Едвин Сугарев се обърна с Открито писмо до президента Росен Плевнелиев, до българката общественост, до посланиците на страните от ЕС и председателя на Европейската комисия Барозу. Сугарев, който беше в гладна стачка в знак на протест срещу кабинета „Орешарски“, е написал това писмо заради тревогата си, че „ако сега не мобилизираме цялата гражданска енергия на българите тук и по света, България ще бъде отклонена от пътя на свободата и демокрацията, които поне на думи следваме от 1989 г. насам.“ Конкретният повод за писмото на Едвин са публикации в медиите, според които в последните 23 години три милиона българи са емигрирали от страната.
Следва текстът на Отвореното писмо*, озаглавено „Да се обърнем с гняв назад“.
–––––––––––––––––––––––-
.
Г-н Президент,
Обръщам се към Вас, тъй като към настоящия момент Вие сте единствената българска институция, която заслужава доверие. Обръщам се към Вас и тъй като Вие като мой президент сте фигурата, която олицетворява България пред света, и тъй като доказахте, че сте годен да изпълнявате адекватно своите функции – че след един десетгодишен позорен период, в който България претърпя унижението да бъде олицетворявана от един бивш сътрудник на Държавна сигурност, най-сетне имаме достоен държавен глава. Но се обръщам към Вас и в качеството Ви на български гражданин – и чрез това се обръщам и към всички български граждани, които имат достойнството да бъдат определени като такива.
Пиша това открито писмо, защото моментът е наистина съдбовен за нашето общо бъдеще. И го пиша, защото съм убеден, че ако сега не мобилизираме цялата гражданска енергия на българите тук и по света, България ще бъде отклонена от пътя на свободата и демокрацията, които поне на думи следваме от 1989г. насам. Ще бъде върната към своето минало, ще бъде откъсната от цивилизования свят и превърната в сателит на Русия. Нещо повече – съвсем реална е възможността разпадът на държавността да бъде доведен до там, че да престанем да бъдем държава – и да се превърнем в нежелана от никого територия.
Прекият повод да се обърна към Вас са публикациите в медиите, според които от 1989г. досега три милиона българи са напуснали родината си и са избрали пътя на емиграцията. Загубата на тези три милиона българи е реалната цена на извратения и провален български преход. И тази загуба е не просто някакво случайно събитие, а демографска катастрофа с непредвидими и непредотвратими последици.
Това е близо една трета от всички българи към настоящия момент. И тази една трета са младите, можещите, образованите и проспериращите българи. Това е кървавата цена за пропилените 24 години, в които се корумпираше българският политически живот, и се градеше не реална, а са фасадна демокрация.
Три милиона българи, г-н Президент! Нито една от войните, в които България е участвала, не може да се сравни с тази цифра – сборът от всички български жертви, дадени в цялата ни история, е десетки пъти по-малък! В пъти по-малък е дори броят на погубените от комунистическата диктатура, наложена след окупацията на България през 1944 г. – и тероризирала страната ни цели 45 години.
Пиша това и бързам веднага да се поправя – уви, не са само 45 години. В една мутирала, пределно уродлива форма същата диктатура продължава и сега. Загубата на тези три милиона българи е своеобразен връх на нейната власт, на гаврата с националната ни съдба. И затова е време да се обърнем с гняв назад, за да видим докъде ни докараха наследниците на бившата комунистическа партия – битуващи днес под името социалисти.
Това означава да прочетем своето близко минало – и мога да Ви уверя, че това ще бъде тежък и мъчителен прочит. Днес България, започнала своя преход към демокрация редом с Полша, Чехия и Унгария, е най-бедната страна в ЕС. Днес половината българи живеят под границата на бедността. Днес българите са най-нещастната нация на стария континент. Няма друга страна, в която доверието в обществените институции да е толкова ниско, корупцията – тъй въздесъща, а липсата на справедливост – тъй непоносима. Днес ние сме страната с най-некачествено образование, с окаяно здравеопазване и социална система, обричаща възрастните хора на мизерно съществуване. Няма също така друга страна в ЕС, в която медиите да са тъй зависими и до такава степен склонни да изкривяват истината за общественото битие, в която политическия елит да е тъй корумпиран и изхабен, съдебната система – тъй откровено неработеща, а държавната власт – тъй безпардонна и нагла.
Всичко това тревожи, омерзява и отвращава. И е реалната причина за загубата на тези три милиона българи. Истината е, че те не виждат перспектива в страната си, че се чувстват угнетени от административния феодализъм, потъпкването на гражданското достойнство, вилнеещата престъпност, разпадането на нравствените ценности, липсата на предвидимост, дефицита от качество на живот. Истината е, че надеждите им за позитивна промяна след 1989г. бяха попарени, а гражданската им енергия похабена; че трябваше да преживеят много разочарования, преди да изберат трудната емигрантска съдба. Истината е, че се задушаваха в лъжата и демагогията, които бяха силово наложени като стил на живот. И истина е – при това безспорна истина, че огромната част от тях не са откъснати от своите корени – и че мнозина биха се върнали, ако видят реални шансове България да се превърне в нормална държава.
Което не значи богата, съвсем не. Значи достойна, значи работеща в полза на своите граждани. Значи да не се срамуваш, че си българин.
За всички тях – тези три милиона българи – България не е нормална държава. Не е такава и за повечето от нас – за тези, които останахме тук. Затова е редно да си зададем въпроса: кой е отговорен за всичко това? Кой имаше интерес България да е това, което е: бедна държава със застаряващи и нещастни обитатели, чийто обществен климат тегне като бреме на врата на младите – и не им оставя никакъв път за развитие, освен този през Терминал 2? И именно затова, г-н Президент, се длъжни да се обърнем с гняв назад, да обгледаме своето минало, да намерим и ясно да изречем отговора на този въпрос.
Тези три милиона българи не са страничен продукт от отварянето на границите и формалното присъединяване на страната ни към цивилизования свят. Навсякъде в страните от бившия Източен блок има емиграция, но никъде нейният ръст не е така драстичен – и тъй съдбовен за бъдещето на напусканата държава. Поради което бих искал да формулирам първия свой извод: стимулирането на емиграционната вълна от 1989г. насам е част от политическите стратегии на бившата партокрация на БКП, което според сценария на перестройката трябваше да трансформира своята власт от политически на икономически релси.
Ако сумирате резултатите от социологическите анкети от всички избори след 1989г., ще видите една ясно открояваща се тенденция: за партиите от демократичния спектър гласуват младите, образованите, жителите на големите градове, можещите, разполагащите с нормален жизнен статус. За наследниците на БКП и нейните клонинги гласуват старите, бедните, жителите на малките градове и селата, необразованите, лишените от шансовете за реализация отвъд родните граници. С течение на времето първите намаляват, защото разочарованията и социалното омерзение ги карат да търсят своята реализация в други страни, докато процентното съотношение на вторите расте, за да се стигне до днешната демографска катастрофа, при която броят на пенсионерите и живеещите от социални помощи е равен или дори надвишава броя на работещите.
Именно тази аномалия гарантира политическата власт на наследниците на БКП и осигурява тяхната електорална тежест – затова и една сериозна част от политическите им стратегии е свързана със създаването на нетърпим социален климат и негативни очаквания. Иначе казано: колкото по-бедни, по-нещастни и по-заблудени са българите, толкова по-добре за БСП & Со. В името на техния успех и с оглед на техните геополитически цели, преходът трябваше да бъде травмиращ и намразен, а можещите и знаещите трябваше да бъдат прогонени.
Тази стратегия за профанизиране на българския преход към демокрация и омерзяване на потърпевшите от него имаше успех, тъй като самият той беше де факто дело на комунистическата партокрация и нейния репресивен апарат – оцеляващ и до днес чрез задкулисни олигархически мрежи, свързани с или зависими от Държавна сигурност. В значителна част от този период страната бе управлявана от правителства, които или бяха излъчени пряко от БСП, или бяха доминирани, поддържани и зависими пак от нея.
Нека припомня: такива бяха първото и второто правителство на Андрей Луканов, правителствата на Димитър Попов, Любен Беров, Жан Виденов, Симеон Сакскобургготски, на предишната и сегашна тройна коалиция. България беше управлявана от партии, свързани с демократическите принципи и с традиционната десница, само при правителствата на Филип Димитров и Иван Костов – или само 6 от 24-те години преход.
