Разказ от Алекс Болдин
.
Беше ми домъчняло за моя приятел, д-р Мони Шонев. Като го видя тутакси, не, моментално ми се вдигаше настроението. Той бе така сладкодумен, че ми ставаше просто кеф да го слушам. Познавахме се от млади, дори бяхме лежали заедно в болница, легло до легло.
По ония времена и двамата бяхме студенти, той по медицина, а аз по инженерство. По-късно ми стана участъков лекар. Беше добре, че ми знаеше здравословните проблеми и бързо ме оправяше при нужда.
Някъде, в началото на демокрацията, Мони изчезна. Чух случайно, че е заминал за Либия заедно с медицинската сестра. Просто се бяха сработили като екип. Сестрата се поболя в тая гореща и пустинна страна и почина, а той едва се прибра, след доста премеждия и опасности. Разказваше ми, че го пленили талибани и го ползвали за заложник. Само фактът, че имали нужда от лекар, го спасил. По една щастлива случайност успял да избяга.
В началото на новото хилядолетие се прибра в България, но закъсня с регистрацията за личен лекар и сега си хапеше палците и се тюхкаше с малкото и все тежки, откъм здравословно състояние, пациенти.
Имах навика да минавам от време на време към него, когато ходех до моята лична лекарка. Бяха на един етаж, врата срещу врата. Знаех, че обича да пие капучино, и то направено от един, закътан на третия етаж на поликлиниката, автомат. Какво ли му имаше на тоя автомат, че правеше такова специално кафе, не зная. Опитах го и аз. Да, беше много добро, но си беше кафе от автомат.
Ето ме, нося чашката към неговия кабинет, отварям с лакът вратата, а с другата крепя някаква пазарна чанта, пълна с картофи. Мони беше вътре. Размахваше мокър парцал, надянат на пластмасова дръжка, и миеше пода.
– О-о-о, кой се появи?!… Влизай, влизай, ама ще минеш оттук, че виждаш ли какви стъпки остават?
– Ако всичките доктори бяха като теб, тая поликлиника ще заприлича на аптеката „Койчев“. Помниш ли я?
– Че как иначе? Беше най-личната аптека във Враца, преди… колко беше… м-м-м… 45 години. Сядай де, сядай.
– Сам ли работиш? Нямаш ли медицинска сестра?
– И сам воинът е воин!
– Като те гледам с това шкембенце, не ми приличаш на войн, но няма да го уточняваме.
– А да ти приличам на изповедник?
– ?
– Станах точно такъв – каза и усмихнат до краен предел пое чашката с капучино. – Нали го направи на оня автомат от третия етаж?
– Да бе, точно там го правих, пий го спокойно.
Не зная какво свойство има кафето от „оня“ автомат, но след три юнашки глътки от ароматната течност Мони така се оживи, че тутакси подхвана с ентусиазъм една комична история.
– Между другото, ти защо не взе за себе си кафе?
– На диета съм!
– Абе диета… диета… кафето е най-големият еликсир на света! Мене слушай и се не бой. Щом ти го казва доктор, значи трябва да му вярваш. Но да ти разкажа една история, за да се посмееш като за добре дошъл…
Заслушах се занемял, защото очаквах твърде оригинално разказана история от негова страна. Умееше да ги предава като артист, пустият му Мони.
– Идва веднъж при мен един Тошо. Няма да ти го описвам на външен вид, но си представи един рошав, немит българин, с манталитет на мангал. Работата му беше да рине тор по цял ден в кравеферма край едно врачанско село.
