След третата публикация в нашето издание по случая „Иван Тодоров“, на 9 октомври т.г. си позволих да попитам председателката на Комисията по помилването доц. Ива Пушкарова следното:
„Бих искала да Ви попитам, освен това, дали според Вас, ако Иван Тодоров въобще се осмели някой ден пак да подаде молба за помилване, оглавяваната от Вас комисия пак ще каже не, или ще е способна да преоцени своето становище по този случай, вместо да остави у обществеността впечатление за „непогрешимост“ или за нечуваемост, което няма как да не се отрази на публичния образ на тази комисия.“
Ето какво ми отговори след няколко дни Ива Пушкарова, която смята, че, цитирам: „при работата си с Вас не срещнах обективен професионалист, а преднамерен коментатор, решен с цената на неистини и неточности да заблуждава обществеността.“ Ето и целият текст на писмото на Ива Пушкарова, получено по мейла на 16 октомври.
„Госпожо Христова,
Няма как да Ви отговоря как Комисията, която е колективен орган, ще се произнесе по бъдеща молба!
Освен това не разбирам откъде си вадите заключението, че Комисията по помилването е оставила у обществеността впечатление за ,,непогрешимост“ – на кого – или за неучавемост – на какво. По случая има произнасяне, то е мотивирано. Всеки, който се интересува, може да получи достъп до преписката, но досега сте се интересували само Вие. На всички мотиви на молителя е отговорено. Не разбирам какво трябва да ни притеснява.
Ако ме питате дали Комисията ще се поддаде на публичен натиск да вземе решение не по вътрешно убеждение и въз основа на закона, а въз основа на загриженост за медийния си имидж, отговорът ми е ,,не, няма да се поддаде“. Ако ме питате дали Комисията е способна по принцип да преоценява становищата си, това зависи от обстоятелствата по случая при всяко негово разглеждане – случвало се е Комисията да промени решенията си при нови обстоятелства.
Нека ви обърна внимание, че аз не съм ви изпратила справка за помилваните лица, както твърдите в последната си публикация – аз ви изпратих линк към страницата на Комисията, в който се намират и други материали. Вие сте предпочела да вземете предвид само този, който НЕ се отнася до дейността на ръководената от мен Комисията, а на предишната.
Вие не сте коректна и към това към коя точно комисия отправяте укорите си, като твърдите, че ръководената от мен е издавала някакви документи с невярно съдържание, без дори да познавате понятието ,,документ с невярно съдържание“ J. Настоящият състав на Комисията по помилването работи от февруари 2012 г.
Поради твърде многото неточности във Вашите коментари, последната Ви публикация също може да се окачестви като такава с невярно съдържание. Поради това считам, че имиджът на Комисията по този конкретен случай не зависи от актовете на самата Комисия, а от Вашите тенденциозни коментари.
Съжалявам, че при работата си с Вас не срещнах обективен професионалист, а преднамерен коментатор, решен с цената на неистини и неточности да заблуждава обществеността.
Това няма да попречи на Комисията да разгледа прецизно и добросъвестно всяка бъдеща молба на този или на други молители, независимо от Вашата пристрастност към тях.
Ива Пушкарова“
На което писмо отговорих на другия ден със следното:
Г–жо Пушкарова,
Аз съм само един човек и журналист, който понякога се бори с „вятърните мелници“. И, както мисля вече ви написах в предишно съобщение, не журналистическите текстове, а становищата на хора като вас, които са облечени с власт и отговорност, са тези, които решават човешки съдби.
На вашите твърдения, че съм била некоректна и че съм била разваляла имиджа на Комисията, която ръководите, мога да отговоря само, че ако тази Комисия, в един или в друг свой състав, с един или с друг свой председател, беше си свършила работата по–добре, нямаше да има никаква нужда хора като мен да пишат и/или да публикуват текстове, чрез които да се опитват да кажат на експертите от Комисията, че когато решават човешки съдби, и малките им дори грешки, недоглеждания или пристрастия може да са фатални за някого. Да не говорим за по–големите.
Аз никъде не съм написала, впрочем, и не бих могла да напиша разбира се, че ръководената от вас комисия е издала документ с невярно съдържание, по време, когато вие сте я председателствала. Естествено, че не. Не знам името на професора, който е бил ръководител на тази комисия през 2007 г., но така или иначе вашата отговорност през 2012 г. или днес, през 2013 г., като председател на тази комисия, е да не продължавате да отричате, че издаването на документ с невярно съдържание от тази институция е нейна отговорност, ничия друга. Вие не признавате този факт, въпреки, че грешката разбира се не е била лично ваша. И продължавате да твърдите, при това, че моите коментари на основанията на Комисията да каже за пореден път „не“ на молителя Иван Тодоров през 2012 г., рушали имиджа на тази комисия, а не това, че основанията, които са цитирани, и които експерти на Комисията са писали и/или одобрили, са лесно оборими не в един и два пункта.
Впрочем, от някаква гледна точка, дори това не е най–важното. Важното е, госпожо Пушкарова, вие и всички хора, облечени с някаква отговорност и власт, да използват професионалните си знания, за да съдят право, не криво. За което е нужна не само професионална подготовка, не само развита интелигентност, нужни са и съвест и сърце, които да не се страхуват да бъдат отворени. Защото само така могат да бъдат на висотата на своята отговорност и да се опитат да направят, доколкото това зависи от тях, това общество не толкова объркано, нещастно и несправедливо, колкото е.
Аз разбира се не смятам, че това е лесно. Лесно е обратното. Лесно е да се използват закони, членове, алинеи и пр., за да се съди криво. Има толкова примери за това в нашата държава, че едва ли има смисъл да се спирам на тях.
