…Сергей Борисов се събудил рязко посред нощ. Това, че е плувал в пот, че го обливаха ту студени, ту топли вълни, не го притеснило хич. Той знаел. Не е бременен, не е от менопаузата, нито от възрастта. Просто са се спукали едновременно и водното легло, и грейката. Невероятно съвпадение все пак. И Сергей Борисов се замислил – Не ще да е напразно туй… Явно нещо ми се казва. Какво ли ще да е това съдбовно нещо?
Мислил, напъвал се, мислил… По едно време решил да стане от спуканата гума и да отиде в зоната на знанието. Положил той меките си части на златната дъска и започнал да медитира. И разбира се, прозрението дошло от само себе си. Не, не е това, което си помислихте. Седящият Сергей Борисов осъзнал, че трябва да си направи точен и прецизен план за следващия ден. Къде, какво, що…
– И така – казал си той – От 7:30 до 9:00 часа разходка по сутрешните блокове на телевизиите. Тук ще излъжа, там ще замажа. А какво ще кажа? Ъъъ…– все тая! Няма никакво значение какво ще говоря. От 10:00 часа, както винаги съм на басейн. Това е добре – масажи, пощипвания, пошляпвания… кеф! Към 12 часа криво-ляво ще се довлека до парламента. И там да ме видят за малко. Около 13:00 ч. ще седна някъде в района на Народното събрание да обядвам. Докато хапвам, ще преслушам Цецо Орешарков как вървят грабежите. После ще се поразходя до „Позитано“, да ми се отчетат аборигените. Привечер трябва да отскоча до Банкя – в кафето на Ипон ще събера рекета. Вечеря. С кой ли да вечерям? С дупедавците? Не, много са досадни, само мрънкат. С някои от посланиците от Европейския парламент или пък с нашите си – Валката, Васко, Тошко… Еее, дотук беше лесно, ама сега се озорих. Сложен въпрос. Ох, от толкова много мислене ме заболя главата. Стига съм се напъвал.
Сергей Борисов се изправил, пуснал водата и замечтано се загледал в огледалото. – Даа, ще трябва да поръчам по-голямо, това нещо ми е умаляло. Позанемарил съм се, ама то от тия държавни задачи няма отърване. И Родината все иска грижи. И народът – все недоволен. Ама така е, все някой трябва да се жертва. Даа… – въздъхнал Сергей Борисов и си вдигнал гащите.
.
Ивайло Зартов,
4 септември 2013 г.
