Светлозар Стоянов, в. „Новинар“
.
Миналата седмица една констатация, която отдавна вече не е новина, умря. Като стара и безинтересна мома в обезлюдено българско село. Обидена, че никой не й е обърнал внимание.
С нейната смърт настъпва и смъртта на селото. Българското, онова с отколешните традиции, млякото на баба и гегата на дядо. Онова толкова подигравано през последния половин век (и повече) село.
Миналата седмица от БАН съобщиха, че около 200 села в България, населени (някога) предимно с българи, вече са мъртви. И там вече няма нито един жител. Някои села от години нямат население, но не са изтрити от регистъра на населените места. В останалите млади почти няма. В над хиляда села от десетки години не се е родило и едно дете.
Виж, селата със смесено население, турските, помашките и циганските, са друга работа. Там хората се женят и се плодят. Колкото повече са хората от малцинствата, толкова по-голяма е плодовитостта. Селата с българско население обаче си отиват.
Погледнато отдалеч, селото обикновено разкрива романтична картина, чист въздух, вода студена, тежък (но здравословен) труд и една безкрайна хармония в човешките отношения. Киприте момичета от картините на Майстора и фотосите на потънали в цветя и здравец реставрирани къщи от рекламните диплянки също носят багрите на патриархалната хармония, която едва ли някога е била чак толкова хармонична, но никога няма да се върне в този й вид.
Българското село, от което извират корените на почти всички българи, днес е обитавано само от духа на дедите ни. Или от едни бедни и стари хора, които кретат с кривите си тояжки по пустите улици. Като вехти призраци.
В края на ХІХ век и началото на следващия на село живеят 80% от българите. Днес населените места, които нямат статут на град, са повече от четири хиляди и там живее по-малко от 25% от цялото ни население.
През последните години много села провидяха селския туризъм и екопътеките като панацея за всички болести, от които умира българското село. Но се забрави главното му богатство – земята и плодовете на тази земя. Лошото е, че не всичко опира до липса на пари. Защото да си изчистиш двора, който си превърнал в клошарски склад, не е само въпрос на средства.
Идете в който и да е (оцелял) хоремаг. Там ще ви предложат кебапчета по 19 стотинки, сирене по селски, приготвено от прясно палмово масло, или селска салата от пластмасови домати и турски гумени краставици. Да, бабите с мотиките вече измряха.
Първият удар, който понесе българското село, бе криворазбраната социалистическа урбанизация. Тя превърна селяните в градски хора от селски тип и ги натика в заводите.
По-лошото е, че днес издъхват и малките български градове. Вземете например родния ми Казанлък. Според последното преброяване през 2011 г., само за 10 години този град се е смъкнал с 10 хиляди души. От 55 хиляди днес казанлъчани са по-малко от 45 хиляди. Сметката е проста. След 45 години Казанлък изчезва.
Ах, ще кажете, невъзможно е да се случи! Напротив, ще ви кажа аз. Градове умират дори в Щатите. И то големи градове. Погледнете Детройт. Изпари се пред очите ни.
Ето защо, винаги съм се чудел как ще свърши България. Дали ще се превърне в огромен цигански катун, дали ще ни превземат турците или ще ни преобразуват в бежански лагер за близкоизточни терористи.
Гледах обаче по телевизията как в обезлюдена Странджа група учени се опитват да възстановят изчезналите популации на дивите коне и зубри. И се сетих за финала на един мой стар разказ. Двама дядовци пътуват във влак и оплакват пустеещата българска земя, която препуска зад прозорците. Разказът завършва така: „Колко изоставени земи и запустели градини има в нашата литература и с каква любов се описват те винаги! Защо буренясването, бездействието, разоряването и примирението са толкова скъпи на българина? Тухлени складове, краварници, хамбари и прочие земеделски сгради без керемиди, прозорци и черчевета – всичко е порутено, всичко се разпада и подивява. Гледката овехтява навред и с всяка изминала година става все по-пленителна. А природата с нямото си спокойствие търпеливо чака този народ да измре и цивилизациите да преминат, за да залее отново всичко с неувяхващата си вечност.”
Да, явно винаги съм знаел какво ще се случи. Просто го бях забравил. България ще свърши като резерват. В по-добрия случай – за тарпани и зубри.
В по-лошия – за българи.