Особен случай представлява кабинета на Бойко Борисов, който подобно Симеон Сакскобургготски вероятно също е бил вписан в сценария на „спасителите“ на България, с които БСП си подаваше топката на властта, но вторично се е еманципирал от тази своя роля и най-вече от задължението да поддържа руските интереси у нас, поради което в момента партията ГЕРБ, лидерска и популистка по своя характер, е призната като основен враг на БСП.
Няма как да не ни направи впечатление високата степен на подготвеност при старта на българския преход. В неговия подготвителен период например се разрояват тъй наречените „неявни фирми“, организирани от ДС: това са смесени компании с българско участие в западните страни, които според оригиналния си замисъл се занимават с промишлен шпионаж – но реално се използват за преточване на една голяма част от българския външен дълг, натрупан именно в тези години, по сметки, които обезпечават БСП и създадените от нея икономически субекти, на които тя разчита и до днес. Партията подбира бъдещите си финансови донори, като им предоставя начален капитал и/или изгодни банкови заеми – и им осигурява административни възможности за източването на държавни фирми.
Още със старта на прехода един значителен силов потенциал, съставен от бивши спортисти и бивши служители от трансформираната в легални специални служби ДС, създава основата на практически почти всички силови групировки и значими икономически фактори в сивия сектор. Ролята на тази огромна по мащабите си организирана престъпност впрочем е много важна: тези групировки трябва да заемат мястото на ДС като плашещ фактор в съзнанието на българина; пак те трябва да съсипят чрез рекетьорски акции и нелоялна конкуренция прохождащия дребен и среден бизнес – и пак те трябва да бъдат основен стълб в натрапеното на българския народ чалга-съзнание – като бъдат нагледно доказателство, че успехът е постижим само с безпардонност, наглост, насилие, егоизъм и здрави връзки със силните на деня.
Достатъчен е един бегъл поглед върху дейността на прокомунистическите правителства от 1989 г. насам, за да се убедим, че сценарият за компроментиране на демократичните ценности в условията на българският преход към демокрация е факт, потвърден със систематични управленски практики и решения. Ето Ви един кратък преглед на техните „успехи“ в това поприще.
1. Първото и второто правителство на Андрей Луканов имаха функцията да тушират първоначалния антикомунистически катарзис, изживян от българите – и да осигурят шансове за реализация на заграбените финансови ресурси, предоставени на определени лица, които по-късно се превърнаха във финансови донори на БСП. Не по-малко важна обаче бе задачата да се гарнират още първите стъпки на прехода с травмиращи преживявания – и гладната Луканова зима имаше точно тази роля.
Освен всичко Луканов официализира фалита на държавата (впрочем трети поред след 1944 г.), настъпил вследствие на плановата икономика и промишлената мегаломания на социализма – като спря плащанията по външния дълг – и с това постигна дългогодишва финансова изолация на България. Реалното икономическа наследство от 45-годишното управление на БКП може да бъде демонстрирано чрез думите на Петър Младенов пред ХІV конгрес на партията през 1990 г. Там той заявява дословно следното:
„Изключително сериозни проблеми се натрупаха във финансовата сфера. Държавният бюджет е поел непоносими за нашите мащаби разходи. Много от тях прикриват некадърност в управлението, неефективни инвестиции, нискокачествен и лошо организиран труд. Прекомерните разходи на държавата и създадената сложна система от държавни гаранции направиха годишния размер на субсидиите, надбавките и премиите около 7 млрд. лева, което представлява над 1/4 от общия размер на бюджетните разходи. Като резултат от това много години наред бюджетът приключва с голям дефицит. Дългът на държавата към банките надхвърли 10 млрд. лева при годишен размер на бюджетни приходи за 1988 г. 26 милиарда. /…/ Изключителна тревога буди стремителното нарастване на задълженията ни в свободно конвертируема валута. Брутният дълг на държавата в конвертируема валута надхвърли 10 млрд. долара. Притежаваме златни валутни резерви в размер около 1,3 млрд. долара. От предоставени кредити на други страни ще получим в близките години около 1,5 млрд. долара. При това положение чистият дълг на страната в конвертируема валута наближава 8 млрд. долара, което трябва да оценяваме като критична граница. /…./ Направените през същия период погрешни инвестиции не доведоха и не можеха да доведат до позитивно развитие на икономиката. Именно през тези години бяха изградени мощности, които днес не дават нито печалба, нито валута, до затова пък тежат като воденичен камък на шията на националната икономика. Става дума за обекти, които издържа цялото общество. Само Заводът за тежко машиностроене в Радомир, който е силно нерентабилен, струва на бюджета над 1,2 млрд. лева. /…/ Не може да оценим иначе освен като израз на най-грубо недомислие и безотговорност одържавяването на кооперативния сектор и унищожаването на трудово-кооперативните земеделски стопанства – акт, който в много отношения има необратими последици. Създаването на аграрно-промишлените комплекси в началото на 70-те години фактически доведе по административен път до ликвидиране на кооперативния строй на село. Това в голяма степен отслаби връзките на селяните със земята. Ликвидирани бяха много села, обявени за безперспективни и със „затихващи функции“. /…./ Замразиха се и се унищожиха милиони декари земя. Обезлюдяването на цели райони на страната и административното закрепостяване на аграрно-промишлените и промишлено-аграрните комплекси към съответен вид продукция стесни номенклатурата на селскостопанското производство. От традиционен износител България стана ежегоден вносител на картофи, фасул, зеле, лук, фураж и други селскостопански стоки за стотици милиони долари. Интензивната миграция от селото към града създаде големи социални проблеми и най-важното — откъсна структурата на българската икономика от естествените й природно-климатични условия, унищожи традиции и култура, създавани с векове.“
Изводите не на друг, а на новоизбрания генерален секретар на БКП за недъзите на българския комунизъм, са повече от впечатляващи. По-късно обаче всички тези грехове – и особено колапса на селското стопанство, бяха вписани в сметките на СДС и разглеждани като продукт на „лошата“ демокрация.
Пак по това време стойността на долара спрямо лева скочи в пъти, което облагодетелства онези, които имаха достъп до валутни ценности в предходния период. Фондациите бяха освободени от данъци и такси, благодарение на което огромната част от тях, формирани с ресурсите на бившата БКП, се занимаваха с внос на алкохол, цигари и стоки с комерсионален характер. В този период бяха унищожени около 40% от архивите на ДС – като подборът беше селективен: от една страна се прочистиха биографиите на употребими за в бъдеще кадри, от друга се създадоха зависимости, които бяха използвани дълги години след това, а от трета бяха запазени досиетата на подлежащи на компроментиране фигури – например на бивши политзатворници и концлагеристи.
Първото правителство на Луканов организира тъй наречената Кръгла маса, на която бяха взети решенията за избори във фатално кратък срок – и то за Велико народно събрание, бяха създадени условия за инфилтриране на структурите на младата българска опозиция със сътрудници на ДС и удобни за БСП фигури, беше извършена политическата трансформация, при която комунистите за една нощ се превърнаха в социалисти – и прочее полезни, дори базисни за бившите комунисти акции.
Нека добавя само още две подробности от тогавашния пейзаж. От тогава започва практиката на БСП да насъсква българи срещу българи, както и да създава мними политически субекти, които да обслужват нейните интереси. Един от първите клонинги беше АСП – която при учредяването си подчертаваше своята алтернативност, но при комплота срещу правителството на Филип Димитров изигра ролята на основен инструмент за политическо инженерство на БСП – някои от лидерите на тази партия, като Асен Мичковски например, се превърнаха в първите мултимилионери на българския преход. Пак тогава буквално за броени дни се роди първият националистически клонинг на БСП – тъй наречения ОКЗНИ, чийто говорител Георги Първанов бе Ваш предшественик, и чиито членове, повечето от които лично облагодетелствани от срамния възродителен процес, организираха контрамитинги и контрашествия на българските турци, дошли в столицата за да си искат имената: това всъщност е и прототипът на днешните „контрапротести“.
