Божидар Чеков, сп. „Тема“
.
Няма по-трудно решение от това да напуснеш родината завинаги. Особено в онази драматична 1968 година. Внезапната промяна в условията на живот бих сравнил с разликата между детски басейн и океан. Възможностите бяха две: изплуване или потъване. Разбрах го по време на една разходка в руското гробище край Париж, в градчето Сент Женевиев де Боа.
Състудентите ми отначало ме мислеха за руснак. Един от тях, който живееше до гробището, ме покани на обяд. От балкона ми показа малка руска черква, заобиколена от безброй православни кръстове. На тръгване се отбих да се разходя сред тях. Беше неделя, бръснеше леден януарски вятър. Алеите бяха почти безлюдни. Спирах се пред белите кръстове с известни имена, откроявали се сред онези над един милион руски емигранти, потърсили убежище във Франция след 1917 г. – Феликс Юсупов, граф Голицин, Сергей Поляков, Андрей Тарковски, Рудолф Нуреев…
Изведнъж кучешко ръмжене прекъсна разходката ми. Само на сантиметри от мен огромен пес беше оголил зъбите си. До него стоеше гробищният пазач – възрастен човек с нахлупен до ушите каскет и мръсни ботуши. Попита на развален френски какво търся и аз отговорих, че просто разглеждам. На свой ред се поинтересувах говори ли руски. «Не – каза пазачът, – аз съм българин…» След първите мигове на изненада завързахме разговор, който продължихме в бараката му от една стая с бумтящо кюмбе по средата. Родом от Сливен, човекът беше обиколил целия свят. Моряк, шофьор или сервитьор, той не се беше оженил. Нямаше деца. Със слабост към картите и заровете нашенецът си беше пропилял и времето, и парите. Стигнал до просешка тояга. Спасили го руснаците – взели го за пазач на гробището. Разказваше, а до него лежеше единственият му приятел – кучето. По стените върху ръждясали пирони висяха мръсни дрехи. Голяма щайга, покрита с пожълтял вестник, служеше за маса. Слушах с интерес нашенеца, сърбах водката, която ми наливаше във филджан за кафе, и взимах с пръсти киселите краставички, разпилени по вестника. Поканих го в Париж, дадох му адреса си. Той никога не дойде и аз повече не го видях.
Срещата се оказа изключително полезна за мен. Проумях, че човек, който не е роден във Франция, няма време за губене, ако иска да има материална и морална независимост. Свободата действа опияняващо, особено за хора, които са били лишени от нея. Възможностите, които тя предоставя, са толкова разнопосочни, че българин без ясна цел много лесно може да забрави колко е къс животът.
Много важни лично за мен бяха и сънародниците ни, към които французите се отнасяха с уважение, а понякога и със стахопочитание – незабравимите Ценко Барев, представител в Съвета на Европа на всички съпротивителни движения от съветския блок; Димитър Паница, главен редактор на най-тиражното списание в света „Ридър дайжест”; Тончо Карабулков, редактор на списание „Бъдеще”; д-р Димитър Моллов, син на министъра на финансите Владимир Моллов и представител на Демократическата партия в изгнание; Евгени Силянов, виден журналист от „Пари мач”; Никола Радонов, архитект; Иля Паунов, най-добрият художник на Монмартър; Андрей Гюрковски, енергиен специалист; бай Симо, ресторантьор на улица „Мира», който за много емигранти беше съвременният Странджата… В общуването с тези хора аз се зареждах с оптимизъм, защото те излъчваха самочувствие, което «новата емиграция» няма.
Отначало посрещнахме с радост вълната емигранти, тръгнали след 1990 г. Въобразявахме си, че след като говорим общ език, мислите и действията ни ще са подобни. Пълна грешка. Липсата на самочувствие у новопристигналите се превърна в невидима Берлинска стена. Поведението им се оказа непредвидимо, а мнението им – променливо. Отказът от първото социално стъпало, през което ние, «старите», сме минали, направи отношенията между нас трудни, понякога и комични.
Преди месец изпращах приятели на летище „Шарл де Гол”. В групата пристигащи от София зърнах Пешо Цветков, който си изкарваше хляба с продажба на енциклопедии. Преди време някой го беше довел на мой рожден ден. Зърна ме и се спря.
– Трябва да се съберем отново – каза младият човек и ми подаде визитната си картичка.
Съгласих се, но знаех, че няма да му се обадя, защото беше негов ред да кани и да звъни. Чак като се забърза към асансьора, погледнах визитката му. На нея пишеше Pierre Fleurie – ingеnieur en marketing. Подвикнах му:
– Пешо, дал си ми чужда визитка!
– Не бе, смених си името – виновно отвърна той.
Разбрах. Fleur е цвете на френски. Не се сдържах:
– По-добре да се беше прекръстил на Fanfan la Tulipe (Фанфан Лалето)!
Не ми отговори. Асансьорът беше дошъл и Пешо побърза да се сгуши между другите пътници.
Наистина превъзходно есе!
Какво повече да каже човек, когато истинското е и красиво… макар и тъжно, и малко смешно?!