Веселина Седларска, сп. „Тема“
.
По телевизиите показали едни момчета с националсоциалистическа идеология, които били учредили партия, бива ли такова нещо…, тези телевизии наистина вече се замозабравят в търсене на рейтинг, не мислите ли?
Теоретично или практично да отговоря? Теоретично: не, не бива, защото всяко показване на злото увеличава територията на злото. Дори когато става дума за плурализъм, пак не е добре да се дава дума на злото, за да не се внушава, че то е един от изборите. Практично: Момчетата с националистическа идеология обясняват по телевизиите себе си така: ние сме особени…, ние сме специфични… За да не кажат: „Ние сме фашисти.” Ползата от показването им е да го кажем ние. Да го разпознаем и да изкрещим: „Това е заявка за фашизъм!”. Има моменти, в които работата на интелигенцията не е да щади политкоректно демократичния слух, а да увеличи децибелите на заплашителните шепоти. Такъв е моментът тук и сега.
За предизборната си кампания през 2000 година Берлускони прави два плаката. На първия той е облечен в спортен пуловер, надписът гласи „Работническият лидер!”. На другия Берлускони е в костюм, а надписът е: „Лидерът на предприемачите!”. Само няколко години по-късно този будещ кикот и естетско презрение десен популизъм вече е толкова по-голям и по-страховит, че никой в Европа не си позволява да омаловажава и най-малкия признак за радикален десен популизъм. Смешният Берлускони и зловещият Андерш Брайвик са от едно тесте карти, все по-често поставяно на европейската политическа маса.
Т.нар. политическо пространство, онова кръгло като житената питка апетитно нещо, вече изобщо не е кръгло. У нас то е сплескано в една линия, която също вече не сочи класическите „ляво” и „дясно”. Посоките и инструментите в тези дни са различни. Единият край сочи „национално отговорни политици”, другият – „предатели”, а инструментариумът се състои от различни степени популизъм. Популизмът далеч не е само онова угодническо прахосване на думи и финанси, с които левите партии прикъткват избиратели. Популизъм бяха и 800-те дни на Симеон Сакскобургготски (конструиран в този случай около месианство и харизматичен лидер). Популизмът изведе партия „Атака” на висота, която само седмици преди това не бе предвидима (в този случай популизъм, разчитащ на дихотомията „свой – враг”). Популизмът направи Бойко Борисов премиер (в неговия случай като емблема на възмездие и реваншизъм).
Популизмът отдавна не е новина. Той е най-гъвката, най-дълголетната, най-жизнената идеология, точно защото не е идеология, а смесица от всякакви семена, които са в състояние да дадат плод точно на това място в точно това време. Популизмът не е придирчив, той си приготвя два портрета – един с пуловер и един с костюм, той не е верен на същността си, а на целта си. Спектакълът на популизма се нарича „Както ви се хареса”. Можем с пуловер, можем и с костюм, важното е да се наложим както ви се харесва, за да бъде после така, както на нас ни харесва. Затова популизмът е трудно разпознаваем, привлекателен и изобщо не е новина. Новина е неговата степен. Степента, за която е подготвена почвата в България, е такава, че Симеон Сакскобургготски ще изглежда като академик, Волен Сидеров като херувим, а Бойко Борисов като Тимур и неговата команда.
В западните Холандия, Франция, Белгия, Италия и в северните Дания, Норвегия, Швеция, Финландия десният популизъм покълна от корена на ксенофобията. Много чужденци, много опасения за социалната система, много местен гняв – и ето ги италианските „Клоуни”, „Истинските финландци” „Народната партия” в Дания, „Австрийската партия на свободата”, холандската „Партия на свободата”… Едрогабаритните партии се движат с по-бавна скорост, отколкото бързината, с която в тези страни се скъсаха стари устои и трябваше да се заплитат нови културни връзки. Появиха се малки, гневни, бързи и кресливи партийки, които от периферията на популизма атакуваха новопородилите се страхове и техни представители се настаниха в парламентите.
В източната част на Европа гневът и страхът бяха различни – гняв от нечестните резултати от прехода и страх от нечестно бъдеще. Братя Качински в Полша, Виктор Орбан в Унгария, Бъсеску в Румъния, Борисов в България – ето го източноевропейския вариант на възмущението от това, което стана, и на страха от това, което ще става. Виктор Орбан е най-успешният и най-устойчивият сред тези имена, той е и най-критикуваният от Европейския съюз. Но това, което го прави интересен за нас, българите, е, че в България се случват неща, които правят унгарския модел възможно най-близък.