Пак тогава стана ясно и до каква степен нагонът към властта и чувството за всепозволеност са доминиращи в съзнанието на българския комунизъм: чрез репликата на Петър Младенов „по-добре танковете да дойдат“, изречена на 14.12.1989г. когато българите бяха обкръжили Парламента, разгневени от отказа на депутатите да премахнат чл. 1 от българската Конституция, според който властта а приори принадлежеше на БКП. Днес, разбира се, нещата са малко по-цивилизовани. Днес вместо танкове се призовават автобуси.
2. Следващото правителство – това на Димитър Попов, беше определено като „правителство на националното спасение“ – и се водеше формално като „експертно“ правителство на широката коалиция между СДС и БСП, но де факто бе силно доминирано от БСП – като основната му функция беше да бави топката по време на ВНС, докато бившата комунистическа партия си стъпи на краката политически и икономически, а в СДС протекат достатъчно дълбоки процеси на разцепление, инспирирани чрез „активни мероприятия“. То дойде на власт в момент, в който кабинетът на Андрей Луканов бе подал оставка, в страната беше обявена национална стачка, а социологическите агенции предвещаваха разгромяваща победа за СДС при евентуални предсрочни избори.
Основното активно мероприятие, което доведе до спасението на столетницата, беше изтичането със списък на сътрудници на ДС във в. „Факс“; за всеобщо учудване в този списък, категорично непълен и манипулативен, бях застъпени най-вече имена от СДС; като за сметка на това бе премълчано сътрудничеството на Ахмед Доган, на много фигури от БСП, чиято принадлежност към ДС стана видна по-късно, както и на някои от лидерите на СДС, които внезапно станаха сговорчиви и се съгласиха на тази позорна коалиция. Междувременно Тренчев прекрати стачката и инициира оставката на Петър Берон, тогавашния лидер на СДС, като предаде на президента Желю Желев данни за неговата принадлежност към службите. В резултат – въпреки че бе в изключително силна политическа позиция, СДС се съгласи да участва в правителство, доминирано от БСП – като на всичко отгоре неговите министри заеха най-уязвимите от икономическа гледна точка позиции.
Политическият замисъл на това правителство бе да оправя батаците на катастрофиралия комунизъм, като изчерпва доверието в СДС, чиито министри бяха на прицел заради затягането на коланите и рязкото повишаване на цените. Другата негова функция бе да удължи до максимум живота на ВНС, в което БСП имаше мнозинство – и тъй като по Конституция ВНС нямаше краен срок на действие, правителството го третираше като ОНС и неуморно внасяше закони, а Конституцията беше разглеждана в много бавни темпове. Това „бавене на топката“, съчетано с оперативните мероприятия на ДС за натиск върху някои тогавашни опозиционни лидери като Петър Дертлиев, Милан Дренчев, Петко Симеонов и др. – в крайна сметка постигна целите на друга една комунистическа стратегия: създаването на конфликти в лагера на политическите противници. 39 депутати, недоволни от компромисната и де факто предателска политика на ПГ на СДС, започнаха гладна стачка пред парламента с искане за предсрочно прекратяване на ВНС и отказ да се подпише удобната единствено за БСП конституция.
Политическото инженерство и умелото подклаждане на конфликти, които БСП разигра по време на правителството на Димитър Попов, се оказаха решаващи в следващия парламентарен мандат. При изборите през 1991г. се появиха за пръв път дублетните форми, чиято цел е да предотвратят победата на демократичните партии и да създадат перспектива за неявно управление на властта от страна на БСП. Единният дотогава СДС се разтрои – и на изборите освен легитимния съюз се появиха СДС-либерали и СДС–център, съставени от междувременно напуснали съюза партии или бивши депутати, отказали да се съобразят с решенията на Втората и Третата национални конференции. Нито една от двете дублетни партии не успя да прескочи изборната бариера, но пропилените от тях 7% от гласовете на избирателите предотвратиха възможността СДС да получи абсолютно парламентарно мнозинство и да проведе насъщните за страната реформи. Изборният резултат наложи съставянето на коалиционно правителство с участието на единствения възможен партньор – ДПС.
Съдбата на това правителство показа повече от ясно каква е ролята на ДПС върху политическата сцена на нова България. Само година и половина след изборите Ахмед Доган излезе от кабинета на тогавашния уж „демократичен“ президент д-р Желю Желев – и обяви ляв завой, както и намерението си да раздава седесарски шутове. С гласовете на ДПС и тези на БСП беше свален първо председателя на НС Стефан Савов, а след това и самото правителство на Филип Димитров. Нещо повече – политическите интереси на БСП намериха покритие дори сред депутатите на синята партия – появиха се тъй наречените „сини мравки“ – които бяха почти изключително депутати от Алтернативната Социалистическа Партия или такива, чието политическо поведение се плащаше щедро от „Мултигруп“.
Освен политическото инженерство при този комплот проличаха и доста от стратегическите принципи на БСП, които са актуални и с днешна дата. Пролича например умението й да организира активни мероприятия с помощта на своите кадри в управлението на тайните служби: такъв беше казусът с тъй наречената „македонска оръжейна сделка“, съчинена от небезизвестният ген. Бригадир Аспарухов. Несъстоятелността на неговите обвинения срещу президентския съветник Константин Мишев бе установена и тогавашния шеф на НРС бе принуден да се извини публично – ала това не попречи на медиите и на свързаните с руските тайни служби президентски съветници от рода на ген. Стоян Андреев да твърдят обратното – последният дори успя да организира антиправителствена пресконференция на практически всички тайни служби в България.
Пролича също така дълбоката обвързаност между БСП и тъй наречената „нова журналистика“, представяна тогава най-вече от Петъо Блъсков, Валери Найденов и „часовите“ вестници. Освен че лансираха удобната за БСП политическа „философия“, според която „и едните, и другите са маскари“, тези вестници не се колебаеха да публикуват откровени неистини, когато интересите на столетницата го изискваха. Напълно логично тази „нова журналистика“, обслужила лъжата с македонската оръжейна сделка, стигна до фалшивата членска карта на Стефан Софиянски при изборите за софийски кмет през 1995г. – една афера, в която главна роля играеха Петъо Блъсков и Валери Найденов, които бяха застъпници на тогавашния шеф на Първа частна банка Венцислав Йосифов, кандидат на БСП за кмет на София.
Същата обвързаност между медиите, бившите комунисти и и поддържащите ги олигарси беше деонстрирана многократно от Тошо Тошев, известен и като агент Бор – например в случая, в който лепна на първа страница напълно лъжливата статия „България уби дете“, която беше използвана за драматично напрегнат опит да бъде свалено правителството на Иван Костов. На същите манипулации ставаме свидетели и днес – чрез медиите на Делян Пеевски и одиозни фигури като Николай Бареков: например при казуса с друго едно активно мероприятие, организирано с помощта на прокуратурата – това с тъй наречените „фалшиви бюлетини“ в Костинброд, които станаха повод да бъде опорочен деня за размисъл на последните парламентарни избори.
Пролича също способността на левицата да манипулира престижни фигури от средите на своите политически противници, като използва техните слабости или тяхната нетърпимост към други политици. На такава манипулация бе подложен тогавашния президент д-р Желев, който в буквалния смисъл на думата бе превърнат в оръдие за комплота срещу правителството на Филип Димитров, знак за който дадохда организираните от него „Боянски ливади“.
Най-ясно от всичко, обаче, пролича че ДПС няма нищо общо с демократическия спектър в българското политическо пространство – и че тази партия е верен партньор на БСП и има електорален резерв – като за целта експлоатира страховете и невежеството на своя етнически обособен електорат. ДПС не само че участва в техния преврат срещу първото демократично правителство на България, избрано след бизо половин век комунистически терор, но и осигури на столетната компартия лукса да управлява в сянка. При същата парламентарна въртележка БСП лансира за премиер кандидатурата на видния десидент Петър Бояджиев, знаейки много добре, че той не отговаря на тогавашните конституционни изисквания.
