На приятелите ми
от Интелектуално звено “Корени”
.
На какво ли не се нагледах в този живот, но това, което изстрадах в последните дни, не може да се забрави.
Повече от месец по-рано шляпахме карти с моя единствен приятел в кръчме, което преди 10 часа сутринта се нарича “Кафе”. То бъкел не разбирахме от карти, ама, за да разпуснем съзнанието си от пренатоварване и за да се порадваме веднъж и ние на живота, удряхме по масата с все сила и повтаряхме това, което и пияндетата от крайната маса. Бяхме завършили поредния научен труд на приятеля ми и сега идеше ред на моята книга. Всъщност, пишехме винаги заедно, но един път слагахме неговото име за автор, след това моето. И… радост, радост, радост!
На другия ден чакам в кафето, но него го няма. Преминах от другата страна на улицата и влязох в отсрещната къща, където живееше. Трябваше да го подканя да идва, че кафето му изстива. Но приятелят ми, разперил ръце на леглото, не можеше вече да мръдне. Намерих го така, безжизнен, но щастлив, преселил се в другия свят. По доволната му усмивка усетих, че се е измъкнал без билет и документи, тъй да се каже незаконно през границата „живот – смърт“, и този път бе изиграл дори и мен. Пиши сега сам, довършвай това, дето бе на двамата, а и пак гробища, опяване, черен кръст… Аййй, живот ли е това? Толкоз ли съм проклет, че всички злини все на моя гръб се стоварват? То не беше приятел, че два, че три – цял влак с приятели изнесох на ковчези и сега като мина през прословутия 13-ти парцел, излизам от гробищата едва на следващия ден!
И останах сам…
***
Поменът, който направих на четиресто, беше пълен с хора – не само защото аз ги поканих, ами защото и всички бяха приятели. Вярно, че гледаха отгоре, от някой облак, седнали до светец или ангел, защото всички бяха всъщност от тези, дето ги изнесох с ковчези. Освен това и гробовете им бяха един до друг. Само покойникът, съсед на моя приятел и последен в парцела, ми беше неизвестен. Така и не се наведох да прочета името му, макар че надгробният му камък беше един от най-красивите в мястото за Вечен покой.
Свещеникът ме погледна със странен укор, може би защото живи бяхме само ние двамата с него. Но все пак започна панихидата. Аз пък, макар и през няколко месеца все да “опявах” приятел след приятел, така и не научих попските ритуали. Държах свещ в ръце, подскачах като сополанко и отвреме-навреме пригласях на отчето с единствените запомнени от мен думи – “Алилуя” и “Амин”. Изпитвах ужас от собствената си глупост, но що да сторя? Не можех да се науча да живея в този зловещ свят, а кой да ме научи как да възхвалявам или опявам тези, които се измъкнаха оттук, когато за тях пее духовник? И нотите не познавах, и едно “Алилуя” не можех да изпея без фалш.
Панихидата свърши. Преди да си тръгна, свещеникът ме спря, сложи ръка на рамото ми и каза:
– Момче, за този покойник трябва да се засее дъб до гроба. Ти ли ще го сториш или ще кажеш на някой негов роднина?
– Той нямаше роднини!
– Добре. Тогава, да знаеш, че до седмица фиданката трябва да се засади!
– Ами да купя една фиданка оттук някъде и да я засея сега?
– Тези работи не стават така. За подобно дело се изисква специален ритуал, а фиданката трябва да се вземе с пръст от свещено място. Най-добре отиди при лесовъдите от Аграрния университет. Някой от тях ще го стори, те са много добри специалисти. Потърси направо професор Николов. Е хайде, аз тръгвам за друга панихида – каза отчето и се отдалечи.
Аз пък направо отидох до кабинета на професор Николов. На вратата висеше бележка: ”В отпуск до октомври”. Гледам си часовника, но в него не пише месеци. Брей, кой месец бяхме? А, да – края на юни. Ами сега? Отидох при секретарката. Тя ми дава GSM-а. Звъня и на моя въпрос едвам чувам отговора на професора. Изглежда беше сред много щастлива компания, сиреч пиян, та само смях, псувни и кикот се чуваха. А той ми казва: “Търси Иванов!”. Оказа се, че това е другия професор от катедрата. Отивам в съседната стая и Иванов ме препраща към следващия кабинет, извинявайки се:
– Не мога, момче, заминавам на конференция! Виж доцент Петков!
