С. Гаспаров: Без средна класа се връщаме във феодализма

Журналистът Симеон Гаспаров: Няма лесна имиграция! Беше ми много тежко, когато си тръгвах от България. Като че ли едно парченце от сърцето ми се откъсна, търкулна се по улиците на нашата София…

Интервю на Ана Кочева, Frognews.bg

.

– Мони, последната ти книга, която представяш, се нарича „Бизони край Дунава”. На пръв поглед невъзможно, но къде е обединителната нишка?

– В тази книга аз се опитах да обединя 80-те години на миналия век и нещата, с които тогава не бях съгласен, и да ги проектирам върху екрана на времето, в което живеем днес. Опитах се да ги съпоставя с това, което днес също ме кара да не съм съгласен – като масовото обедняване на хората по света, например, войните, загиването на средната класа и все повече увеличаващата се армия от работещите бедни и у нас в България, и в Америка, а и вече навсякъде. “Бизони край Дунава” се състои от два романа, “вградени”, така да се каже, един в друг. Първият е за онази България, изправена на кръстопътя на промените от края на 80-те години на ХХ, и драмата на едно обикновено българско семейство, станало неволна жертва на системата, която мнозина вече са забравили. Случващото се в него е пречупено през мирогледа на шестгодишния Наско от София, който по един невинен, чист детски начин се опитва да намери отговори на въпросите, които вълнуват възрастните, и ни разказва за живота си и събитията от онова време така, че да ни накара едновременно и да страдаме, и да се смеем от сърце.

В следващата част на “Бизони Край Дунава” аз се опитах да пресъздам “другата” Америка. Невидимата от лъскавите списания и реклами Америка. Америката на индианските племена от резерватите. На потъналите в бедност и безпътност първи жители на тази земя, на изгубилите всичко в настъпилата световна криза, обикновени хора на Америка. На борбата и страданието на обикновените хора на България, гетата на Чикаго и детските улични банди в тях. Това е книга за болката, за обичта, за родителите, за децата, за изгубените домове. Но и за надеждата.

– Всяка книга носи някакъв автобиографичен заряд. Да го търсим ли и тук?

– Тази книга може би носи някакъв миниатюрен автобиографичен заряд, но като цяло бих я определил като фикция, вдъхновена от истински хора и събития. Такъв герой, например, в книгата е един индианец, с когото се запознах край Чикаго преди 6-7 години и дори го интервюирах веднъж. Неговото име беше Джо – Изправената Мечка. На мен много ми хареса не само името му, но и това, което правеше за опазването на околната среда, природата и отношението му към младите хора, изпаднали в беда.

– Сега идва ред на традиционния въпрос, заради онези, които не те познават – ти защо напусна България; не ти ли липсва, би ли се върнал някой ден? Станаха повече от един, но поне са взаимосвързани…

– Аз напуснах България през 1997-ма година, защото се ожених за едно момиче от Щатите. Ние с нея се запознахме още през 1990-та г. После през 1996-та тя дойде в София при мен и на следващата година се оженихме. Но не си мислете, че в началото ни беше лесно. Въпреки че не бях изобщо добре финансово в България по онова време – родителите ми бяха пенсионери, а майка ми полуинвалид, и едва свързвахме двата края – на мен ми беше много тежко, когато си тръгвах от България. Като че ли едно парченце от сърцето ми се откъсна, търкулна се по улиците на София и побягна след моето отдавна отишло си детство, след моята младост, която току що бе преминала по същите тези шантави, но изпълнени с толкова много любов, романтика и мечти улици. Улиците на нашата София. Със съпругата ми напуснахме нейното семейство в Колорадо и се преместихме в Чикаго. Аз работех дълго време нощни смени на конвейр в една много голяма издателска къща, като през деня ходех на училище, за да усвоя по-бързо езика, но от прахта, а може би и от стреса от промяната, хванах астма, та ми беше трудно да продължа работа там. Започнах да работя на други места и дори завърших Чикагския Университет.