3. За сметка на това обаче, ДПС се наложи като мандатоносител, издигайки за премиер президентския съветник Любен Беров, чието правителство бе гласувано с гласовете на БСП, ДПС и сините отцепници. И този успех беляза може би най-решаващия момент в историята на българския преход. При неговия старт България имаше равни шансове с развити днес страни като Чехия, Полша, Унгария; бяха стартирали вече икономическите реформи, които предполагаха създаването на условия за свободна икономическа инициатива. С идването на власт на правителството на Любен Беров всичко това свърши: реформите бяха стопирани, а преходът бе криминализиран.
Често наричат това правителство „правителството на Мултигруп“, и с основание. То бе създадено с мандат на ДПС, но реално управляваше с парламентарната подкрепа на БСП; СДС внесе за две години седем вота на недоверие срещу него – и при всички тях правителството оцеляваше благодарение на целокупната защита от страна на левицата. И имаше защо да оцелява: сламеният човек Беров танцуваше под пръстите на нейните кукловоди – точно както днес танцува и Орешарски – като следваше нейните стратегически интереси, без БСП да носи каквато и да е политическа отговорност за последствията от тяхното постигане.
Именно в този период пролича тясната обвързаност на левицата и нейните клонинги с организираната престъпност. Тогава престъпните групировки и новите корпорации, създадени почти изцяло от ДС и захранени с парите от външния дълг, натрупаха мускули и се превърнаха в решаващ фактор в българския политически и обществен живот. Именно тогава охранителите се превърнаха в застрахователи и буквално съсипаха с рекетьорски акции едва проходилия дребен и сред бизнес; именно тогава контрабандата за ембаргова Югославия се превърна едва ли не в държавна политика; именно тогава икономическите групироски застанаха на входа и на изхода на държавните предприятия – и източваха техните ресурси, като има продаваха скъпо суровини и купуваха евтино тяхната продукция. Пак тогава бе подготвено и поредното ограбване на българския народ: в този период се нароиха кухите банки, които раздаваха кредити без покритие на „свои“ хора и фирми – и получаваха щедро рефинансиране от БНБ и ДСК – благодарение на факта, че върховите позиции в банковата система бяха почти без изключение заети от бивши агенти на ДС.
Криминализацията на обществения живот също достигна своя върхов момент в този период: тогава избухна първата гангстерска война, водена най-вече затова кой да държи контрабандните канали за Югославия, по които преминаваха безпроблемно цели влакови композиции с нефт и бензин. Водеха се престрелки на стотина метра от МВР, и се стигна до абсурда барети и полицейски патрули да се избиват помежду си, докато техните шефове водят преговори с видни гангстери. Цялата тази невиждана вакханалия ставаше с благословията на БСП, но самото правителство се лансираше едва ли не като демократично – нещо като „резервния отбор“ на СДС.
Веднъж попитах Чавдар Кюранов, тогава депутат от БСП и видна фигура в тази партия: „Добре, ясно е, че имате мнозинство. Защо тогава не направите свое правителство, а използвате този камуфлаж?“ Неговият отговор беше наистина впечатляващ: „Рано е още БСП да управлява пряко“. Политическата сметка бе точна: бившите комунисти управляваха, без да носят отговорност за това – и приписваха всички грехове и безобразия на това управление на политическите си опоненти, като подкопаваха доверието към тях. И никак не е чудно, че СДС трябваше да плати тяхната сметка – та нали ставаше дума за правителство, формирано с мандата на ДПС – партията, която бе политически партньор на СДС в началото на управленския мандат?
4. През есента на 1994г. настъпи момента, в който бившите комунисти можеха най-сетне да си позволят да поемат открито властта в страната. Правителството на Любен Беров безропотно подаде оставка – и при проведените в края на годината предсрочни избори БСП спечели абсолютно мнозинство и излъчи правителство, оглавено от новия партиен лидер Жан Виденов.
Това правителство ще бъде запомнено от българската история преди всичко с грандиозната финансова катастрофа, до която доведе страната ни. Щедрото раздаване на кредити без покритие в полза на приближени до БСП кредитни милионери, и напълно безотговорното рефинансиране на банките с парите на българските данъкоплатци даде своите резултати: банковата система изпадна в колапс, банковите фалити и галопиращата инфлация изядоха спестяванията на българските граждани, месечните заплати се стопиха до равностойност от десетина долара, единственото спасение за България се оказа валутния борд.
В същото време достигналата до 520% инфлация стопи задълженията на кредитните милионери и кухите фирми – и даде възможност за огромни по мащабите си далавери. Тяхната първоначална схема бе разработена от Румен Петков и неговите другари още през 1993г. – това беше тъй наречената афера „Акрам“, която остави след себе си заграбването на около 90 милиона и няколко трупа.
Мащабите на пропилените държавни пари в това изключително нагло ограбване на България са огромни: само фалиралата Първа частна банка е глътнала 26 милиарда лева рефинансиране от БНБ – и само един от забегналите банкери – агентът от ДС Атанас Тилев, е източил в своя полза над 50 милиона долара – според доклада на тогавашния вътрешен министър Николай Добрев. По неофициални данни (оповестени от главния прокурор Никола Филчев) се предполага, че от страната са изнесени най-малко седем милиарда долара, като е известно че например „Елитбанк“, наричана банката на комсомолците, е изнесла над 1000 кг ценни пратки в този кризисен за България период.
Към другите „активи“ на правителството на Жан Виденов спадат още:
нечуваната и невиждана в българската история хлебна криза;
финансирането на губещи предприятия, нанесло огромни щети на българската икономика
масовата приватизация, при която приватизационните бонове на огромен брой български граждани бяха на практика заграбени от тъй наречените „приватизационни фондове“, които произведоха и неколцина изключително близки до БСП олигарси, от типа на небезизвестния Николай Банев – един от най-близките приятели на Сергей Станишев;
абсурдният опит да бъде реставрирана системата на ТКЗС-тата – чрез така наречените „орсовки“, финансирани от банката на Веска Меджидиева, регистрирана при това с откраднати от Михаил Чорни пари;
създаването на така наречения „приятелски кръг“ Орион – една откровено корупционна бизнес структура, експлоатираща своята близост с властта и призната публично от самия Жан Виденов.
Фактът, че въпреки абсолютното си мнозинство правителството на Жан Виденов бе принудено да подаде оставка още в средата на своя мандат, се дължеше не само на банковата катастрофа, подготвяна още по времето на Беров, но и на вътрешно-партийните борби в БСП – или по-точно на сблъсъка на интереси между различните партийни лобита. От това време датира и първият опит на Русия да сложи ръка на българската енергетика, като използва за целта своите резиденти, набирани изключително сред бившите комунисти и оформените с тяхна помощ корпорации.
През 1995г. се подготвяше подписването на договор, съгласно който държавната собственост върху българските газопроводи щеше да се трансформира в собственост на „Газпром“, „Мултигруп“ и тяхното дъщерно дружество „Топенерджи“, където председател на борда на директорите бе не друг, а самия Андрей Луканов. Договорът бе подготвен от председателя на Комитета по енергетика Никита Шеваршидзе и протектиран от Луканов – но за чест на Жан Виденов трябва да кажем, че той отказа да го подпише и моментално уволни Шеваршидзе. Оттам започна и тежката вътрешно-партийна битка в БСП, приключила с убийството на Луканов и оставката на Виденов – а драматичните протестни сблъсъци от януари и февруари 1997 г. направиха невъзможно гласуването на ново правителство на комунистическото мнозинство.
След грандиозния управленски провал на Виденов повечето хора предполагаха, че БСП е трайно отстранена от управлението на страната. Тези очаквания обаче се оказаха измамни. Енергията на протеста изведе СДС в управленска позиция, осигури абсолютно мнозинство и на практика създаде предпоставки стопирания преход да бъде рестартиран. Кабинетът на Иван Костов обаче, трябваше да се справя с греховете на своите предшественици и да изправя на крака една практически банкрутирала страна. Свързаната с този банкрут необходимост от затягане на коланите, както и някои грешки на управляващата дясна коалиция ОДС, изчерпиха една немалка част от огромните ресурси на общесвено доверие, с които сините разполага при изборите през 1997г. И въпреки това ОДС имаше всички шансове да повтори мандата – урокът от „катастрофата Виденов“ беше още пресен в съзнанието на избирателите.