Кабинетът на Петков обаче бе празен. Загледах се в залозите, който някакъв сайт в интернет променяше постоянно. Така, зазяпан в компютърния монитор, не усетих как доцентът е застанал зад гърба ми и, може би ядосан от моите действия, неизлушвайки докрай въпроса ми, ме изпрати към катедрата на ВХВП*.
Там се започна същата одисея. То повече ми приличаше на заплетеница, но щом хората наричат история с много премеждия “Одисея”, как аз да напиша “Заплетеница”?
И там от една врата, та на друга, та на трета, а моделът все един и същ – чук-чук, “Да!”, “Може ли…”, “Не!”, “Иди при…”. И пак чук-чук и пак, и пак. След това в “Горското”.
Айде пак – кабинет – модел, кабинет – модел… ”Иди при Гошака Фиданката от Коматево. Голям майстор е. Веднага ще ти помогне!”
Гошака ме препрати при още по-голям майстор. Също щял да ми помогне и да свърши работата. Той при трети, онзи при четвърти, пети, шести… Не ми останаха сили, както и майстори-специалисти.
Но надеждата умира последна. Имах още един – все още бил най-добрият. Всеки споменаваше името му с уважение, когато ме препращаше при друг, но не ми го препоръчваше. Келти Фалмайер!
След молитвата ми в черквата с надежда “Дано този път…”, се упътих към него. Най-вероятно живееше в гробищата, защото при всяко споменаване на името му, другите вкарваха по някоя друга дума, свързваща нещата с 13-ти парцел. Почти бях стигнал до това мое любимо място за покой, но така и не съзирах барака за живеене. Седнах срещу кръста на моя приятел и сълзите ми вече видимо взеха да се стичат, а мислите ми като побъркани ревяха: “Клетий Митко, клетий аз! Една фиданка ли няма да ти даде право на вечен покой?!”. И в този момент… О, ужас! Върху плочата на съседния гроб видях изписано името “Келти Фалмайер”.
И вече, паднал на колене, забих лице в пръстта на гроба и ревях и повтарях: ”Приятелю клетий, прощавай!”
Колко ли време е траело това, не знам, но една ръка ме хвана за рамото и спря всичко. Чух глас зад гърба си:
– Момче, защо плачеш?
Обърнах се видя кой е… А! Благ старец ме гледаше по-миловидно и от майка, и попиваше болката ми с очите си, а аз ни шавах, ни дишах. Миг, по-желан и от вечността!
– Не плачи! – повдигна с длан брадичката ми старецът. – Усмихни се! Фиданката расте зад гърба ти – има я!
Поглеждам. Да, там е – има я!
Но кой? Що? Как? А ритуалът? Пак се обърнах към стареца, за да го питам, но… него го нямаше вече!
Слънцето светеше, вятърът галеше лицето ми. Сълзите се връщаха в мен вече като мехлем за душата. И сякаш като съживен юноша се изправих отново в този пусти живот. За кой ли път, за кой ли, не помня вече…
Насреща ми се бяха събрали и ме зяпаха захласнато множество хора, нагиздени в черно:
– Какво има? Какво се е случило? – гледах ги и недоумявах защо са в 13-ти парцел – а те, сякаш като в хор, запяха едно и също, като всеки бързаше с едни и същи думи да изпревари арията на другия:
– Как какво има бе, момче? Господ ти зася фиданка! Ти си говореше с Него! А питаш: “Случило ли се е нещо?”!
В подобен миг човек не може да не си каже: ”Значи съм длъжен да продължа да живея!”
Отидох с буркана до чешмата, напълних го и полях дръвчето. Водата потъваше в рохката пръст, а аз имах усещането, че поливам ръката, засяла фиданката.
.
Константин Каменов
…………………………………………………………………….
* Жаргонно название на ВИХВП в Пловдив, който сега е УХТ.