– Живееш в Чикаго, където има голяма българска колония. Виждаш ли разлика между отделните генерации българи в Америка? Каква е тя?

– Честно казано, не знам дали има голяма разлика, но ми се струва, че между отделните генерации български имигранти в Чикаго има едно полезно сътрудничество. По-старата генерация имигранти има голям опит, докато по-младите имат голям ентусиазъм. Заради това, в момента има много български училища, магазини, ресторанти, бизнеси, в които и млади и стари имигранти си сътрудничат. Искам да се знае също, че никой от тях не е забравил нито страната си, нито близките си у нас. Знам колко трудно мнозина от имигрантите ни изкарват парите си, но въпреки всичко, вместо да отидат на почивка, те заделят от заплатите си, лишават се, но изпращат всеки месец пари на възрастните си родители или нуждаещи се роднини в България.

– У нас напоследък много актуална, да не кажа болезнена, стана темата за бежанците. Уж ги приемаме, но с голяма доза неохота (отделен е въпросът какви условия им предоставяме). Има, разбира се, и основания за оправдани опасения, но как суперсила като САЩ се справя с миграционния натиск; каква е ситуацията по границите й – там, където той е най-силен?

– Наистина това е един много сериозен болезнен и хуманитарен проблем, не само за икономически слаби страни като България, но и за страни като САЩ и Германия дори. Аз между другото исках да работя в тази насока и да помагам на бежанци или социално слаби хора, изпаднали зад борда на живота, но така се случи, че съдбата ми се разви в друга посока. В Щатите една от най-популярните организации, които се занимават с тези проблеми е “U.S. Committee for Refugees and Immigrants (USCRI)” http://www.refugees.org/ . Тази организация съществува от 1911 г. и нейната цел е да се осигурява подслон на пристигналите в страната бежанци. В Америка разбира се този проблем не е толкова ярко изразен, защото освен неправителствените организации, които участвуват пряко в неговото решение, помощ оказват различните християнски, религиозни и доброволни граждански организации, така че да не се натовари бюджетът на страната домакин. Тук обаче бих искал да отворя една скоба. В САЩ има разделение между нелегални имигранти и бежанци. Често нелегалните имигранти, когато биват заловени, ги затварят в центрове и ги изпращат обратно в страните, от които са дошли. Трагедията на хората, попаднали в такава ситуация, е неописуема, защото за дълги години се разделят цели семейства. Наистина много е тежко и не знам как би се решил този проблем, ако няма адекватна ангажираност от всички институции. Но нека да ти кажа за Германия. Това лято пътувахме до Нюрнберг с мой приятел германец. Пътят ни премина покрай заградено с телена ограда място. Оказа се, че това бе бежански лагер, в който моят приятел бе идвал преди няколко месеца да оправя интернета. Пред мен той сподели, че му бе много тъжно за начина, по който хората живееха там. Дори ми каза за случай, в който вследствие на спречкване между бежанци, човек бе загинал.

– Срещал ли си там бежанци, как се чувстват тези хора?

– Срещал съм, разбира се. Най-пресният ми случай бе с младо семейство. Мъжът бе по-млад от мен иракчанин. Жена му – сирийка. Човекът работеше в автосервиз, беше бягал няколко пъти от войната през Турция. Не му беше лесно, но какво да се прави, такъв е животът. Спомням си също за семейство босненци. Мъжът искаше да се връща, не му се живееше вече в Щатите, но жена му все се страхуваше да се прибере в дома им близо да Сараево. Виж, няма лесна имиграция.

– Тъй като “Бизони Край Дунава” е книга и за другата Америка, тази на индианските племена от резерватите, потъналите в бедност, както и за обикновените хора на Америка, запазили ли са тези хора нещо човешко у себе си? Питам неслучайно, защото бих помолила да направиш и известен паралел. У нас бедните стават все повече, а редом с това, духовната безпътица и маргинализацията придобиват застрашителни размери. Може ли някак да се противодейства на това?