5. Трябваше спешно да се намери спасителен ход и той бе намерен – приближените до БСП генерали и олигарси организираха и финансираха връщането на детронирания Цар Симеон Втори и участието му в парламентарните избори през 2001г. Скалъпената набързо партия НДСВ спечели изборите, като отне значителна част от електората на ОДС; царят направи коалиция с ДПС (подкрепена от него още при изборите през 1997г.) и прие в кабинета си двама министри от БСП – въпреки че официално нямаше коалиционни отношения с бившата комунистическа партия.
Пришествието на НДСВ бе рекламирано и като разпад на двуполюсния модел – което в българските условия само негативни политически последици: размиване на политическите идентичности и изграждане на безпринципни коалиции, водени от инцидентните партийни (а и далеч не само партийни) интереси. Всичко бе извадено за продан на политическата сергия, а нравствените ценности се оказаха безсмислен анахронизъм. Тази ситуация обуславяше развихрянето на корупционни мераци и практиките на този кабинет наистина съдържаха такива прецеденти – като договореностите за строежа на магистрала „Тракия“ например – и особено реализирана от финансовия министър сделка с външния дълг на страната, която доведе до стотици милиона загуба, които изплащаме и до днес.
Най-драматични процеси протекоха в българската енергетика – която през мандата на този кабинет бе овладяна изцяло от близки до БСП монополисти – като Богомил Манчев например, под чиято инициатива кабинетът на НДСВ прие решение за възстановяване на спрения през 1990г. проект за строеж на АЕЦ „Белене“. Това решение е и едно от най-фаталните в контекста на целия преход, тъй като става дума за проект с изключително висок корупционен потенциал, напълно ненужен за българската икономика и обричащ България на пълна енергийна зависимост от Русия. Затова в каква степен неговият рестарт е бил стратегическа цел за БСП, можем да съдим по последващото развитие на свързаните с него процеси – при които България загуби стотици милиони евро, заложи на карта своята независимост и се изложи на риска от още по-големи загуби.
За това какъв морален статут са следвали министрите от „царския“ кабинет, можем да съдим по снимките, намерени във взривената на един виден трансграничен контрабандист: Иван Тодоров – Доктора. На тях той самият и двама министри от този кабинет играят карти на яхта край бреговете на Монако, наета от Спас Русев – друг един мултимилионер и мъченик на българския преход, спечелил първия си милион чрез далавери в Агенцията за чуждестранна помощ, препродавайки стоки, събрани и изпратени за бедстващите българи. За политическата ориентация на Симеон Сакскобургготски пък няма и защо да говорим – дори и самия факт, че се опита да направи ген. Бригадир Аспарухов надзорник на всички тайни служби в България, е показателен в това отношение.
6. Правителството на НДСВ изкара пълния си мандат, но неизпълненото обещание да бившия цар да „оправи“ българите за 800 дни си каза думата – и при следващите избори партията имаше прекалено малко депутати за да бъде първа политическа сила, но и прекалено малко достойнство за да премине в опозиция. Гласовете на традиционните партньори БСП и ДПС също се оказаха недостатъчни – и така се стигна до едно от феноменалните правителства на прехода: тъй наречената „тройна коалиция“ между БСП, НДСВ и ДПС.
Излъченото от тях правителство със сигурност е най-корумпирано в цялата история на България. При него става дума не само за корупционни прецеденти, но и за систематични корупционни практики, извършвани с цялата наглост на една политическа каста, която е твърдо уверена, че никой никога няма да потърси отговорност за нейните действия. Тази увереност между впрочем се дължи на размитата политическа отговорност, заложена в коалиционната формула на това правителство. Разделянето на властовите ресурси по формулата 3-5-8 предполага възможността дори при най-дръзките корупционни жестове да се замазва вината и да се търсят оправдания в необходимостта от запазването на коалиционния баланс. Така например премиерът Сергей Станишев уволни зам.-министър Делян Пеевски, обвинен в корупция, но след това го възстанови на същия пост, оправдавайки своята непоследователност с искане от страна на ДПС.
Трудно е дори да бъдат изброени срамните прецеденти, на които станахме свидетели в рамките на този управленски мандат. Една от най-мащабните корупционни практики е свързана със заменктие на гори и земи, при които атрактивни парцели по Черноморието и в планинските курорти се заменят с пущинаци по най-изостаналите региони. Според експертни оценки загубите за държавния бюджет се изчисляват за над 6,2 милиарда лева, а облагодетелствани са преди всичко олигарсите, свързани с БСП – като Красимир Гергов, Христо Ковачки, Тодор Батков, Николай Банев и много други.
Най-драматични и съдбовни за бъдещето на страната ни обаче са корупционните прецеденти в областта на енергетиката – особено свързаните с АЕЦ „Белене“, където са фактурирани разходи в размер на 837 810 224 евро, а капитализираните държавни активи са на стойност едва 45 069 587 евро: като разликата между двете цифри ясно показва, че АЕЦ „Белене“ е изцяло корупционен проект, чиято основна функция е да служи като скачен съд за източване на финансовите ресурси на държавата.
Особено драстичен прецедент, констатиран в доклада на Агенцията за държавна финансова инспекция относно проекта „Белене“ е, че окончателен договор за строеж на централата с фиксирана крайна цена де факто няма, както няма и лиценз от Агенцията за ядрено регулиране. От тази гледна точка не е ясно на какво основание с анекси от споразумението от 2006г. се правят поръчки за стотици милиони към изпълнителя „Атомстройекспорт“, а също и на какво основание за проекта за предоставени 300 милиона лева от държавния бюджет, след като премиера Станишев твърди, че не е похарчен нито лев държавни пари. В крайна сметка цената на самия проект се оказа в пъти по-висока от начално обявената, НЕК изпадна в практически фалит и към момента е най-мащабния длъжник в държавата с дългове в размер на повече от 2 милиарда лева; взет е изключително неизгоден заем от 250 милиона евро от френската банка Париба; към България е повдигнат иск за 1 милиард евро от страна на изпълнителя АСЕ; страната ни е поставена под външен натиск с цел проектът да бъде рестартиран, като сегашното правителство откровено обслужва тези искания от руска страна.
Към големите корупционни афери на кабинета на тройната коалиция спада още и скандала с пернишкия бизнесмен Людмил Стойков, спонсор на бившия президент Георги Първанов, и Марио Николов, спонсор на БСП, отговорни за източването на 7,5 милиона евро пари на европейските данъкоплатци чрез плащания от САПАРД, по схема, разкрита от ОЛАФ.
Още по-мащабен е скандалът с изпълнителния директор на фонд „Републиканска пътна инфраструктура“ Веселин Георгиев, при който става видно че е раздал над 120 милиона лева по обществени поръчки, спечелени от фирми на братята му. Тези два скандала са и основната причина, поради която се стига до безпрецедентното спиране на плащанията по присъединителните фондове от страна на ЕК, а България се сдоби със славата на най-корумпираната държава в рамките на ЕС.
Тези примери далеч не изчерпват списъка на корупционните прецеденти по време на мандата на тройната коалиция. Изключително скандален и с много тежки последствия е случая с изкуствения фалит на „Кремиковци“, организиран от министъра на икономиката и енергетиката Петър Димитров с помощта на прокуратурата. Договорът, който България сключва със „Сименс“ ЕООД – България за отпечатването на паспорти с биометрични данни, е резултат от нагласена и манипулирана тръжна процедура – и освен че е сключен на изключително високата цена от 116 милиона евро, е пряко свързан и с личните политически интереси на Сергей Станишев, тъй като контрагент по този договор е Бригит Ердерер, съпруга на Ханес Свобода, евродепутат и заместник-председател на парламентарната група на ПЕС – който има особени заслуги за избора на Станишев за лидер на европейските социалисти.
Особено скандален е случая с двата договора, сключени с австрийския лобист Петер Хохегер, нает от правителството на подобри имиджа на България – тъй като и в двата случая подизпънител е Моника Йосифова, настоящата съпруга на Сергей Станишев – като първият от тях е сключен в драстично нарушение на Закона за обществените поръчки, извършено от самия МС. Не могат да бъдат отминати също потъването на милиони левове, отпуснати в помощ на пострадали от бедствията региони, в трите министерства на ДПС; корупционните практики в АЕЦ „Козлодуй“; скандалните сделки за износ на електрическа енергия, при които годишните загуби за НЕК възлизат на над 50 милиона лева; разграбването на държавния резерв, скандалите около източването на Столична топлофикация и много други.