Като влезе в тоя кабинет, на мен моментално ми се догади. Побързах да отворя прозореца. От него се носеше такъв смрад, че не е истина… Погледна ме жално Тошо и с плачлив гласец пророни:
„Дофторе, не съм дошъл да ма лекуваш, а да ми дадеш един съвет.“
„Давай да видим дали ще мога, Тоше!“
„Моята Кина ма остави и избeга с друг! Дзвъна й язе, ама она не дига! Отидe при един орунгел, дека мяза на кьорав бивол. Сабаaле пак й дзвънех, ама на тилифоню съ обади оню, орунгело де, и ми вика: „Що ми пречиш на е…нье…то, бе?!“
„Блъснa ма глaва от тaа приказка, е-eй!“
„И после? Ти какво му отговори?“
„Какво… казах му да ми я даде да са чуем. Даде ми я… Че като занизах язе, замолих, че като заревах… Кине ма, мъко моя ма, що така ма, агънце вакло? Що избeга от мене, ма?“
„Тоше, стига рева, бе! Я не сум избегала от тебе, ама тоа ма прелъга… Женско сръце, нали знаaш? Лабаво си е!“
„Кажи дофторе сега, думай ми. Как да си върна Кина?“
„Проста работа, Тоше. Купуваш едни обеци, една тава с реванета и работата е готова. Те жените много обичат да се кичат и да ядат сладко.“
Мони сръбна от капучиното, погледна към мен, колкото да констатира, че ми е привлякъл вниманието. Нямаше начин, слушах го с полуотворена уста, захилена в една идиотска усмивка. Историята ми харесваше и следях с напрегнато внимание развръзката й.
– След два дена дойде пак Тошо и ми изложи следващата глава от патилата си:
„Шъ знаиш дофторе, пробвaх! Това с обеците и реването де…“
„И какво стана?“
„Тилифоньо пак го дигнa оня, орунгело.“
„Дай да са видим, вика у кръчмето, при Пешо. Да видим, дали ша моо да са разбeрем?!“
„Отидeх я у кръчмето, гледам народ, народ, та нема къде игла да фърлиш. Като ни видeа, сички са изнuзаа до един. Май разбрaа, че ша има бой. Лъгал съм са, обаче. После Пешо ми рече, че излeзнале от миризмата. И двамата си миришем на пръчове.“
„Гледаме са с орунгело, стиснаaме си ръце, а он ми вика:
„Нашио, чeкай сeга да съ разбeрем. Ша ти върна Кина, ама она не та щe. Смръдиш й, вика, на ла…на. Чекай, пак ша я питам…“
„Кино-о-о, ма, тоа твойо ти е зел тава с реванета, ма. Вика, че сичкото-о за тебе, ма. Сaкаш ли да са врънеш при него, ма?“
„Чувам я язе, че цвили нещо по тилифоньо, па му викам: „Кажи й че и обици съм й зел.“ Пак чух, че са разцвили онaа.“
„Съгласна-а да си доде при тебе, каза… Сега обаче сме я затворили с бракята ми у едно къще до Табашкио мост. Даваме й само вoда и сух лебец, че е мнуго люта. Ша ти я дадеме, казано е. Вeрвай ми!“
Мони се хили, аз също, после той финализира историята с едно култово изречение:
– Не съм вярвал, че една жена може да направи такъв мъж на пихтия. То жените какви ли не тактики си имат и умеят да въртят мъжа на малкия си пръст. Реве Тошо, нарежда и знаеш ли как завършиха обясненията му?
„Дофторе, не мa-а жал, че ония, бракята де, ша я е…т, жал мa-а, че горкото Кине е затворено у къщето до Табашкия мост и са го остaвиле на сух лебец и гола водица… моето Кине, дофторе, представи си?!“
Вече се кикотехме и двамата. Мончо беше станал на крака. Бе грабнал парцала с пластмасовата дръжка и заличаваше старателно калните следи от маратонки, които бях оставил. Явно тоя човек си имаше мания за чистота.
– Искаш ли едно бонбонче? – сети се да ме почерпи той. Подаде ми едно дребно, розово бонбонче, увито в прозрачен целофан, което развих с вещина и засмуках с удоволствие.
Чакай бе! Ти нямаше ли диабет? – попита ме притеснено.
– Не бой се, историята си го заслужава. Та значи си станал изповедник?
– Да бе, само дето нямам расо. Който откъде дойде и започва. Ако си водя записки, ще напиша бестселър.
– Ами пиши, имаш професионален поглед към хорската психика. Трябвало е да специализираш психология, а не за общопрактикуващ лекар.
В тоя момент на вратата се почука. Влезе висока, добре облечена жена. Мони я покани да седне. Стисна ми ръката за довиждане и двамата отново се закикотихме в синхрон.
– Щяла да умре от глад в къщето до Табашкия мост… – хилеше се той. – И тоя Тошо е, как да се изразя, мъж е, та дрънка…
Аз му пригласях в кикотенето, а току-що влязлата пациентка ни гледаше стреснато и вероятно ни се чудеше на акъла.