Що се отнася до това, че сте ми изпратила линк, пък аз некоректно друго съм била написала, това са някакви глупости, дето се чудя дали въобще да ги коментирам. В публикацията си впрочем споменах, че сте ми пратила линк, не за да ви обидя, а защото това беше някакъв мъничък знак на добра воля от ваша страна, който реших да спомена. И това, че не съм използвала и двата линка, а само първия, който ми изпратихте, се дължи впрочем не на друго, а на това, че не за всичко ми остава време. Защото, извинете, че ще се повторя, защото мисля, че това съм ви го споменавала вече, но в работата си на журналист и редактор се занимавам с най–различни случаи, редактирам и/или пиша текстове с различни теми и в различни жанрове.
Ще си позволя да ви кажа и още нещо: ако още не сте разбрала или не искате да разберете, че не за мен или за вас става дума в този случай, а за един нещастен човек в затвора, който, в каквото и да е сбъркал, вече си платил солено и пресолено грешките, и че в неговия случай има вина и от страна на институциите /защото не е сигурно, че и начина, по който е получил присъдата си през 1987 г. е бил резултат от добре премерено правосъдие, дори това не е сигурно/, то тогава напразни са били моите опити да се обърна към човешката ви страна.
Бъдете здрава и не се страхувайте да търсите по–дълбоките основания и причини за действията и постъпките на всички онези хора, за които се произнасяте и ще се произнасяте заслужават ли те или не някакво помилване от страна на една Комисия, чиято роля е да дава становища за това.
И макар че разбира се ако не го правите, ще е по–лесно, то в този случай всичките ви знания, научни титли или каквото и да било друго може да се окажат недостатъчни. Както впрочем се е оказало, струва ми се, в случая „Иван Тодоров“, за който ми се иска да се надявам, че ще направите, каквото зависи от вас, той да излезе от някакъв своего рода „параграф 22“, защото този „параграф“ може да звучи „законно“, но да е лишен от правосъдие.
Поздрави,
Мариана Христова
На 23 октомври т.г. дод. д-р Ива Пушкарова ми написа следното:
Не участвам в разговори, основани на хули, предразсъдъци и оскърбления, особено с човек, който няма никакво желание да слуша аргументи, но много държи да наложи мнението си. Няма да се интересувам и как точно сте формирала мнението си с такава пристрастност и то преди да познавате случая. В многобройните ваши писания и кореспонденцията си вас установявам, че вие не се интересувате от аргументи, нито от истината.
Аз пък не се притеснявам от лъжи. Стоя с цялата си отговорност, която вие няма как да разбирате, защото самата вие не носите такава, зад всяко свое решение в Комисията и всяко решение на Комисията и ще бъде така, докато не чуя правни аргументи против тези решения, а не медийни клишета.
От многобройните случаи, в които съм работила с всякакви медии, съм се убедила, че, когато една теза е вярна, това не може нито да се скрие, нито да се подмени. И вие няма да успеете в това начинание.
Що се отнася до имиджа на Комисията, той не зависи от медийни публикации
доц. д-р Ива Пушкарова
––––––––––––––––––
Публикувам тези писма, представляващи част от кореспонденция с председателката на Комисията по помилването към Президентството на Р. България доц. д-р Ива Пушкарова, за да може обществеността сама да прецени къде е истината. Запознавайки се разбира се с и извадката от Доклад на Комисията по помилването за непомилване на Иван Тодоров от 2012 г. (която ни беше изпратена от президентството след второ запитване, и която може да прочете в прикачен към третата публикация файл, заедно с коментарите по основанията за непомилване), както и предишните два текста по този случай (вж. тук и тук).
Така че сами преценете, уважаеми читатели, за какво точно става дума. И, ако сметнете, че имате какво да кажете на председателката на Комисията по помилването, от която Комисия зависят и ще зависят човешки съдби, напишете й вие самите какво мислите ([email protected]). За основанията на Комисията по помилването да не помилва въпросния Иван Тодоров, за това дали коментарите по тези основания са лъжи и медийни клишета, за това дали публикациите по случая „Иван Тодоров“ в нашето издание са основани на „хули, предразсъдъци и оскърбления“. Всичко е, както се казва, черно на бяло, всеки може да го види и прочете.
Тази кореспонденция беше започната, впрочем, от самата нея, и съдържа и писма като следното, изпратено на 7 октомври т.г. (преди третата публикация по случая „Иван Тодоров“, в която се съдържат цитати от и коментари на основанията на Комисията по помилването да му откаже за пореден път помилване):
Г-жо Христова,
Всеки разговор предполага различия в гледните точки, но и добронамерени усилия различията да бъдат разбрани. В мое лице имате такава добронамереност. Всяко становище на Комисията е обосновано с безспорни положения в наказателното право. Давам си сметка, че това предполага повече обяснения за по-широката аудитория. Никога не сме ги отказвали, макар да са ни ги търсили по-рядко, отколкото сме очаквали.
Ще очаквам с интерес публикацията Ви.
Поздрави,
Ива
–––––––––––––––––––-
Към това ще си позволя да добавя само, че каквито и да са се видели на доц. Пушкарова коментарите на основанията на Комисията да откаже помилване на Иван Тодоров, тя никъде не ги коментира по същество в писмата си след това.
Съжалявам, впрочем, че г-жа Пушкарова реши, че да обидиш един честен, простете, човек и журналист, който си е платил неведнъж цената за почтеността, е добър ход. Дори само заради това, че допреди последното й писмо нямах никакво намерение да правя още една публикация по случая “Иван Тодоров” и да правя публични нейните твърдения от служебна кореспонденция, свързана с този случай.
Мариана Христова
Знаете ли, господине,
Каквото и да твърди човек, трябва да го прави с аргументи, не с епитети.
