Димитрина Чернева, портал „Култура“
.
България е на второ място в света по брой на рицарите тамплиери. У нас те наричат себе си православни тамплиери, като в същото време не пропускат да отбележат, че са „наследници на древната тамплиерска традиция”. Разбира се, излишно е да търсим в миналото и традициите на Православната църква следи, обясняващи произхода и популярността на новотамплиерската мода. Така или иначе, съвременната масова култура предлага неизчерпаем резервоар от културно-исторически отломки, символи и ритуали, чието произволно съчленяване е твърде изкусително и често води до съвместяването на всевъзможни вярвания и религиозни практики. По правило подобни синкретични форми виреят върху плиткия терен на религиозното невежество и често полагат себе си в сферата на комерсиалното и показното.
Всъщност зад инициативи от типа на т.нар. ордени на рицарите тамплиери в България и прословутия Върховен архонтски събор стои стремежът на една определена класа да легитимира себе си като аристокрация. В повечето случаи става дума за хора със съмнителна репутация, успели да се замогнат в годините на прехода най-често благодарение на престъпни сделки и унаследени мрежи и влияния от тоталитарния период. В амбицията да реализират себе си като елит – не просто финансов, но и духовен и политически (властови) – те демонстрират нуждата си от сакрална санкция, от меродавен печат, който би препотвърдил тяхната знатност, правото им да бъдат „избрани”, „необикновени”, „нередови” хора. Потребността им да заличат миналото си на простолюдие и да се закичат със знаците на всепризнат престиж, реабилитира значението на Църквата, но не като общност от вярващи, на която глава е сам Иисус Христос, а като древна институция, съхранила през вековете сакраменталната си власт. Неслучайно т.нар. тамплиери признават, че ритуалите им започват и завършват с молитва и че във всичко, което правят, те търсят и имат подкрепата на „отделни християнски проповедници”. Обикновено на техните церемонии присъстват православни духовници, в това число и митрополити. Архонтите пък получават своята титла директно в църковна среда с едно чинопоследование, което напомня ръкополагането в духовен сан.
Не е изненадващ и фактът, че повечето представители на тези парамасонски организации имат и политически амбиции. Така например архонтът Слави Бинев, който освен това е и рицар тамплиер, е също така учредител – заедно с Великия приор на Ордена на рицарите тамплиери Румен Ралчев и едновременно с това масон – на партия ГОРД.
Какво дава основание на споменатите вече „православни тамплиери” да определят себе си като „наследници на древната тамплиерска традиция” и да припознават като своя мисията за „разширяването на диалога” между Източната и Западната църква? Прави впечатление, че представяйки своите организации, днешните новотамплиери започват разказа си от далечната 1118 г., когато всъщност „било създадено тайното общество на тамплиерите”. Съществува ли обаче приемственост между средновековния католически военно-монашески орден на тамплиерите и днешните новопосветени рицари и дами?
.
Средновековният орден на тамплиерите
Орденът на тамплиерите или на братята рицари от Соломоновия храм в Йерусалим е католически военно-монашески орден, който възниква в началото на XII в. (1118 г.) в резултат на Първия кръстоносен поход. Освен обичайните за всеки монашески орден обети – на послушание, на бедност и на безбрачие – монасите тамплиери давали и обет за защита на поклонниците, които посещават Йерусалим. „Баща на този вид монашество е св. Бернар от Клерво, който християнизира образа на рицаря”, разказва отец Петко Вълов от Католическата апостолическа екзархия. Самите тамплиери наричали себе си „бедните рицари на Христа от храма на Соломон”. Това название е свързано с факта, че кралят на Йерусалим Балдуин II настанил тамплиерите в превзетата джамия Ал Акса, за която се счита, че е построена върху останките на Соломоновия храм. С течение на времето се налага наименованието Орден на храма (temple) или на тамплиерите.
Постепенно рицарите тамплиери започнали да помагат на поклонниците не само по отношение на личната им безопасност, но и като пазели имуществото им и финансирали пътешествията им. Била въведена система за изпращане на пари и ценности към Йерусалим, както и система за даване на заеми. Загубата от кръстоносците на Йерусалим през 1187 г. заставила тамплиерите да се замислят за алтернативни източници на доходи. Те започнали да финансират чужди операции и да осъществяват онова, което днес наричаме банкови преводи – онзи, който внесе определена сума в дадена държава, може да си я получи където и да е другаде в местна валута. Така орденът се превърнал в една от най-заможните институции в Европа.