Как, мислите, биха реагирали българите на политиката на Орбан по отношение на режийните разноски? Партията на министър-председателя на Унгария ФИДЕС си има отговорник за намаляване на режийните разходи, казва се Силард Немет. На 1 ноември Немет внесе предложение за намаляване на цената на ток, газ и топлоенергия. На 14 ноември предложението бе прието от унгарския парламент с 311 гласа „за”, 16 „против” и 1 „въздържал се” (ФИДЕС има 227 мандата в унгарския парламент, който се състои от 386 депутати, 176 се избират мажоритарно.) Така разноските за режийните във всяко домакинство станаха с 20 процента по-ниски в сравнение с декември 2012 година. През тази година имаше още две подобни намаления: от 1 юни бе намалена с 10 процента цената на газа, а от 1 юли поевтиня такса смет и услугите за почистване на комини, ями, канализации.
Сметка за ток, в червеното поле е написано колко е спестено на домакинството, благодарение на правителствените решения за намаляване на режийните разноски.
Явно тази политика ще продължи, защото управляващите нарекоха бюджета за 2014 година „Бюджет на намаляването на режийните разходи”, говори се, че се целят нови 30 процента намаление на разноските на домакинствата. Намаленията се поемат изцяло от доставчиците на услугите, не от правителството.
Това не се харесва на унгарски икономисти, които предричат, че ще се стигне до режим на тока, но пък се харесва на избирателите – унгарските. Със сигурност и на българските.
Във всяка месечна фактура на домакинството за ток и газ има червено поле, в което се отбелязва как политиката на правителството на Орбан се отразява на семейния портфейл. В публикуваната фактура за ток в червеното поле пише: „В резултат на постановлението на правителството за намаляване на режийните разноски вашите икономии за този месец са 917 форинта (6,33 лв.). От 1 януари 2013 г. досега вие сте спестили 2 803 форинта.” (Минималната работна заплата в Унгария е 98 000 форинта, около 675 лева.) Същото червено поле има и във фактурите за газ – то съобщава колко ви е спестил Орбан от сметката.
Виктор Орбан не е първият, който еднолично променя цените на тока. Това е правил и Никола Саркози, макар и при по-подходящи за това условия – във Франция преобладаващата част от енергийния сектор е държавна собственост, като огромна част от електроенергията се добива от атомни и водно-електрически централи, където себестойността е минимална. В Унгария Орбан просто стъпи на врата на монополистите (впрочем и на банките), което се харесва на хора, за които свободата на словото и пазарното стопанство не са първа грижа, но – странно на пръв поглед! – премиерът получава широка подкрепа и от убедени десни демократи.
„Аз също бих гласувал за него, ако не бях журналист и нямах причини, свързани с ограничаване на свободата на словото – казва унгарски колега. – Разумните хора гласуват за Орбан, защото знаят, че той е надеждната преграда пред по-лошото.”
Тук колегата се изкушава от играта на думи, защото по-лошото в Унгария е радикалната дясна партия „Йоббик”, което се превежда като „по-доброто”. „Йоббик” е националистическа партия, класира се трета на последните избори и зае 47 места в парламента. Тя беше във връзка с вече разпуснатата със съдебно решение „Унгарска гвардия”, паравоенно формирование, известно с изстъпленията си срещу циганите. На Унгария й се наложи да избира между десния популизъм и радикалния десен популизъм и тя избра един имал много общо с демокрацията популист пред имащите много общо с национализма популисти.
Ще бъдем ли и ние изправени пред подобна дилема? Нашият избор ще е още по-важен и още по-тежък. Теоретиците на популизма се обединяват около това, че причините за него са две: първата вълна е от 90-те години, свързана е с ксенофобия и залива западноевропейските страни. Втората вълна е свързана с резултатите от прехода и покрива източноевропейски държави. Сега при нас тези две вълни се събраха. Като по-бавно движеща се по трасето на своя преход, България стигна кулминацията на отвращението си от неговите резултати през тази година. По злощастно стечение на обстоятелствата това е и годината, в която дойдоха бежанци от войната в Сирия и други неидентифицирани бегълци. Сега ние сме с проблема на западните страни от предпоследното десетилетие и с проблемите на източните от последното десетилетие. Ако някой се съмнява, че в България няма условия за десен популизъм, нека кажем – има ги, умножени по две. Ето точен цитат от социалните мрежи: „Брат ми се прибира с жена си и децата си от Австралия след 2 седмици за празниците и, тъй като е малко по-тъмен, съм го инструктирала да си обръсне брадата и да се подстриже, за да минимизираме вероятността да има какъвто и да било проблем по улиците. Умирам от срам, че го казвам, но това е положението. Много е страшно, да.”
„Срам ме е да го кажа, но колкото повече гледам „Йоббик”, толкова повече си мисля, че на следващите избори ще гласувам за Орбан…”, каза унгарският колега. И мен ме е срам да го кажа, но като гледам учредителите на новата националистическа партия в България, си мисля – а ние за кого?
Източник: Reduta.bg
