Някога, много отдавна част от маймуните слезли от дърветата. Осъзнали, че на земята има повече храна – изпопадали плодове, корени, по-дребни от тях животинки. Храната била не само повече, но и по-лесна за добиване. Минало известно време и маймуните разбрали. Там, където има много и лесна храна, не е безопасно. За да оцелеят, се напъхали по пещери. Мъжките маймуни започнали да се обединяват с женски. Мъжкарите ловували и отбранявали пещерите, а женските събирали храна и „въртели“ пещерите. Минало още някакво си време и късните маймуни – ранните хора усетили, че за да се справят с набезите на враговете си, е добре да се обединят с комшиите от съседните пещери. Така се създали първите съюзи на колективна отбрана.
Търкаляло се времето. Маймуните станали хора. Окончателно, но не безвъзвратно. Обединенията се разраствали. Пещерите отеснели, появили се колиби, около тях – огради, ровове, защитни стени. Колибите били заменени от къщи. Хората все повече осъзнавали, че когато са обединени, се живее по-лесно и по-безопасно. Семействата се разраснали в племена, те – в междуплеменни съюзи, появили се държави. Когато и държавите започнали да се обединяват, се появил Европейският съюз. Дотук нищо странно. В този голям европейски съюз обаче, имало една държава с няколко имена: Абсурдистан, Бандитостан, Невидимия… Имала си и официално име – България. Тази страна дала доказателства за това, че 5 милиона години всъщност не са кой знае колко много. Абсурдистанците показали на останалия свят, че не е никакъв проблем, след като си се катерил дълго и упорито, след като в теб са вложени усилията на неизборими предишни поколения, ти можеш да скочиш в пропастта и само за секунди да обезсмислиш и разбиеш на пух и прах всичко.
Тези хора само за 24 години се изхитрили да се върнат на ниво пещери. Като някои от тях дори хвърляли носталгични погледи и към дърветата. Превърнали в свой национален спорт разцепването и разделянето по всевъзможни начини. Въпреки, че били една шепа хора, много, ама наистина много обичали да се делят по партии и партийки. Обикновените абсурдистанци изпитвали диво удоволствие да се мразят помежду си. Това пък доставяло огромна наслада на управляващите ги бандитостанци.
Жителите на тази страна се прославили и с особеното си чувство за хумор. На най-личната си сграда – Народното събрание – те били изтъпанчили великански надпис: „Съединението прави силата!”. И националните им герои, пред които се прекланяли всички, се казвали Ботев и Левски. И двамата имали само една кауза – България. И двамата живели и загинали за България. За чиста и свята България. Трагикомичното е, че техните наследници не забравяли, не пропускали всяка година да честват героите. Правели пищни паради, изнасяли натруфени речи, кълнели се в паметта на Ботев и Левски. Но пет секунди след церемониите, забравяли за всичко това и отново се втурвали с бясна омраза да се делят и да се цепят. И най-вече да се грижат за себе си. Само и единствено за себе си. За своя си личен интерес, за келепиреца.
Обаче нещо не им се получавало. Повдигали учудени вежди. Хълцали на пресекулки и не спирали да се оплакват. Кой знае защо пословичният им егоизъм не им помагал да живеят по-добре. Животът им ставал все по-труден и сложен. И те все по-често се заглеждали към дърветата.
.
Ивайло Зартов,
26 октомври 2013 г.