Аз много се радвам за г-жа Пушкарова да има добри отзиви. Но още повече щях да се зарадвам, ако вместо да праща приятелите си да пишат „морално възмутени“ коментари, беше съумяла да намери поне веднъж в себе си тази доблест да признае, че и Комисията, в различни състави, и тя лично като неин председател през 2012 г., при последната молба за помилване, имат отговорност, да не кажа по-силна дума, за непремерени, не звучащи никак морално становища за откази от помилване по този случай.
Това, че решението за непомилване на Иван Тодоров не звучи логично и добре премерено, когато през 2012 г. е било дадено последното становище за отказ, личи в някакъв смисъл от самия текст на Доклада на комисията. Езиковите и смислови „бисери“, които се срещат в този текст, сами повдигат съмнения към основанията на Комисията да излезе с решението за отказ.
Какви са били предишните мотиви за отказ – при преди подадени молби, аз не знам. Изглежда, че за първи път, и в резултат на материалите, излезли в Еврочикаго, станаха публични мотивите за отказ на една молба за помилване. И като станаха публични (като ни бяха предоставени след втория текст по случая „Тодоров“, не веднага), става ясно, че основанията за непомилване пораждат доста въпроси и съмнения. Кой е виновен за това? Журналистите ли, или аз, в частност?
Кой е виновен и за това, че по време на вицепрезидента Ангел Марин на същия този молител нито веднъж Комисията, в не точно същия състав, предполагам, но винаги е излизала с отрицателно становище? При условие, че по време на мандата на Марин са помилвани частично или напълно доста хора с присъди за убийства и грабеж едновременно; с присъди, издадени при това, през 90-те години примерно или в първите години на 21 век. Кой е виновен, че нито експертите от Комисията, нито вицепрезидентът Марин нито веднъж не са счели този човек специално, Иван Тодоров, за достоен за каквото и да е помилване? Логично ли ви се вижда това, уважаеми „морално възмутен“, г-не? И как въобще можете да говорите за морал, когато и вие – точно както и експертите от Комисията в доклада си от 2012 г.- се опитвате да изкарате самия молител виновен за това, че през 2007 г. в тогавашния си състав Комисията издава документ с невярно съдържание по негова първа молба за помилване, а именно, че помилване не е нужно, защото била изтекла давността, в резултат на което той се връща в България и веднага е арестуван??
Никой орган или комисия не може да се оправдава за издаването на документ с невярно съдържание заради това, че съответният молител не бил дал точна информация. Съответният орган е длъжен да провери който и да било случай или казус, преди да издаде какъвто и да било документ. А, ако се случи който и да било служител или експерт да издаде документ с невярно съдържание, то отговорността за това да се прехвърля на самия гражданин, който се обърнал към съответния орган, е не само безотговорно. То и е в някакъв смисъл симптом за самозабравяне и „инстинкт за непогрешимост“, които са опасни. (Подобни нагласи не са изключение, струва ми се, сред българската администрация. За съжаление.)
И как може да твърдите, също така, че Иван Тодоров бил срам за емиграцията, че бил избягал с откраднатите пари, за да срами българския народ едва ли не в САЩ…? Кой ви дава право да пишете подобни неща? Прочетете, впрочем, пак казвам, всички материали по случая Тодоров, ще оставя тук линкове към тях, и тогава, ако наистина имате съвест, то може би вашият „красив гняв“ би трябвало да засрами вас самия. (Ако нямате, каквото и да ви напиша, все тая. Но вече свикнах…)
Из Доклада на Комисия по помилването от 14.03.2013 г.:
„Осъденият Иван Александров Тодоров е на 66 години /на толкова е би през 2012 г. – бел.ред./, със средно образование, по професия машинен механик, женен с три деца с двойно българско и американско гражданство. През 1987 г. е осъден на 20 г. л.св., лишаване от права за 3 г. и конфискация на конкретни имущества за съучастие в продължавано длъжностно присвояване в особено големи размери (над 100 000 лева), представляващо особено тежък случай и улеснено от продължавана подправка на официални документи, извършено за петгодишен период. Съдът е приел, че молителят е основен инициатор (подбудител и помагач) на посегателствата на съучастничката му, с която е поддържал трайна извънбрачна връзка, докато престъпната дейност се извършва. По данни от присъдата молителят основно се е облагодетелствал от присвоеното, което инвестирал в строежа и обзавеждането на скъпа вила и множество движими вещи, за които е постановена конфискация.”/https://www.eurochicago.com/2013/10/osnovaniya-na-komisiyata-po-pomilvaneto-da-kazhe-ne-na-molitelya-ivan-todorov-i-komentari-po-tyah//
Какво твърди тук Комисията? Дори този Доклад признава, че имуществото на Тодоров е било конфискувано още през 1987 г. Освен това в същия доклад се признава, че Тодоров е бил признат за подбудител и помагач. Защото материално отговорното лице е била неговата съпроцесничка Малакова, която, впрочем, признава в свое саморъчно писмо от 1990 г. до адв. Здравчев, следното: „Аз съм съгласна с вас да възобновиме делото, тъй като доста неща не са така, доста време бях в очакване за моите колежки и ревизори да дойдат тук при мен, но за съжаление все още ги няма, няма и да дойдат, защото са с много големи връзки, те също трябваше да бъдат задържани при нас на “Черно море”. Величка Борисова Янкова, която беше най-виновната, също солидарно отговаряше с мен. Какво направи тя: отиде в МВР и направи всичко възможно първо Иван да задържат, а след няколко дни и мен. През този период тя вече се беше оправила, много добре я познавам, и всичко знаех за нея преди да постъпи на работа при мен в “Петрол”: беше магазинерка и имаше “Акт за надчет” и т.