В основата на преследването и драматичния финал на тамплиерите стои френският крал Филип IV Хубави, който искал да конфискува имотите на ордена. През 1307 г. той издава тайна заповед всички членове на ордена във Франция да бъдат арестувани в един и същи ден. Това става на 13 октомври, петък, откъдето идва и изразът за „фаталния петък”. Малко след това тогавашният папа Климент V, който бил под непосредственото влияние на френския двор, обвинява рицарите тамплиери в ерес и в най-различни богохулни деяния. Срещу тях започва процес, който е воден както от светските власти, така и от Инквизицията. При ужасяващи мъчения тамплиерите се признават за виновни почти по всички точки на обвиненията. През 1312 г. на събора във френския град Виен папата официално разпуска ордена. Съдът осъжда голяма част от членовете на ордена на смърт чрез изгаряне. Не е пощаден и Великият магистър на тамплиерите Жак дьо Моле, който умира на кладата в Париж на 18 март 1314 г.
Фактически с булата на папа Климент V от 1312 г. орденът на тамплиерите е разпуснат и престава да съществува. За разлика от Ордена на йезуитите например, който е бил забранен от папа Климент XIV през 1773 г. и след това възстановен отново през 1814 г. от папа Пий VII, орденът на тамплиерите не е възстановен никога повече. „И макар да не е изключено в бъдеще да се стигне до някаква реабилитация на тамплиерите, в момента Католическата църква признава само два рицарски ордена – това са Суверенният Малтийски орден, известен още като Орден на хоспиталиерите, и Орденът на Светия гроб в Йерусалим”, пояснява отец Петко Вълов. Независимо от това в момента на Запад съществуват 27 организации, които претендират, че са автентични наследници на тамплиерите. „Католическата църква е отворена към сътрудничество с всички хора с добра воля. Съществува обаче проблемът с името, защото трябва да се знае откъде идва то и какъв е неговият исторически произход”, допълва още отец Вълов.
Според секретаря на посолството на Малтийския орден у нас Богдан Паташев, когато става дума за монашески структури, изключително важен е въпросът за приемствеността. „Приемствеността, в която Католическата църква вярва, тръгва от апостолите и чрез ръкополагане от епископ на епископ се осъществява непрекъснато до наши дни. Приемствеността от първия абат до сегашния Велик магистър на Малтийския орден е важна и е описана в нашите хроники. Ние вярваме, че сегашният ръководител на Малтийския орден, който е монах, е приемник на първия, който някога е създал монашеското братство, посветено на св. Йоан Кръстител”. При тамплиерите обаче приемствеността е прекъсната. Проблемът на новите организации, които се появяват с претенцията, че са „наследници на древната традиция”, е, че те сами афишират себе си. След като обаче е прекъсната приемствеността и не съществува връзка с Църквата, подобна претенция е абсолютно безпочвена. „Все едно една държава, която е изчезнала от картата на света, да се появи на друго място и в друго време, обявявайки, че е продължител на историята и традициите на изчезналата държава”, казва Богдан Паташев. По думите му в момента е пълно и със структури, които обявяват себе си за наследници на Малтийския орден. „Общото е, че винаги става дума за граждански, а не за монашески организации. В съвременния свят те търсят припознаване чрез средствата на правото и регистрирайки се като юридически лица, афишират себе си като автентични организации”.
.
Православни тамплиери
В България съществуват поне две организации, регистрирани като Орден на тамплиерите, и разбира се, всяка от тях претендира, че е легитимен наследник на някогашните рицари. Ръководител на сдружението „Върховен военен орден на храма на Йерусалим – Велик магистериален приорат на България” е „Рицарят на Великия Кръст” Асен Асенов. Според тамплиерите, оглавявани от Асенов, след разпускането му през 1312 г. някогашният военно-монашески орден „продължил съществуването си тайно с непрекъсната поредица от велики магистри до март 1705 г.”, когато няколко френски благородници направили събор на тамплиерите във Версай. Великият приор Асен Асенов признава, че преди да стане тамплиер е членувал в „друго общество”, в което контактите били „ограничени”. Именно там обаче идва поканата да стане тамплиер. „В началото бяхме 17 човека. От тези 17 реда издържаха само 4 човека – другите 13 се отказаха, след което бяхме ръкоположени и тогава имах честта да държа българския флаг сред всички чуждестранни представители на ордена. Усещането е невероятно. Всички членове на Ордена в Западна Европа са благородници – барони, графове, лордове и когато се изправиш и предизвикаш желанието им да те аплодират е доста вълнуващо… В момента, в който те ръкоположат за рицар, ти ставаш равен с тях”.