Към всичко това трябва да прибавим и още един характерен акцент – скъсената дистанция между управляващите и организираната престъпност. Два примера са особено показателни със своя безпрецедентен характер: конфиденциалната среща на вътрешния министър Румен Петков с „братя“ Галеви – и назначаването на известния гангстер Алексей Петров, организирал между другото тази среща, за съветник на Петко Сертов, шеф на ДАНС, като де факто той е сив кардинал на тази най-мощна тайна служба.
В този период се появява и друга черта, характеризираща политическия елит на управляващите с неговата наистина безпределна наглост. Емблема в това отношение е Ахмед Доган – с неговия „хонорар“ от 1 милион лева за консултантски услуги в областта на мелиорацията; с желанието му да си купи летяща чиния и с директното заявяване, че той е този, дето върти обръчите от фирми и раздава „порциона“ в държавата.
Мислейки за правителството на първата тройна коалиция, е редно да си припомним, че тяхното управление съвпадна с приемането на България в ЕС – а това беше най-благодатното за българската икономика време, в което ръстът на чуждите инвестиции достигаше 7 милиарда евро годишно. Кабинетът имаше достатъчно пари за харчене – и финансовият министър Пламен Орешарски откри как тези пари да минават в правилните джобове: всяка година нагласяше бюджета така, че да се получат 1-2 милиарда бюджетни излишъци. Те се разпределяха между различните ведомства и се харчеха бързо и безконтролно – най-вече чрез обществени поръчки за фирми и концерни, поддържащи БСП.
Въпреки благодатния икономически климат, предполагащ и политически просперитет за управляващите, БСП претърпя поражение на изборите през 2009 г. На власт дойде ГЕРБ, която успя да привлече както негативния вот, породен от безкрайните корупционни скандали в тройната коалиция, така и не малка част от гласовете на десните избиратели, отчаяни от продължаващия разпад на СДС. Така за втори път в историята на прехода БСП и нейния стратегически сателит ДПС бяха отстранени от властта в течение на един почти пълен управленски мандат.
В първите месеци от своето управление ГЕРБ заяви политическа воля за сериозна ревизия на управлението на тройната коалиция. Тази воля обаче не намери покритие – отчасти и поради факта, че съдебната власт и прокуратурата бяха де факто контролирани от бившите комунисти – и реакцията на ГЕРБ се ограничи повече в посочване на злоупотребите, отколкото в търсене на отговорност от бившите управляващи – което беше и една от сериозните грешки на правителството на Бойко Борисов. Друга сериозна грешка беше неговата продължила твърде дълго толерантност към наследения от тройната коалиция „голям шлем“ – сиреч руските енергийни проекти в България, чието договаряне – и особено това за АЕЦ „Белене“ – беше истинско предателство на националните интереси.
След дълго бавене кабинетът на ГЕРБ най-сетне намери кураж да разчисти батаците в енергетиката – като отказа реализацията на два от трите големи руски проекта: този за нефтопровода Бургас – Александропулис и този за АЕЦ „Белене“. Вторият отказ срещна истерична съпротива от страна на БСП, която обяви защитата на този проект за водещ приоритет в своята национална политика. Бившите комунисти успяха да съберат необходимите подписи за провеждането на референдум, който безславно пропадна, тъй като на него гласуваха малко над 20% от българските гласоподаватели. За сметка на това обаче тази акция демонстрира новата коалиционна формула, гласена от БСП. Именно на този референдум столетницата откри ключовия партньор, направил възможна новата тройна коалиция, която управлява днес – профашистката партия „Атака“.
Събитията от следващите месеци показаха жизнеността на този нов управленски проект, включващ напълно несъвместими политически субекти – социалистите, националсоциалистите и партията на плашените с тях български турци. През януари 2013 г. около 20 процента от българските граждани бяха сюрпризирани от неимоверно високи сметки за електрическа енергия – една рецепта, която е изпробвана в други страни – и която доказано изважда хората на улицата.
Естественото недоволство на българите от мизерния начин на живот, наложен от световната икономическа криза, предизвика протести, които бяха яхнати и използвани в политически план от БСП, ДПС и „Атака“. В средите на протестиращите бяха имплантирани провокатори и футболни фенове, бяха потърсени сблъсъци с полицията и протестите бързо се окървавиха – което предизвика и оставката на кабинета Бойко Борисов.
Вие назначихте предсрочни парламентарни избори, но вместо тях се проведе едно масирано активно мероприятие, наситено с черен PR и безпрецедентно дори в условията на българския преход. Изплашена от перспективата да загуби и тези избори, БСП използва прокуратурата като предизборна бухалка, като лансира недоказани и до днес версии за тотално подслушване от страна на МВР и за отпечатване на „фалшиви бюлетини, намерени в печатницата ден преди изборите, когато реализацията им би била вече напълно невъзможна. Благодарение на този сценарий дори денят за размисъл бе опорочен от масирана медийна пропаганда, провеждана от медиите, контролирани от Делян Пеевски и Цветан Василев, които веднага обърнаха гарда – и от страховитите изказвания на лидерите на БСП и ДПС – които тълкуваха събитието като „държавен преврат“.
7. Целта на това оперативно мероприятие беше да бъде сплашен, шокиран и отвратен българският избирател – за да се предотврати участието му в тези избори, като ниският вот даде повече шансове на БСП и нейните сателити. Тази стратегия до голяма степен успя: гласовете за ГЕРБ бяха редуцирани с близо 7% – и въпреки че тази партия беше победител в изборите, тя нямаше с кого да се съюзи и нямаше шанс да състави правителство. Стигна се до патова ситуация, която беше разрешена чрез „златния глас“ на Волен Сидеров, благодарение на който стана възможна новата тройна коалиция, която управлява в момента.
Едва ли някой би могъл да се съмнява в аморалния характер, заложен в самата коалиционна формула на новите управляващи. Правителството на Пламен Орешарски съществува благодарение на съюза между уж непримирими врагове като ДПС и Атака, и благодарение на кръвосмесителния политически брак между социалисти и националсоциалисти. Властта обаче не е единственото, което ги обединява. Обединява ги и техният общ корен – става дума за бившата БСП и създадените от нея политически клонинги, за общия интерес на петата колона в България, за шансовете, които дава паразитирането върху гърба на невежите, необразовани или политически дементни избиратели.
Без тези генетични връзки трудно бихме могли да си обясним най-абсурдните политически акценти на българския преход: примерно факта, че ДПС, създадена уж в защита на накърнените граждански права на българските турци по време на възродителния процес, е най-важният стратегически партньор на БСП от 1992 г. насам – на партията, отговорна за същия този възродителен процес. Или как при изключителната стръв, с която „Атака“ атакува световните монополи като колонизатори на страната ни, тя няма нищо против руския монопол върху енергийните доставки в България – въпреки че той съвсем пряко застрашава националната ни независимост.
По-важна обаче е, струва ми се, друга една особеност на новата тройна коалиция. При нея не само коалиционната демагогия, но и принципа на размитата отговорност са доведени до съвършенство. Правителството на Пламен Орешарски беше рекламирано като „експертно“ и „програмно“ – както и като правителство, което се вслушва в общественото мнение и държи на пълната прозрачност при вземането на управленски решения. Това, на което сме свидетели днес, е пълното отрицание на тези именно принципи – свидетели сме на политически чистки и безпринципни, задкулисно договорени назначения, които са в пълен синхрон с интересите на БСП, мутирала в течение на прехода от партия на трудещите се в партия на олигарсите.
И днес е повече от ясно, че България се управлява от марионетно правителство, лишено от собствена воля, а важните за бъдещето на страната ни решения се вземят задкулисно и незнайно как и от кого – но в зависимост от интересите на олигарсите, които подкрепят бившата комунистическа партия и нейните клонинги – а често и в зависимост от чужди интереси, които нямат нищо общо с българските. Именно за това трябва да бъдем гневни – и именно поради това можем да бъдем уверени, че става дума за опасна управленска формула и за правителство, което упражнява своята власт не в съгласие с националните интереси, а в ущърб на нашето общо бъдеще и бъдещето на България като цивилизована европейска страна.