н. Знаех за нея и нейния приятел (любовник), тя постоянно го поддържаше материално, също и на майка си даваше да й внасят пари на майчината й книжка. Много са нещата, за които трябва по-отблизо да ви запозная. Много има да се говори за ревизорите, които ми правеха ревизия, защо те напуснаха по време на моето следствие, дали по такъв начин трябваше да се правят ревизии, защо последната ревизия се направи без мен, нали съм “н-к бензиностанция”, защо не бях запозната с “Акт за надчет” и т.н. Др. Здравков, моля Ви да разберете, защо в “Петрол” Русе в Архивата не можаха да се намерят мои отчети, защо са изгорени, нали пет години трябва да се пазят. […] Вие знаете, че ние с Иван имаме по 9 месеца арест, който страшно много ми навреди здравето. Не съм била изкарвана от килията по цели месеци на разпит, постоянно съм се молела да ме извика следователя, той си ходи на почивка /в Кувейт/, на екскурзия и т.н. Това, което мен ме разпитваше, нито веднъж не ми беше представено да си го прочета, само се подписвах. […] Просто бях принудена да кажа за Иван. Само ние двамата си знаем много добре нещата. Аз имах страшно много ревнив съпруг и си знаех какво можеше да се случи след делото и от страх не издадох останалите, а можеше и нещастен случай да стане. ” (Целият текст на това саморъчно писмо, както и други материали, могат да се прочетат или да се изтеглят чрез последната публикация по случая „Тодоров“ в Еврочикаго тук: https://www.eurochicago.com/2013/11/pravosadie-na-absurda/)
Интересно е да се отбележи, че следователят, за който става дума, е Николай Ганчев, станал по-късно и военен прокурор и прочул се с корупция и връзки с „подземния свят“. Ето какво пише например в. „Сега“ във връзка с Ганчев през 2008 г.: „Дисциплинарното уволнение на Ганчев за уронване престижа на съдебната власт бе поискано през юли 2006 г., след като името му изскочи от прословутите 16 папки на ГДБОП. Според материалите в тях през май 2004 г. Ганчев и окръжният обвинител на Русе Люлин Матев са имали “нерегламентирани и користни връзки с ръководителя на русенска престъпна група” – крупния бизнесмен Илиян Пенев-Мацола. Той е влизал в полезрението на разследващите, но никога не му е повдигано обвинение. В предложението за уволнение се разказваше, че Ганчев и Мацола са говорили за лобиране за назначението на Матев за окръжен прокурор, за оказване на съдействие по гражданско дело, за опит за въздействие на магистрати за разрешение обвиняем да напусне страната.“ /http://www.segabg.com/article.php?issueid=3030§ionid=2&id=0000402/
Интересно е да се отбележи и, че съпроцесничката на Иван Тодоров М. Малакова, която първоначално не е искала да обвинява Тодоров в нищо, но после се е съгласила, вероятно за да облекчи собствената си съдба, е била помилвана три пъти – още по времето на президентите Петър Младенов и Желю Желев, и от 1993 г. е на свобода. Както се споменава в писмото, което е написала през 1990 г. от Сливенския затвор, сред мотивите й да свидетелства срещу Иван Тодоров, освен натиска от страна на следователя, е бил и страхът й от много ревнивия й съпруг.
Материалите по това дело от 1987 г. ги няма обаче, унищожени са още преди години. И се получава така, че хем от една страна съдебните инстанции не позволяват възобновяване на делото, чрез което Тодоров е бил осъден от военен съд през 1987 г., хем от друга президентската институция, при мандата на два вицепрезидента, нито веднъж не решава, че той заслужава каквото и да е помилване.
„С унищожаването на документите по прокурорската и съдебна преписка, са унищожени и всички стари следствени, прокурорски и съдебни протоколи, както и доказателствата по казуса. С това ефективно се възпрепятства правната възможност за защита на доверителя ми да иска възобновяване на делото, съгласно с действащия чл. 422 от НПК.“ – това казва адвокатът на Тодоров Л. Попов в Молба до Председателя на Временна парламентарна комисия за проучване на нормативните основания, фактите и обстоятелствата при помилване от 21.02.2012 г.
Ето какво още, впрочем, твърди Комисията по помилването в доклада, с който обосновава отказ от помилване на Тодоров през март 2012 г.:
„Случаят се отнася до престъпление, което както при извършването му, така и днес, среща особено висока обществена нетърпимост и оценката за него не се влияе от политическия режим, при който е извършено.”
Какво излиза от това твърдение на Комисията? Излиза, че ако някой е бил осъден от военен съд през 1987 г., по времето на комунистическия режим, за подбудителство към кражба в големи размери, по свидетелства на съпроцесничката си, която всъщност е била материално отговорното лице, не той; и която е била притискана, по собствените й признания в лична кореспонденция, от следователя по делото (станал по-късно военен прокурор, прочул се с корупцията си) и от страха от ревнивия си съпруг; то за този някой и през 2012 г. може да се изтъква, че той бил голям престъпник и общественото мнение едва ли не щяло да възроптае срещу него…? Т.е. в наше време, и при толкова неосъдени за милиони, откраднати от държавата, при такива мащабни кражби и далавери в по време на прехода, този доста съмнителен случай на правосъдие от 1987 г., за Комисията през 2012 г. изглежда досущ като за военния следовател Ганчев, бъдещият скандален военен прокурор Ганчев. Който се издига в йерархията и не е изключено, в крайна сметка, тъкмо заради негово влияние или връзки дошлият от средите на военните Ангел Марин няколко пъти да е отказвал помилване на Иван Тодоров, по време на вицепрезидентството си.