Тамплиерите на Асенов определят собствената си организация като „законния исторически директен наследник на древния Орден на Храма, основан през 1118 г.”. Твърдят, че не са свързани с масонството, тъй като, за разлика от тамплиерството, „масонството е тайна организация”. Същевременно обаче полагат „клетва за мълчание”, която изисква от членовете на организацията да „спазват предпазливост и сдържаност относно вътрешните дела на Ордена”. Твърдят също така, че избягват медийните изяви, тъй като смятат, че „само така може да оцелее едно затворено общество” и упрекват представителите на другата новотамплиерска организация в България, че „живеят в медийното пространство, а не това са правилата на Ордена на Храма”. Титлите, които раздават, са част от „публични церемонии или служби по обличане във власт, на които присъства християнски свещеник”. Прави впечатление също така непоколебимото им убеждение, че още през Средновековието тамплиерството е имало дълбоки корени и трайно присъствие по нашите земи. Според Асен Асенов съществува дълбока връзка между богомилството и тамплиерството и това е едно от нещата, които българските членове на ордена са се нагърбили да докажат.
Другото тамплиерско сдружение е с наименование „Орден на рицарите тамплиери на Йерусалим” и е регистрирано у нас през 2004 г. През август 2008 г. българската организация придобива статут на самостоятелна структура и е обявена за Велик приорат, а за неин велик приор е провъзгласен о.р. генерал-майор Румен Ралчев. До 1989 г. Ралчев е офицер от УБО (Управление „Безопасност и охрана”) и началник на охраната на Тодор Живков. В първите години на прехода създава една от знаковите охранителни фирми. От 1991 г. е масон. Членува във „Великата ложа на старите, свободни и приети зидари на България” и е неин велик майстор допреди няколко години. В момента се занимава с охранителен бизнес, собственик е на гимназия и колежи за охранители. Според Ралчев тамплиерският орден, чийто приорат в България оглавява той, е възстановен от Наполеон в Париж през 1804 г. и оттогава съществува като „граждански орган с регистрация в Швейцария”.
В българското сдружение днес членуват предимно бизнесмени, а също и немалко популярни лица – общественици, интелектуалци, актьори, телевизионни водещи. Твърди се, че сред членовете на ръководения от Ралчев орден са поетът Любомир Левчев, издателят Иван Гранитски, омбудсманът Гиньо Ганев, историкът проф. Андрей Пантев. Наскоро медиите съобщиха, че макар да не смята да се връща в политиката, Любомир Левчев е присъствал на сбирка на новата политическа формация ГОРД, чийто съучредител е Великият приор Румен Ралчев. Един от най-известните родни тамплиери е археологът проф. Николай Овчаров, който освен Велик рицар е и директор на създадения към ордена Институт за изследване на историята. Овчаров нарича себе си „православен тамплиер” и обяснява, че орденът „използва православни свещеници, които четат молитвите в началото и в края на събранията”. „В ордена имаме православни свещеници, имаме няколко човека, които са си истински свещеници и са членове на ордена. Ние сме православни християни, защото съвременният орден е доста по-различен от католическия орден, който е съществувал през XIV век. Съвременният орден включва всички видове християни – православни, католици, протестанти. Единственото условие е кандидатите да са кръстени християни”, разказва известният археолог. Основната цел, която си поставят членовете на ордена е разширяването на диалога между различните християнски църкви. „Ние изповядваме икуменизма. Смятаме, че разделението на църквите днес е напълно изкуствено и неприсъщо за XXI век. Да бъдат обединени под една егида всички християни по света – това е главното нещо”, казва още проф. Овчаров. Според него „начинът, по който действа Православната църква в момента, не е най-правилният”. „Православната църква трябва да се отвори много повече към света, както се отвори преди 30 години Католическата църква, която също беше доста канонична и догматична, но в крайна сметка сега в католическите катедрали може да видите млади хора с китари… Искаме да съдействаме християнството да се реформира”, признава рицарят тамплиер.