Това правителство е на власт само от сто дни, но този кратък период не му попречи да натвори не по малък брой гафове и нагли политически жестове, които буквално сринаха неговата обществена подкрепа – доколкото изобщо е имало такава, като се има предвид, че то дойде на власт с гласовете на около една четърт от българските избиратели. Повечето негови гафове имат знаков характер и издават реваншистки тежнения – бих отбелязал на първо място, разбира се, концентрацията на властови ресурси в ДАНС (една акция, в хода на която и Вие бяхте подведен) – и избора на Делян Пеевски за шеф на тази най-могъща тайна служба, мислена съвсем откровено като подчинена на БСП политическа полиция.
Бих казал, че случаят с Пеевски не е прецедент – и при старата тройна коалиция имахме такъв – с назначението на Алексей Петров в създадената тогава със същите цели тайна централа – като сив кардинал и наместник на Сергей Станишев. Делян Пеевски бе натоварен със сродни функции, но бе лишен от камуфлажа на съветнически пост – назначиха го пряко и нагло, с вота на Народното събрание. Това назначение е освен всичко и един символно натоварен жест, с който управляващите заявяваха: тук сме и ще правим каквото си поискаме – и никой не може да ни попречи.
Оказа се, че има кой да им попречи – под натиска на избухналите протести бяха принудени да оттеглят назначението на Пеевски, но за сметка на това редица други жестове на новата тройна коалиция демонстрираха същото безочие и същата несъкрушима наглост. Сред тях бих посочил намерението за рестарт на проекта АЕЦ „Белене“, демонстрирано от Пламен Орешарски в момент, в който мощностите на българската енергетика бяха принудени да спират, защото нямаше кой да използва произведената от тях електроенергия, нито пък имаше къде тя да бъде продавана.
Не по-малко отблъскващо бе намерението да се използва потенциала на кадрите на ДС във Външно министерство, на практика вече реализирано от министър Вигенин, а също и корекцията на Държавния бюджет и емитирането на милиарден външен заем, без да има реални основания за това – което ясно говори за корупционните апетити и на тази тройна коалиция.
Но нищо не е по-дискредитиращо от назначенията, които тя предприе: те много ясно показват за какво и за кого става дума. Протестите с искане за оставката на това правителство тръгнаха от назначението на Делян Пеевски, но тази „грешка“, както я нарекоха по-късно управляващите, съвсем не е единичен факт. Самият Вие изразихте своите притеснения от назначаването на Боян Чуков, бивш щатен служител на Първо главно управление на ДС, за шеф на Съвета за сигурност към Министерския съвет. Такова назначение е наистина не по-малко скандално от назначението на Пеевски – най-малкото защото е немислимо за една държава, която е член на НАТО – като се имат предвид пристрастията на г-н Чуков към Путинова Русия. Но не по-малък скандален потенциал крие една друга негова обвързаност – той беше дясната ръка на подсъдимия днес Алексей Петров – в качеството си на изпълнителен директор на неговата застрахователна компания „Лев инс“.
Това не е единственият случай, при който кадри на ДС биват назначавани на ключови позиции. Външният министър Кристиян Вигенин например назначи за постоянен секретар на своето ведомство Георги Димитров, бивш съветник на президента Първанов и бивш посланик в Белград, отзован именно заради своята принадлежност към ДС като агент на Първо и Второ главно управление, снет от отчет чак през 1991 г. поради „склонност към употреба на алкохол в големи количества“. Друг подобен прецедент е областния управител на София Росен Малинов, вербуван от шести отдел на Шесто главно управление като съдържател на явочна квартира.
Правителството на Орешарски се изяви и с далеч по-екзотични назначения – като това на Иван Иванов, зам. министър на МВР, който остана на поста си само няколко часа, тъй като се оказа бивш управител на шуменския клон на СИК. Той счупи рекорда на арх. Калин Тихолов, който устоя цяло денонощия като министър в новото министерство на инвестиционното планиране, откъдето бе принуден да се оттегли, след като се оказа, че името му е замесено в скандала „Дюнигейт“ и в много други скандални прецеденти с незаконно строителство по българското Черноморие. Неговият пост бе зает от колегата му Иван Данов, за когото пък бяха публикувани неопровержими доказателства за това, че е източил 15 000 евро от френската социална система, представяйки се за безработен. За сметка на това пък на Иван Йорданов, назначен за зам.министър на правосъдието, не му се наложи да изпълнява дори и минута служебните си задължения – тъй като се оказа, че първо не е питан дали иска да стане такъв, и второ – и да би искал, не би могъл, тъй като управлява консулството на България във Франкфурт, и за отзоваването му се прилага специална процедура.
Може би най-драматично приеманите назначения на този кабинет са тези на областните управители, чийто избор е изцяло резултат от задкулисни договорки и разпределение на квоти между БСП и ДПС. За областен управител на София-област например беше назначен Емил Иванов, заемал този пост и при предишната тройна коалиция. Като дългогодишен кмет той беше станал известен като „владетеля на Своге“, а самият град беше определян като „първи частен град“; по-късно се прочу в качеството си на областен управител като една от най-скандалните фигури в тогавашната държавна администрация, превърнала своята област в същински феод. Въпреки всичко беше назначен отново на същия пост – дребна подробност се оказа някогашната му обвързаност със структурите на ВИС, както и деловите му отношения с мистериозно загиналия руснак Александър Крук – представител на руската силова групировка „Уралмаш“.
Някои от назначенията на областни управители бяха толкова скандални, че дори и местните социалисти застанаха срещу тях. Така се развиха нещата в Пловдив, където за новия областен управител от квотата на ДПС Венцислав Каймаканов се знае, че е лансиран именно от Делян Пеевски; в Пазарджик социалистите се разбунтуваха срещу натрапения им Иван Йорданов, а в Благоевград изтъргувания с ДПС Муса Палев стигна до работното си място с помощта на полицията, която трябваше да го спасява от разгневените протестиращи, които настояваха, че искат областен управител, а не валия.
Не по-малко скандални са и назначенията на хора, които носят пряката отговорност за превръщането на най-красивите кътчета на България в бетонови гета. Такъв е изборът на Бюрхан Абазов за зам. министър на земеделието. През 2004 г., заемайки същия пост, той продава на физически и юридически лица 974 декара от националния парк Странджа – на цена между 100 и 150 лв. за декар. Такъв е и изборът на Чавдар Георгиев за зам. министър в екоминистерството: по време на тройната коалиция той одобри общия устройствен план на Царево, който предвиждаше ново застрояване на хиляди декари по цялото Южно Черноморие, в границите на природен парк „Странджа“ – заради което срещу България беше заведена наказателна процедура от ЕС.
Самият план пък бе дело на арх. Калин Тихолов, който бе номиниран от премиера Пламен Орешарски за министър на инвестиционното проектиране. Пак с него е свързано и друго едно скандално назначение – това на Петко Арнаудов, бивш кмет на Царево, номиниран в течение на три мандата от БСП, за директор на местното горско стопанство. Именно той е инициаторът на този план, който целеше промяна в устройствения план на Царево, която да позволи ново курортно строителство по брега с десетки хиляди нови легла в защитените територии на парк „Странджа“ – и сега се оказва, че пак той ще стопанисва странджанските гори.
Вероятно и сам долавяте, г-н Президент, че днешната тройна коалиция е всъщност римейк на предишната – и че много от политическите жестове, стратегии и дори персони са идентични. Има обаче и нещо различно – което е специфична характеристика на новата тройна коалиция – и това е откритата наглост, с която тя реализира своето управление. Дори привидното приличие вече е изоставено, а политическият егоизъм достига до наистина неподозирани висоти. Днешните властници не са способни да чуят никого освен себе си – те сякаш обитават някаква паралелна реалност, която няма нищо общо с днешна България. Те отказват да чуят хората, които повече от 80 дни искат тяхната оставка, отказват да признаят техния глас, тяхното съществуване дори. Наричат ги наемници, пияници, наркомани, улични банди. И са дотолкова убедени в правото си да бъдат на власт, каквито и степени на омерзение да постигнат, колкото бащите им са били убедени в правотата на чл. 1 от Живковската Конституция.