Имуществото на осъдения през 1987 г. Тодоров е било конфискувано още тогава от държавата, както вече стана дума (въпреки че вилата му, която е конфискувана, е била единственото жилище за него и тогавашното му семейство и въпреки че, за да я построи, той е продал преди това апартамента си). Когато е заминал в САЩ и живял там доста години, той се е ползвал с уважение, колкото и това може би да не харесва на „морално възмутени“ читатели като вас. Ако не е бил изградил авторитет за себе си в Америка, нямаше да работи като служител по сигурността там. И ако беше толкова лош човек, колкото всеки път всеки състав на Комисията по помилването се е опитвал да го изкара, нямаше дори в Централния софийски затвор (където се намира, откакто от носталгия се е върнал в родината, без да подозира, че ще бъде арестуван още на летището), нямаше служителите на затвора да му позволяват, единствено на него, да ходи с американската си униформа. Нито щяха да пишат положителни характеристики за него, които обаче, за учудване и на самите тях, не са били взели предвид нито от експерти, нито от вицепрезиденти.
––––––
Що се отнася до вицепрезидента Маргарита Попова, през 2012 г. тя се съгласява със становището на Комисията по помилване (5-ти или 6-ти поред е този отказ на молби на Тодоров, всички останали откази са при предишния вицепрезидент) и като човекът, облечен с власт да помилва или да не помилва, казва не. Едва ли е мястото тук да пиша това, но аз лично изпитвам уважение към г-жа Попова. Не я познавам лично, съдя по публичните й изяви, по начина, по който говори и се държи там. Но тези мои чувства на уважение и симпатия не могат да ме спрат да не призная, че за последния отказ г-жа Попова има главната отговорност. Защото нейно е в крайна сметка правото да помилва или не, според конституцията на страната. Затова не виждам нищо осъдително в това, че попитах г-жа Попова защо е сметнала, че Иван Тодоров не заслужава никаква милост. За съжаление мога да кажа, че отговор от нейна стана така и не дойде.
За сметка на това доц. Пушкарова доста време ме занимаваше със себе си и след последната публикация по случая „Иван Тодоров“. (Тази, под която сте оставил коментар, е отпреди два месеца). Не ми губете времето и вие, след като г-жа Пушкарова достатъчно го изгуби след последната публикация по случая Тодоров /“Правосъдие на абсурда“/, която беше изпратена до няколко адресата, само един от които бе президентството и председателката на въпросната комисия, в частност.
И след като най-накрая тя престана да ми губи времето да ми пише писма, се появи поредният „морално възмутен“ читател във ваше лице, който да ми размахва пръст, да пише коментари под публикация отпреди два месеца, и да ме учи на журналистика едва ли не и на съвест. А недейте… Аз наистина нямам толкова време за губене, а по древната поговорка, че истината ражда омраза, някой засегнат от една или друга публикация или пък негови приятели, могат да продължат да ми го губят.
Госпожо Христова,
Случайно се зачетох във вашия сайт, защото познавам много българи зад граница. Познавам много такива българи, главно в Европа, но имам приятели и колеги и в Америка. Мнозинството са способни и инициативни българи, напуснали често страната не по своя воля, но продължават да са българи. Тяхната съдба не ми е безразлична. Не ми е безразлично и каква информация получават за България.
Прочетох невъздържаните, бих казал – невъзпитани нападки към Комисията по помилванията към Президента, и което много ме „впечатли“ – лично към г-жа Ива Пушкарова. Затова се заинтересувах какво пише за нея в различни източници. Това, би трябвало да извършите и вие, за да получите някаква обективна информация на кого пишете. Навсякъде видях само хубави, дори впечатляващо хубави неща за нея и като човек, и като специалист. След това препрочетох някои текстове от вашата кореспонденция. Извинете, че ви го казвам направо, но вие сте твърде далеко от нейното ниво, и то не във ваша полза. Не ви оценявам като юрист. Аз съм лекар, и всекидневно срещам различни хора с различно интелектуално ниво, понякога познавам професиите им след 5-минутен разговор. Вие не ставате за журналист. Ако нашите братя в чужбина разчитат на вашата „журналистическа“ дейност, ще изпаднат в голяма заблуда. Освен ако това не е целта.
Юрисдикцията едва ли е силната ви страна. Вие изобщо не знаете какво е ПОМИЛВАНЕ. Това не е корекция на правосъдието, не е амнистия. Няма ди ви обяснявам какво е, щом след толкова дълга преписка не сте го разбрали. Все едно аз да ви покажа резултатите от изследванията на мой пациент, и вие да коригирате (с ВАШИТЕ познания) предписаното от мен лечение.
Аз разбирам, че осъденият ПРЕСТЪПНИК е живял дълго време между ДОСТОЙНИ мои сънародници, които вероятно са били подведени от поведението му. Той обаче, не е ЕДИН ОТ ВАС, а срам за емиграцията. Избягал след сериозно престъпление с парите и живял нелошо с краденото. След това, не могъл да пресметне кога му изтича давността, върнал се по-рано, и белезниците щракнали. Слава Богу! Така трябва! И не оправдавайте краденото от него с това, че други крадяли повече. Много от тях успяват да избегнат правосъдието също както дълги години се е спасявал от него вашият любимец. Радвам се, че не знае да смята.
И най-хитрият понякога си плаща. А хитрината е, че не се е обърнал към съда или прокуратурата да му кажат кога му истича давността. А защо не се е обърнал – най-вероятно от страх да не поискат официално екстрадирането му.