– Масовото обедняване, изчезването на средната класа в световен и дори български, роден мащаб, и стремглавото забогатяване на единици е изключително сериозен проблем. Този процес трябва да спре. Трябва да се намери балансът. Никой не мрази богатите като Бил Гейтс например, които с ума си и труда си са успели. Напротив! Но не мисля, че хората изпитват особено положителни чувства към борсовите акули от Уолстрийт и т.н. Не може средната класа и дори под средната класа да плащат по-големи данъци от милиардерите. Това важи не само за Щатите, но и за богаташите у нас, а и навсякъде по света. Това не е капитализъм, а корпоративно-олигархски комунизъм. Преди години интервюирах американския професор по литература и изследовател на бийт движението професор Джон Лонг. По време на интервюто засегнахме темата за масовото обедняване на голяма част на населението в страната. Тогава той ми сподели нещо, което аз не знаех, а това е, че преди около 30 години богатите в САЩ са плащали по-високи данъци. Което е нещо, подобно на това, което плащат в момента в Скандинавието или в Западна Европа, например. И не са били бедни. Напротив, пак си е имало и милионери, и милиардери. Сега те плащат около 35%. И какъв е резултатът от намаляването на техните данъци? Пътищата, мостовете, инфраструктурата, училищата, здравеопазването на Америка са в плачевно състояние – каза ми тогава той. Не знам как може да се противодейства на този процес, ако не се намери балансът и не се възроди средната класа. Вярно е, че ако някой се труди неуморно, открива работни места, дава път на желаещите да се издигнат и да успеят в живота, а друг не иска да се труди и не му дреме от нищо, не е честно да ощетяваш другите за сметка на такъв човек. Но не е и честно на хора, които се трудят сърцато, да не им се вдигат заплатите, да не им се осигурява по-спокоен и достоен начин на живот, за сметка на мениджъра, който прибира по над 100 млн. бонуси на края на годината, например. Не е честно, нали? Така че, според мен, решението е в създаването на здрава средна класа, която да дава възможност на бедните да се издигнат нагоре. Средна класа, която активно да участва в управлението но и да не позволява да се съсредоточават огромни суми пари, богатство и власт у шепа хора, защото това няма нищо общо с капитализма, а с феодализма, диктатурата и комунизма.

– Мони, още ли си „пич от ‘Кравай’” по душа? Събирате ли се бандата, къде са повечето, остана ли нещичко от онова време непокътнато?

– Ами мисля, че още съм, но ще е хубаво другите да кажат какво мислят по въпроса. Иначе – събираме се с тайфата от време на време. Но не е, както преди. Времето естествено ни е попроменило малко, но дълбоко в себе си мисля, че си останахме все същите тийнейджъри.

– И накрая, ще издадеш ли каква музика слушат твоите деца? А твоят топ 5 на любими банди промени ли се през годините? Кои са?

– Аз имам две момичета, едната от които скоро ще стане на 13 години, а другата е на 10. Те много обичат да слушат Пинк. Иначе слушат с мен всякаква музика. Често си говорим, не само за музиката, но и за текстовете на песните, които им пускам, независимо дали ще са на Ролинг Стоунс, Джими Хендрикс, Алис ин чейнс, Пърл Джем, Ей Си Дий Си, Блек Сабат или Боб Дилън. Даже сега, когато си тръгвах за България, малката ми дъщеря ми пусна за довиждане в колата любимата ми песен – “Като търкалящ се камък” на Боб Дилън. Слушаме и българска рок музика, разбира се. Аз съм много близък с много наши музиканти и не пропускам да пусна на децата да слушаме техни изпълнения. Честно да си призная, трудно ми е да си кажа кои са ми любимите 5 групи, защото те са много повече. Просто обичам музиката и смятам, че рокендролът може не само да ни направи по-добри хора, но се надявам, че може пък и да спаси този наш объркан свят. Дано да не греша.