Тази ситуация е опасна. България е подложена на политически риск – в много по-голяма степен, отколкото когато и да било в рамките на сбъркания преход. Днес имаме власт, която повече не може да бъде търпяна – и в това са убедени милиони българи – и която иска да съхрани своето статукво на всяка и всякаква цена. Днес народните представители са пазени от народната любов с полицейски кордони, а сградата, върху която пише, че съединението прави силата, прилича на военно укрепление под обсада. Днес е в ход кампания, в която българите се насъскват един срещу друг – без оглед на това какви беди може да донесе ожесточението помежду им.
Днес имаме извратена форма на коалиционно управление, подчинено не на принципи, а на задкулисни интереси. Днес изобщо не е ясно кой взема управленските решения – във всеки случай това не е българският премиер и марионетното му правителство. Днес се ширят мераци за полицейски произвол и доброволни отряди, а един от лидерите на управляващата коалиция влиза в парламента с пистолет и палка, заобиколен от фашизоидни типове – и това се премълчава, защото от неговия глас зависи днешната власт. Днес медиите са корпоративни инструменти и обслужват подмяната и лъжата – а тези, които отказват да го правят, са укорявани публично от самия председател на НС. Днес мислещите българи са поставени пред унижението да разберят, че техният глас е без стойност – и че за управляващите те де факто не съществуват.
Това е нашето българско днес, г-н Президент! Вероятно сте се питали защо Ви разказвам тъй дълго събития, които са Ви добре известни. Правя го, защото това е нашето вчера. Това е страшната истина за българския преход. Той не ни доведе до демокрация, доведе ни до ръба на диктатурата, върна ни пак там където бяхме през 1989г. Той не превърна България в нормална страна, а превърна абсурда в наше ежедневие. Той не произведе качество на живот, а подмяна, демагогия и лъжа, които отвратиха българите и ги напъдиха по чужди краища.
Този преход е не само сбъркан – той е извратен. Неговата функция бе абсолютно противоположна на заявената: неговите стратези направиха всичко възможно именно демокрацията да се превърне в мръсна дума, българите да намразят политическото до степен, в която да се откажат от гражданските си ангажименти и да следват само стратегиите си на оцеляване. Той, ако трябва да бъдем точни – изобщо не е преход към демокрация, а перестройка – сиреч конструирана в мозъчните центрове на КГБ стратегия за преминаване на политическата власт на партокрацията на икономически релси.
Съдържанието на това открито писмо е всъщност крайно сгъстената и лаконична история на българския преход. Виждате, че във всеки момент от историята на нова България позитивните усилия са били проваляни, реформите – саботирани, шансовете за успех – прахосвани. Държа обаче да забележите и още нещо: българският преход е провален с конкретните усилия на една конкретна политическа сила, управлявала България явно или прикрито в повечето години от неговото протичане. Тази сила е бившата комунистическа партия и създадените от нея политически клонинги – сред които най-важна е ДПС, а актуална в момента е и Атака.
Тази сила е причината за болестта, която мори страната ни вече близо четвърт век. Тази сила винаги ни е дърпала назад – обратно в блатото, от което с толкова усилия сме изпълзели. Тя винаги е компрометирала пътя на България към цивилизования свят – и е обслужвала интересни, които нямат нищо общо с геополитическите ни приоритети.
Именно затова трябва да се обърнем с гняв назад, г-н Президент. Заради профуканите шансове, заради прахосаните надежди, заради онези три милиона българи, които избраха емиграцията, отвратени от българските реалности. Заради деградацията на нравствените ценности, заради натрапения модел на чалгаджийско живеене, заради наглостта и мерзостта на днешния политически елит.
Той нямаше да бъде такъв, ако преходът беше успял. И България нямаше да е това, което е – мизерна и неразбираема държава, кретаща на опашката на Европа, търпяна поради нежеланието да се признае грешката с нейното приемане – при все че всички знаят, че става дума за руския Троянски кон в ЕС.
Това е нашето битие днес. То не само омерзява – то унизява, лишава ни от достойнство, принуждава ни да се срамуваме, че сме българи. И тъкмо затова е време да се обърнем с гняв назад и да изпратим архитектите на днешната ни мизерна действителност там, където им е мястото – в историята.
Аз няма да се поколебая да заявя открито: те винаги са пречели, винаги са спъвали България, винаги са мислели първо за себе си, пренебрегвайки нашето общо бъдеще. България не е тяхна родина, защото винаги са работели против нея. Видяхте ги през годините на българския преход, но предходната тяхна история е далеч по-мрачна. Тя минава през атентата в „Света Неделя“, през убийствата на над трийсет хиляди българи без съд и присъда, през варварския „народен“ съд, през десетките концлагери, през малоумната комунистическа диктатура, през двукратните опити да предадат България, като я превърнат в 16-а съветска република.
Като Президент на България Вие сте длъжен да работите за единството на нацията. Тези хора обаче просто не могат да бъдат част от това единство – те винаги са работели против него. Не говоря, разбира се, за техните избиратели – всеки има право на политически избор, дори и когато той е плод на неразбиране. Говоря за техните стратези, за техните кукловоди. За тези, които са скрити зад цивилизованото лустро на БСП – но следват своя формиран в течение на близо столетие властови инстинкт, който най-ясно може да се изрази със старата комунистическа формула: тази власт с кръв сме я взели и с кръв ще я дадем.
Дано не се стигне до нейната реализация, г-н Президент! Казвам това, защото сме на крачка от подобен сценарий. Защото България, чието единство представлявате, е дълбоко и опасно разделена. Днешната власт е изцяло в ръцете на тези, които я държаха и преди 1990г. – в ръцете на откровени неокомунисти, на създадените от тях мафиоти и олигарси, на вечно оцеляващата мрежа от кадри на ДС. Нормалните и мислещи българи нямат свое политическо представителство сред днешните управляващи. Те са пренебрегвани и унижавани, техния глас, извисен по улиците и площадите, среща запушените уши на българските институции – с изключение на Вашата.
Това дразни и унижава – и добрата вест е, че българите се събудиха, че гражданското самосъзнание от началото на прехода се възроди, и хората ясно съзнават, че повече така не може и не бива да се продължава. Че преходът към демокрация стигна до задънена улица – и че единствения ни шанс да постигнем достойно бъдеще е да го започнем отново – без виновниците за неговия банкрут.
Днешните протести са израз именно на тази воля, г-н Президент! Те събират хора с различни визии и различна политическа култура, но хора, които искат да живеят в нормална държава, които милеят за своята страна. Тяхното единство е залог за бъдещето на България – то е и пътят, по който разединената ни нация може да получи своето обединение.
Те могат да успеят – и тогава можем да разчитаме на едно по-достойно бъдеще. Могат и да се разбият в стената, която днешните властници са изградили около себе си – и тогава ще последва нова емигрантска вълна, а България ще се превърне от държава в територия, обитавана от застаряващи, бедни и нещастни хора – територия ненужна за цивилизования свят, но полезна като кръпка за Путиновата Евразия.
Това е изборът, който предстои. Това е и отговорността, която стои пред Вас. Хората, които протестират днес – и които де факто са строителите на една бъдеща България, се нуждаят от Вашия жест. Зная много добре колко Ви струва това, зная, че Вашето достойно поведение се заплаща с унижаващи и мерзски компроматни сценарии.
Но знайте и Вие, че съдбата Ви е дарила с шанс, който нито един български президент не е имал. Вие можете да бъдете знак и авторитет за хората, които съзнават че повече не можем да продължаваме така. Вие можете да ги поведете така, както Мойсей е повел избраното племе през пустинята. Това е дълъг път изпълнен със страдания, с които се заплаща куража да загърбиш робството.
Навярно знаете, че водачите често не достигат до крайната цел. Но вероятно Мойсей е бил щастлив в последните си мигове, виждайки как хората, които е превел от робство към свобода и от лъжа към истинност, продължават към своята обетована земя.
.
С уважение:
Едвин Сугарев
––––––––––––––––––––––––––––
* Текстът на Писмото е препубликуван от в. „Дневник“.