Липса на всякаква култура на журналистическо поведение е въпросът, с който се обръщате към Вицепрезидента на Републиката. „Защо е толкова важно Тодоров никога да не бъде помилван.“ Това е заядливост на клюкарка. Откъде съдите, че г-жа Попова е решила НИКОГА да не помилва вашия любимец. Може някога, когато покаже разкаяние и намери основателна причина за това. По-важният въпрос е, има ли изобщо основание за помилване. И то не зависи от това как е действал някакъв чиновник преди 100 години, и дали вие лично смятате, че Тодоров е „страдал“ достатъчно с откраднатите пари. Не видях никъде Тодоров да се разкайва за престъпленията си. Според вас и него България е длъжна да помилва всеки престъпник. Особено, ако вие смятате така. И манипулирате нашите сънародници. Това не е почтено!
Знам, че си давате сметка за това което (не бива да) вършите. Засрамете се, и престанете.
Г-н Илиев,
Вие хем казвате, че съм била манипулирала кореспонденцията с доц. Пушкарова и затова не съм я публикувала цялата, хем не искате да се запознаете с цялата кореспонденция.
Що се отнася до послеслова от писмото ми от 9 октомври до Ива Пушкарова, той е послеслов на съобщение, в което уведомявам доц. Пушкарова, че е излязла третата публикация по случая с Иван Тодоров. И неискайки да кореспондирам само с мейлове с доц. Пушкарова, в една кореспонденция, която тя самата започна, не аз, й пращам номера на телефона си, да ми се обади, ако иска. /В сайта на президентската институция няма, впрочем, нито телефони, нито мейлове на членовете на Комисията по помилването към тази институция./ Г-жа Пушкарова ми писа след като излезе втората публикация по случая с Иван Тодоров, дотогава аз не съм била в кореспонденция с нея, а с друг служител на президентската администрация.
И ако въобще бяхте прочел не целия сайт, а само публикациите по случая с Иван Тодоров в нашето издание – щяхте да видите, че въпросът за това защо не е бил помилван Тодоров се задава публично в тях неведнъж, разбира се и към вицепрезидента г-жа Маргарита Попова, и то доста акцентирано. Такъв въпрос към Попова по случая Иван Тодоров е задаван и в самите публикации, и в кореспонденцията ми със служители на президентската администрация, но за съжаление отговор на това ниво не получихме. Г-жа Попова не даде лично, поне засега, отговор на Еврочикаго по този случай.
Вие обаче, драги Илиев – ако изобщо така се казвате и ако изобщо сте мъж, какъвто и да сте /защото, както е известно, всеки читател може да напише каквото си иска име за свое, когато остави читателски коментар/, не се интересувате въобще от случая Иван Тодоров, и още по-малко от истината. Вие толкова активно се опитвате да дискредитиране опита на една медия да помогне на една институция да си свърши по-добре работата във връзка с един конкретен случай, че не изключвам възможността да сте свързан със засегнати от публикациите в тази медия хора, които не са си свършили добре работата по него.
–––––-
Ето целият текст на писмото ми до доц. Пушкарова от 9 октомври т.г. преди послеслова /само телефонния си номер съм означила в копирания тук текст с многоточие./
„Здравейте, доц. Пушкарова,
Това е линк към поредната публикация по случая „Иван Тодоров“, който съдържа разбира се, както вече Ви бях написала, и отговорите на Комисията по помилването.
https://www.eurochicago.com/2013/10/osnovaniya-na-komisiyata-po-pomilvaneto-da-kazhe-ne-na-molitelya-ivan-todorov-i-komentari-po-tyah/
Съжалявам, че чак днес успях да пусна този текст, но имах и технически трудности, които ме забавиха /трябваше да дам лаптопа си на поправка/.
Можете да ми се обадите ако искате на тел. ……….., за да ми се скарате 🙂 примерно или не точно за това.
От Вас зависи, и от Вашите колеги, усилията на един журналист като мен да не са били съвсем напразни.
Защото, каквото и да си говорим, журналистическите текстове не решават човешки съдби.
Решават ги или ги предопределят документи като този Доклад на Комисията от 2012 г., извадка от който институцията ни предостави след второто ми запитване към нея.
Впрочем, това дали членовете на Комисията са държавни служители или не, от някаква гледна точка няма значение. Важното е, че членовете на тази комисия имат важна роля в решаването на човешки съдби.
Не се сърдете за това, че може този случай с Иван Тодоров да Ви изправи пред някакво, дори само лично да е, предизвикателство.
Мариана Христова“
–––––––––-
А това е цитат от втората публикация по случая Иван Тодоров, която вие, както се вижда, въобще не сте чел. /Което за който и да било читател, който си позволява да дава мнение, без да е чел публикуваното по случая, не звучи сериозно и коректно, камо ли пък за един, както твърдите, че сте, журналист…/.
„…Нищо друго не ни остава, освен да направим още един опит чрез скромната си трибуна, да попитаме пак днешния български вицепрезидент, г-жа Маргарита Попова, за следното:
Уважаема г-жо Попова,
Моля, отговорете ни защо е толкова важно Иван Александров Тодоров никога да не бъде помилван? Този човек ли точно е най-големият престъпник, та след всичко, което е преживял и изстрадал (въпреки че разбира се никой не твърди, че няма вина), да се е оказвал всеки път недостоен за милостта на български вицепрезиденти, включително и във Ваше лице?
И какво значи помилване, все пак според Вас, уважаема г-жо Попова? Значи ли милост или не значи? И може ли милостта да съществува без способни да я проявяват държавни служители?