Парадоксално, но стремежът на родните тамплиери да бъдат модернизатори и реформатори на християнството, както и упрекът им към монасите от Атон, че „разсъждават с понятия от XIV–XV век”, не проблематизират идентифицирането им с една традиция, появила се през Средновековието и пресечена с решение на папа Климент V в началото на XIV век. По време на своите събрания т.нар. „наследници на древното тамплиерство” се появяват облечени в бели плащове с червени кръстове и мечове в ръце, наричат себе си рицари и дами, почитат паметта на изгорения на клада рицар Жак дьо Моле и на деветимата основатели на ордена, приписват богомилско влияние на тамплиерството и благоговеят пред богомилите, тъй като последните се обявявали против „богатите одежди, обилната храна и веселбите” и почитали единствено молитвата „Отче наш”. Разбира се, преклонението пред „оригиналната и витална богомилска ерес” не пречи на новопосветените рицари и дами да демонстрират положителното си отношение към парите, блясъка и лукса. В крайна сметка дълбоката стратегия на този бриколаж от възгледи, практики и стилове отвежда до заличаването на всякаква вероизповедна разлика и идентичност и до възпроизводството на едно изпразнено от съдържание религиозно комерсиализиране.
.
Позицията на Църквата
Тук възниква и най-важният въпрос – каква е реакцията на Църквата по отношение на тези относително нови синкретични форми и организации. Както казва митрополит Йоан Зизиулас, „Църквата е призвана да бди новите културни форми без изкривяване да въплащават основните екзистенциални истини, които възвестява на света Евангелието Христово”. Това, разбира се, не означава, че Евангелието трябва да бъде отделено напълно от всички форми на културата. Основният коз на т.нар. тамплиери, архонти и всякакви парамасонски структури е показната съпричастност към традиционни ценности и добродетели и най-вече към дарителството и благотворителността. По думите на отец Петко Вълов „Католическата църква е отворена за сътрудничество с всички хора, които имат добра воля и няма никакъв документ, който да заклеймява подобни организации или да ги определя като неприятели”. Въпреки това католическите духовници не могат да взимат участие в техните ритуали. Богдан Паташев уточнява, че преди около десет години е изпратено циркулярно писмо на Светия престол до всички епископи, приканващо ги да бъдат внимателни и да не допускат отслужването в храмовете на ритуали с неясен произход. „Това не е преследване, а по-скоро предупреждение към духовниците и миряните да бъдат предпазливи по отношение на структури с неясен произход и цели”. Що се отнася до икуменическите претенции на новотамплиерите разбирането на католиците е, че обединяването на християните е работа на самите християни и на ръководителите на отделните деноминации. „Не може пет души, събрани някъде, да решат, че могат да слеят в едно католицизма и православието, без да имат нужната компетенция за това и без да познават вероизповедните разлики между двете църкви”, смята представителят на Малтийския орден. „Нормално е всеки да пази своята традиция и идентичност”, казва от своя страна отец Вълов и недоумява защо вместо да размахват рицарски мантии и символи демонстриращите воля за благотворителност тукашни тамплиери и архонти не потърсят по-скоро вдъхновение от опита на св. Василий Велики и неговата „Василиада” – един истински град на милосърдието и прекрасен пример за социално-благотворителна дейност.
Българската православната църква също няма официална и ясна позиция по въпроса за т.нар. тамплиерски ордени и тяхната псевдорелигиозна дейност. „В общи линии църквата си мълчи в това отношение. Не съм чувал да са издавали срещу нас някакъв акт или закон, или едикт, или нещо такова. Доколкото знам, все още не сме анатемосани. Напротив, на нашите събрания са присъствали и митрополити. Присъствал е например митрополит Галактион Старозагорски и по моя преценка в това няма нищо лошо”, признава рицарят тамплиер проф. Николай Овчаров. Според специалиста по църковно право доц. Дилян Николчев няма как да очакваме ясна позиция по този въпрос от страна на Светия синод на БПЦ, тъй като по-голямата част от представителите на висшия клир са били сътрудници и агенти на Държавна сигурност и като такива немалко от тях „са проникнали в подобни ордени и така да ги наречем екстраординерни среди още през онези години”. Поради тази причина единствените текстове със законодателна и канонична насока, които могат да бъдат отнесени към този въпрос, трябва да бъдат потърсени сред правилата на Православната църква. „Ако се върнем към православната традиция и църковната практика от първите векове, ще видим, че за подобни съслужения с псевдорелигиозни общества каноничната присъда е била най-строга – уточнява доц. Николчев. В такъв случай канонът повелява низвержение и отлъчване, ако духовникът продължава да упорства в греховете си”.
