? Ходят като призраци из града и всички толкова са свикнали с присъствието им, че дори не ги забелязват. А някои мръсници си избиват комплексите върху им. Горките пиянки, колко от тях ги затриха за нищо!
Смело казваме, че боклукът е най-големия ресурс на страната. Социализма и ада ги свързваше митът за общия казан. От него остана само този за боклука. Цялата икономика се крепи на него, защото друго вече няма. Ако някой направи статистика, ще се окаже, че най-голям работодател са боклукчийските фирми. А като прибавим базите за вторични суровини и още – клошарите, пенсионерите, циганите, ние, кучетата, котките – цяла армия. Каква ти армия – Трети украински фронт. Казват, че главнокомандващ бил някакъв наш роднина – „Вълка”. Брат’чед, но все пак роднина. Ние сме загубили част от хищническия инстинкт, но на него – Браво! Имал цял гараж с „Поршета”, „Бентлита”, че и „Майбаси”!
Еба си!!! Що се касае за последното, на разположение са му всички бивши и настоящи „миски”, да не говорим за гейовете във властта. Казват, че водачите на голямата глутница били в Правителството и Парламента. И там като при нас непрекъснато има ежби и бой, кой да води глутницата. Но когато става дума за плячка и мръвка, всички са като един. За благинките няма нито един – „против”! Въпреки че някои оставят нещо след себе си, само когато клекнат. Има ли нещо в тази държава, за което да се говори повече? Боклукcj е навсякъде – по бунищата, в гетата, в Общините, Правителството, Парламента. Част от него разхождат с боклукчийски камиони, а другите с „Мерцедеси” и „БМВ”-та. Но така е тук. Всичко е хаос, само престъпността е организирана.
………………………………………………………………………………
– Госпожо, госпожо, вече сте готова – чу като през пластове вода депутатката тихия глас на козметичката. Отвори очи и се огледа. Какви казани, какъв боклук? Тя лежеше на меката кушетка и около нея се суетяха две момичета и управителката на салона.
– Боже, това е било само сън… – прошепна на себе си. Стана, погледна се в огледалото, но кой знае защо вече безразлично, и започна припряно да се облича.
.
Не мога да повярвам, че още съществуват хора, пишещи в тия интонации. Зачетох малко в първата трета и края на разказа – не мисля, че нещо от останалото съдържание ми е убягнало. Това е не просто банално и безкрайно предъвкано, това е невъзможно. Искам да попитам автора къде е писано това произведение и на базата на какви впечатления, освен картинката.