Можете ли т.е., което е най-важният ни въпрос всъщност – да проявите милост към споменатия Иван Александров Тодоров? И ако не можете – защо смятате, че той не заслужава такава?“
Из https://www.eurochicago.com/2013/10/pomosht-balgarski-institutsii-koy-kriv-koy-prav-sadete-sami/comment-page-1/#comment-92018
В резултат всъщност на втората публикация от президентската администрация ни изпратиха извадката от Доклада на комисията от 2012 г. /Защото след първата публикация отговорът, който получихме по случая „Тодоров“, беше доста общ и мъгляв./
Що се отнася до това, което както изглежда смятате, че служебната кореспонденция на един председател или член на която и да било комисия или институция с един журналист трябва да се смята за частна или лична, заради което да се иска специално разрешение от съответния представител на съответната институция, за да се цитира или публикува това, което тя съдържа, то какво да ви кажа… Не знам какъв журналист сте бил, както твърдите, и то 30 години, но по-важното е, че независимо какъв сте, как се казвате, какъв пол имате и каква професия, вашите коментари тук не говорят ни най-малко, че могат да бъдат написани от непреднамерен и от почтен човек.
Прочете добре горното госпожо 🙂 Все едно за себе си сте го писала. И благодаря не желая да ви чета кореспонденцията Намирам за много невъзпитано да вадите от контекст нечии думи и да ги използвате срещу хора които не могат да ви опонират. контекстът госпожо е именно служебната кореспонденция – вие не водите интервю, а си пишете мейли с някой, които не виждам да е дал съгласието си да му коментирате публично мнение, което той не вие дал публично, без да му давате възможност да ви отговори по същия начин. Изключително подло и непрофесионално. Казвам ви го като колега, който от 30 години работи разследваща журналистика извън и в България.
Ако сте обективен журналист ще поискате интервю и ще спорите наживо. Преди това ще използвате официален път за достъп до всички документи по случая, а не имейл кореспонденция и откъде каквото ви попадне. Сигурна ли сте изобщо с кого си говорите? Откъде да знаем, ние читателите, че мейлите на въпросната Пушкарова, които цитирате, не са измислени от самата вас? Този похват е доста използван от определени медии. Всъщност, няма никаква сигурност ще вие реално си пишете с нея.
Вие много се обиждате но всичките ви писания са пълни с обиди по адрес на хората които не са съгласни с мнението ви. Това е поведение на блогър а не на журналист.
И последно – много е забавно как щадите вицепрезидентите които всъщност решават дали да помилват и се нахвърляте върху чиновници които нищо не решават. На това му се вика да се силиш на лесна плячка
И не ми е нужно ви да изчитам целия ви сайт, за да видя че криете кореспонденция. погледнете си собственото писмо – от него сте показала само послеписа
Г-не, когато човек твърди нещо, трябва да може да го докаже, да се аргументира поне. А вие пишете едни голи нападки и обиди към хора, които въобще не заслужават това. Колкото до подозрението, че не съм извадила цялата си кореспонденция с председателката на комисията, с цел манипулация, ще ви я препратя на мейла ви, ако искате. Цялата.
Колкото до сайта, в него има хиляди публикации, по най-различни теми, и твърдението в предишния ви коментар, че сте бил изчел всичко в него, е какво да ви кажа, доста нелепо… 🙂 Не изглежда да ви пука особено какво точно пишете.
Вие не сте коректив. Вие манипулирате. И съм напълно убеден че не вадите цялата си кореспонденция с комисията. Вижда се че сте си писали и преди с председателката. Защо ли не вадите предишните си писма с нея 🙂 Бог сигурно и това вижда 🙂
Хайде със здраве. повече не смятам да си губя времето със сайта ви
Г-н Илиев, Бог вижда.
Не знам дали вярвате в Него, защото започвате да ми приличате на платен гражданин :), но Бог наистина вижда.
Ако смятате, впрочем, че смисълът на медиите в това е да се слагат на държавните институции, вместо да се опитват да бъдат техен коректив, което им е по принцип работата, то не сте уцелил и медията.
А и забравих да ви питам – вие откъде знаете дали този член на комисията дето твърди че бил за не лъже ами лъжат само ония дето не са съгласни с вас.
Този тип е зад решетките защото е крал, а не защото някой чиновник му е написал писмо
чак се чудя как не ви е срам да защитавате престъпници който ограбиха България
Ама вие сега и с мен ли се заяждате? Или не търпите никой с друго мнение? Госпожата от комисията си е съвсем права – изчетох всичко по вашия сайт и започвам да се питам колко ви плащат
Видях и какво е направил този ваш любимец – и аз да съм и аз няма да го помилвам. Забравила сте да се попитате какво е направил с парите. Доста добре си е живял с тях докато жената си го е отнесла. Да му имам мъжкото поведение оставил я да опира пешкира а той дим да го няма
Ако извадката от Доклада, който ни беше предоставена от президентството при второто ни запитване, не отговаря на целия му контекст /в което се съмнявам, но не мога в крайна сметка да знам/, то тогава вашето предположение за контекста може би би имало основание. Във всеки случай чрез Еврочикаго може да се види целия текст на извадката, целия. И, което е по-важно, ако спорите, не го правете с общи фрази, а по конкретните основания, заради които през 2012 г. Комисията по помилването е отказала помилване.
Коментирайте дали според вас за издадения документ с невярно съдържание от Комисията по помилването през 2007 г. е бил виновен самият молител, както се оказва според текста на доклада?Дали е нормално и през 2012-та, и през 2013-та година, нищо, че председателят на Комисията разбира се не е същият, както е бил през 2007 г., тази грешка на Комисията въобще да се признава от нея?
Дали според вас е било противоправно, също така, или не, при воденето на процеса през 1987 г. Тодоров да е бил осъден по показанията на неговата съучастничка /която впрочем отдавна е помилване/? Дали е нормално и това, че документите до делото ги няма вече всъщност, били са унищожени.