Именно поради множеството скандални общи „служби” на клирици на БПЦ с представители на архонтски и рицарски ордени и следвайки апостолските правила, през юли 2009 г. Светият синод изпраща окръжно до митрополиите в страната, в което се дават указания на духовниците “да не се намират на едно и също място с религиозни представители на инославни и иноверни”. На събрания с хора от други деноминации българските свещенослужители да не бъдат с богослужебни одежди и да не участват в техни служби, се казва още в окръжното. Тази забрана за съслужение с инославни и иноверни обаче е едно от първите неща, които бъдещите духовници научават още в семинарията. Липсата на по-сериозни мерки от страна на висшия клир формализира изцяло синодалните указания и допуска дейността на български православни духовници в съмнителни структури да бъде абсолютно необезпокоявана и днес.
Стъписваща е например информацията за мястото и начина, по който ръководените от Румен Ралчев тамплери отбелязват третата годишнина от обявяването на организацията им за „Велик приорат”. Под заглавие „Православна литургия и грегориански псалми за рождения ден на рицарите” в свой репортаж от 20 август 2011 г. в. „Стандарт” публикува следния текст: Едва ли българските рицари и дами от Ордена на тамплиерите можеха да изберат по-удачно място за отбелязване на празника си от храма в пазарджишкото село Паталеница. Църквата „Свети Димитър” е може би единствената у нас, която се е запазила автентична от построяването си през ХII век. Същият век, в който е основан и Орденът. Затова и някак съвсем на място са белите плащове с червени кръстове, мечовете и огърлиците на дошлите да отбележат третата годишнина от създаването на Велик Приорат България нашенски следовници на Юг дьо Паен. Великият Приор Румен Ралчев и Великият Секретар Хермина Георгиева водеха тамплиерския ритуал в храма „Свети Димитър” в село Паталеница. Всичко се извършва по ритуал, установен преди осем века. Стражници с мечове бдят на входа на храма, в който церемониалмайсторът на домакините от Командерия „Св. св. Константин и Елена” – Пазарджик, Росица Беберова въвежда в строга последователност участниците в ритуала. Първо гостите, после постулантите (кандидати за рицари), след това редовите рицари, Великите Офицери и накрая – Великият Приор Румен Ралчев. Той дава знак да се запалят трите свещника, символизиращи цялата история и същност на Ордена. Единият е с 9 червени свещи в памет на първите 9 рицари основатели. На другия има четири свещи – черна, бяла, зелена и червена. Черната и бялата са цветовете на ордена, червената е символ на пролятата кръв в защита на вярата, а зелената – на надеждата. На самия олтар пък са положени отделно 5 бели свещи – за Света Троица, за Великия Приор и за Великия Приорат… През цялото време звучат грегориански псалми, а водосвет служат православни свещеници – братята близнаци Никола и Лазар Миневи от Пазарджик.
Остава въпросът кое всъщност е по-скандално – дали бутафорната псевдорелигиозност на хора с претенции за благороднически титли и потекло, или фактът, че техните инициативи получават сериозна институционална тежест и подкрепа. На своите събрания българските новотамплиери се радват на присъствието на православни свещеници и митрополити, на областни управители и кметове. Благодарение на съдействието на Министерството на образованието, младежта и науката те имат достъп до българските училища, където работят с деца на всякаква възраст, създават клубове „Млад рицар”, разпространяват списанието „Тамплиер” и утвърждават сред учениците „християнските ценности на ордена”. Доколко безобидно е това явление? Просто смешна церемония и „манифестация на лошия вкус” или опит за подмяна и дискредитация на дълбочината на християнската доктрина? И разбира се, въпросът на въпросите – защо висшият клир на Българската православна църква остава все така дълбоко безответен и все по-плътно обграден от тамплиери, архонти и масони?
