Владимир Шопов, Reduta.bg
.
Преди време го описах с предложение за медицинска диагноза, неототалитарна хиперфагия. Или безконтролна политическа лакомия, атрофирала всеядност без граници. Звучеше като хипербола, вече не. Пред нас се разстила в своята цялост милитаристичното туловище на една безконтролна власт. След агресията на думите и жестовете дойде и голата сила, пладнешкия милиционерски преврат на градските пространства, озъбването на железата и щитовете. Изсипването на целия силов ресурс на партията-държава върху тялото на града и неговите най-млади обитатели. Превръщането на България в „ушевланд“. Всичко това може да е увертюра към финал, но съвсем спокойно може и да е обратното. Вече никой не може да гарантира за съзнанието и вменяемостта на хората, които в момента доиграват патологичните си политически игри.
Заедно с ежедневния милитаристичен парад върви и постепенното суспендиране на конституцията. Протестиращи са обект на разследвания за диверсия, а премиерът на републиката очевидно се занимава с „оперативни данни“ за гражданската позиция на държавните служители и посяга на техните конституционни права. Полицията влиза в университети и обикаля в ранни зори домовете на най-активно протестиращите. Създаването на нов милиционерски Франкенщайн в лицето на ДАНС е сред най-големите концентрации на правомощия и репресия. Откровеното полицейско насилие се отрича от главния прокурор при наличието на стотици документирани свидетелства за свръхупотреба на сила. С партийно „окръжно“ и през институциите на държавата се вменява невменяемост. Неправителствените организации се описват като инструменти на чужда диверсия. Директното институционално насаждане на страх чрез показни демонстрации и упражняване на сила са на ръба на системната държавна репресия. Последните дни носят почти истерично ускоряване на тези процеси и от правовата държава вече са останали съвсем малки парчета.
За разлика от други не съм особен оптимист. Изглеждащият като внезапен разрив между най-различни хора в обществото ни се описва като временно състояние на разделение, в което ситуацията и разни хора са ни запратили. Аз виждам друго. По-скоро се ускори и втвърди невидимото отдалечаване между много от нас, всеки по посока на своята мечта за България, на своята воля за промяна, на своята енергия за нея, на границите на своя компромис. Не мога да видя как добрият тон и политическата коректност ще създадат трайни мостове между едните и другите. Абсурдът на тази власт разкъса тези съшити с компромиси и илюзии връзки и между нас зейнаха пропасти. Призивите и воплите към единение и клетви ала „клета майка България“ трудно могат да генерират тази минимална солидарност, която се изисква за слепване на нацията. След като оставим настрани всякакви условности, вежливост, уточнения и нюанси, остават две Българии. Една, която гледа на Запад, и една която гледа на Изток. Социологически нюанси тук не помагат. Не, това не значи война, не значи национална трагедия, но означава, че е време да се разбере коя от двете ще надделее, коя най-накрая ще триумфира по тези земи. В подобен пат те вече не могат да останат.
Безконтролно лакомата власт иска да си произведе и подходяща социална структура. Пенсионериат, който да стои завинаги заклещен в своята безпомощност и безкрайна надежда за държавно подаяние. Силовиат, който да се грижи за последователното оглупяване и физическо респектиране на независимите единици в обществото. Емиграиат, в който попадат заблудени от своите мечти за нормалност млади хора и чиито надежди хирургически се отстраняват от типажи като патологичния Стати Статев. Непукиариат, излегнал се безцелно в собственото си битие, чужд за собствения си живот и отдаден на „малките радости“. Чалгариат, изсмукан от цели, ценности и бъдеще, вакуум, запълнен от вторични субстанции и кич. В самото подножие на върха на социалната пирамида е обслужващия персонал на олигархията, услужливата многолика периферия с десетки причини да не бъде свободна. Най-усърдните пък могат да бъдат допуснати и до самия олигархичен двор, за освежаване на „елита“, генетично разнообразие или просто веселба. Засиленото ускоряване на концентрацията на власт, пари и сила прави подобна структура не просто възможна, но и вероятна.
Новият член първи не е в конституцията, няма нужда. Той е в способността да произвежда политически идиоти, полуфабрикати и откровени чудовища и да ги инсталира по целия терен на институции и публичност. Да произвежда и налага картини на нашия свят чрез медии и говорители. Власт, която има ресурса да умножава публичните си рупори и виртуалните си опори и да размива безкрай картините на нашия свят. Имаме власт, която не може да търпи дори символно своя противник и реши да нахлуе в неговото знаково пространство на „Орлов мост“. Власт, която размята и транспортира тела и ги подрежда в най-различни фигурки според ежедневните си стратегии. Власт, успяваща да си дозира бежанска криза точно колкото й трябва, за да пусне в ход новата вълна политически патерици. Власт, която успява да произведе достатъчно несигурност, за да избута фокуса от собствената си управленска несъстоятелност. Власт, която ще се опита да произведе толкова сюжети през идните месеци само, за да не позволи светлината да грее собствената й криза.
Крушение на това трагикомично правителство ще има, но властта зад него е далеч по-структурирана и осигурена. Ако не беше толкова лакома и малко по-умна, щеше да е още по-сериозна преграда. Ако имаше повече акъл, щеше да се направи по-невидима. След този фарс ще имаме малък прозорец, възможност за разместване, нещо като малка 1997. Въпросът е колко сме готови, какви уроци са научени, какви идеи има за осезаем скок. Радостта ще е за миг. Хубав, ценен, заслужен, но само миг. След него е истински трудното.