Дали начинът, по който Комисията гледа на тази кражба на гориво, извършена преди повече от 26 години, чрез която Тодоров си построил вила /конфискувана още тогава/ – т.е. като на престъпление,чиято тежест е същата и сега, в наше време – без значение всички къде по-големи кражби, за милиони, извършени и извършвани в годините на прехода, включително и от лица, заемащи високи служби, които често се оказват „невинни“. Само бившите военни имоти да вземем, дето не се знае кой колко „приватизира“ и/или разпиля от тях, страшно ще се окаже. Да не говорим за всичко, което се случи в последните 23 години преход като престъпност и кражби за милиони в България във всички сфери.
Дали е нормално, също така, осъдени през 90-те години или в първите години на новия век за убийства и кражби примерно, да бъдат помилвани, поради това че са чужди граждани примерно, че са възрастни вече и че имат „ограничен интелект“, а „средноинтелигентният“ Тодоров, осъден за кражба през 1987 г., да се оказва напълно недостоен за никаква милост всеки път, според експертите на комисията, и според вицепрезидентите Ангел Марин и Маргарита Попова?
Дали е нормално, също така, според вас експертите от Комисия по помилването да не са способни да изпитват никаква, и най-малка милост към един човек, който се е завърнал в един момент в България след 14-15 години живот в чужбина, и който от летището направо е бил хванат и оставен зад решетките, понеже се е доверил на документ, издаден от същата тази институция, че няма нужда от помилване и че нищо не го застрашава? Нима е било толкова трудно за професорите и доцентите в тази комисия да се сетят, че това за този човек е било голям шок? И че те все пак, или техни колеги най-малкото, носят някаква отговорност за този изживян шок.
Дали е нормално, също така, според вас, един член от Комисията да казва открито пред медиите, че винаги е гласувал „за“ помилването на Иван Тодоров,а в официалния доклад на Комисията от 2012 г. да се твърди /да се лъже/, че гласуването против помилване е било единодушно?
Нормално ли е, според вас, хора с дълъг списък от научни публикации /без които не биха могли да станат професори или доценти/ да са били способни да напишат и/или най-малкото да одобрят един текст, в който не става дума за членове и алинеи, а за словесни аргументи, част от които наистина не са издържани, а други си противоречат – и тези професори или доценти да не видят, да не забележат тези неиздържаности, противоречия и дори някъде „словесни бисерчета“ в официалния си текст, който, за разлика от журналистическите текстове, има свойството да предрешава човешки съдби?
И последно: Нормално ли е според вас председателка на Комисията по помилването да напише хем, че имиджът на комисията бил рушен от нечии журналистически публикации, хем, че същият този имидж не зависи от медийни публикации, хем, че, преди това,“Всеки разговор предполага различия в гледните точки, но и добронамерени усилия различията да бъдат разбрани.“? Кое от всички тези твърдения е вярно, според вас? Не може всичките да са верни едновременно, във всеки случай.
Както не може хем да си професор или доцент по наказателно право, т.е. човек, за който се предполага, че би трябвало да владее във висока степен боравенето с аргументи, защитаването на тези, писането на текстове включително, които да не съдържат противоречиви или спорни моменти – хем, когато се случи да напишеш или да одобриш напълно съдържанието на подобен текст, имащ свойството да предрешава човешки съдби, да се окажеш толкова високо отговорен, че да не носиш никаква отговорност за това.
Виновен за издаването на документ с невярно съдържание на молителя Иван Тодоров от една висша комисия към президентството на Р. България се оказва самият молител. Негова е вината, според същата тази комисия, това пише в нейния официален Доклад от 2012 г.
Виновен за рушенето на имиджа на Комисията, заради коментари по основанията за непомилване в същия този Доклад се оказва един журналист, който, докато го е чел, се е чудил как може професори и доценти да са били способни да не видят противоречията в този свой официален текст. Или пък, ако не виновен /защото имиджът на Комисията не зависел от медийни публикации, както твърди доц. Пушкарова в едно от своите писма, опровергавайки сама себе си/, то със сигурност – лъжец, хулител, писач на клишета и пр. Без значение, че текстовете на този журналист са били до един уважителни, внимателни, включващи всички документи по случая, които съответният журналист е успял да получи, и опитващи се да провокират не друго, а съвестта на облечени във власт да решават човешки съдби, както и тяхната човещина. Но не съвестта се е обадила, а нещо друго.
Аз пък съм напълно съгласен с председателката. На нейно място не бих си губил времето да водя тази кореспонденция и съм убеден че публикуваното е извадено от контекст.
А за този дето иска помилване – ако и той държи тона дето го държи тази журналистка, и аз не бих го помилвал само заради липсата му на уважение
Учуден съм от факта, че толкова агресивно реагира председателката на комисията,при положение че в публикациите на Еврочикаго бяха представени наистина всички гледни точки към случая – документите на комисията, документи от съда, мнение на адвоката, всичко с линкове към документи и цитати на различните страни, и въпреки това редакцията е обвинена директно в лъжи и изопачаване на истината. Недоумението ми идва от отвратителното отношение, което демонстрира със самочувствие г-жа Пушкарова…явно държавните служители държат някакъв приемен изпит по човеконенавист – е, издържала сте го с отличие, г-жо Пушкарова, видно е! Браво!
Нямам думи, прочетох цялата кореспонденция и се чудя как е възможно такова нагло отношение, към човек, който се обръща към тази комисия с уважение и им дава възможност да проверят коректно случая и да осветлят проблема. За какви лъжи изобщо става въпрос? Лъжа ли е това, че комисията е отговорила официално, че осъдения не го грози нищо, че е изчислила погрешно давностния срок? Лъжа ли е, че всички характеристики от затвора на Иван Тодоров са добри, а комисията прави субективни изводи за агресивно поведение и непризнаване на вина, меркантилна, егоцентрична личност и какви ли не определения, които те наричат „аргументи“. Явно живеем в различни светове. Убеждавам се с всеки изминал ден…