Интервю на Елена Дюлгерова с Божидар Чеков, в. „Гласове“
.
Божидар Чеков е журналист и писател. Още през 1968 година, веднага след събитията в Прага, той бяга от България и след дълги перипетии се установява в Париж. До днес живее във Франция, но често си идва в България. От доста години пише по актуални теми в сп. „Тема“. За „Гласове“ той коментира принципните разлики между българската и френската избирателни системи. Дава нагледни примери за това как в страна като Франция всеки човек с двойно гражданство може да кандидатства и да бъде избран във върховните държавни органи.
.
– Коалиция за България внесе предложенията си за промени в Изборния кодекс. Очаква се до Коледа и останалите парламентарни групи да направят същото, а след Нова година депутатите да дебатират и гласуват този важен закон. Запознахте ли се вече предложенията на левицата и как бихте ги коментирали?
– Предложенията на Коалиция за България за промяна на Избирателния кодекс заслужават много внимателен коментар. Най-важното от тях засяга състава на ЦИК. Сдружение ДА, Венецианската комисия, професор Ги Каркасон и аз самият многократно сме оспорвали съществуването на тази комисия.
Защото първо, Българската конституция заявява разделение на властите, но чрез квотите на парламентарните партии в ЦИК и всички останали институции де факто тя възстановява злополучния модел на „партията-държава”.
Предложението на БСП за промяна на този антидемократичен модел е крачка в добра посока. Неговата искреност обаче не е убедителна. Защо? Защото в настоящия кризисен период дефектите на действащата конституция реално заплашват настоящата управляваща коалиция в едни бъдещи избори.
Най-силно представената партия в парламента – ГЕРБ, разполага чрез принципа на квоти с мнозинство в ЦИК. Следователно това „противническо” мнозинство ще направи всичко възможно да запази шансовете за връщане на власт на хората на Бойко Борисов.
В най-добрият случай двете най-мощни политически групировки ще се договорят за взаимно неутрализиране с цел изключване на всички останали от властови позиции. Поради това предложението на БСП за промяна на ЦИК и превръщането й в държавна административна единица, чиито членове да бъдат „избирани” от депутатите, е фактически покана за споразумение между управляващите парламентарни партии.
– Живели сте дълги години във Франция, запознат сте с изборните правила там – и по-специално с правата на чужденците. Бихте ли направили сравнение с нашата избирателна система на базата на личния си опит?
– Огромни са разликите между българската и френската избирателни системи и не е новият проектозакон, който ще ги намали. Ако формата леко се променя, съдържанието остава непроменено. Една от най-важните необходими промени е статутът на държавния чиновник.
За разлика от България, във Франция той е служител на обществото „до живот“, а не е политически зависим. Каквито и промени да настъпят, чиновниците от администрацията или от жандармерията са незаменими. Те могат да бъдат уволнявани само в случай на доказано нарушение. Например подкуп, фалшификация и други изключително рядко срещани престъпления.
Заплатите им са по-ниски от частния сектор, но улесненията – жилище, кредит, училища за децата, служебни коли и други, привличат кандидат-чиновниците. Във Франция регистрирането на партия е толкова лесно, колкото е регистрирането на кръжок по моделизъм или детски хор.
Кандидатурите за партия или за избори се регистрират в префектурите, като единственото „елиминиращо” условие е например наличието на расизъм или някаква дискриминация в статута на сдружението, асоциацията или партията.
Преброяването на бюлетините във Франция е публично. Преброителите са доброволци от обществото. Представителството на администрацията е задължително, но само за улеснение и транспорт на протоколи и бюлетини.
– Придобивайки френско гражданство, чужденецът получава равни права с етническите французи, така ли?
– Понятието „чужденец” не съществува във Франция. Или си с френско гражданство, или не си. В първия случай всички притежатели на френски паспорти се ползват с равни избирателни права, независимо от месторождението, етническия произход или вярата.
Всеки българин, добил френско гражданство, може да бъде дори кандидат-президент на Франция. Достатъчно е да събере 500 подписа на „големи избиратели” – сенатори, депутати, кметове, общински съветници…
На последните президентски избори 20% от кандидатите бяха с двойно гражданство. Паричната вноска е сравнително малка и парите се връщат при положение, че кандидатът получи минимален брой гласове.
Принципът е: „Всеки притежател на френски паспорт може да бъде кандидат“. Не е някаква измислена ЦИК, която може да го спре. Тази свобода е в основата на чувството на солидарност, типично за френското общество, независимо кога и как дори придошлите са станали част от него.
Всички френски граждани съзнават, че обединени са много по-силни, отколкото капсулирани етнически или религиозно. Това чувство за общия интерес в полза на личния е типично за Франция.
– Малко повече за кандидат-президентската кампания?
– Кандидатурите във Франция са индивидуални, не партийни. На всеки кандидат, който получи над 5%, парите за кампанията му се връщат. Никой и никаква администрация не може да се противопостави на една кандидатура. „Вокс попули” или „гласът на народа“ е принципът – формата се подчинява на него. Народът е суверен.
– Доколкото знам, самият вие сте участвали в комисия по време на избори във Франция. Как се случи, защо го направихте?
– По време на президентски избори през 1974 година, след като изявих желание, бях поканен за представител на Валери Жискар Дестен в избирателна комисия в Париж. Моят кандидат беше успешно избран, независимо че мястото на раждането му е… Германия.
Бил съм избиран и за съдебен заседател в жури от 12 членове, трима от които професионални магистрати. Всеки един от дванадесетте гласа обаче има равно значение.
– „Хората тук не си дават сметка, че са сложили на котлона тенджера със залепен капак и той ще гръмне. С тези пари в избирателната система, с липсата на видимост, не на прозрачност, без участието на обществото в избирателната и съдебната система, ако продължаваме да вървим заднешката в Европа, предвиждам неприятни събития в България.“ Това са ваши думи от интервю, което дадохте наскоро. Бихте ли пояснили това малко по-обширно?
– Гледано отвън, българското общество се задушава от липсата на демокрация и алтернатива. Затова всеки опит за промяна прилича на даване на газ на кола с включена спирачка.
Цялата власт е съсредоточена в парламента. Той няма противовласт. В България няма сенат, няма силен президент, пресата е пристрастна в повечето случаи. Поради партийните квоти съдебната власт е неефективна.
Ситуацията е напълно блокирана именно поради конституционните недодяланости. Нейните създатели са имали една-единствена грижа – промяната на формата на управление, но запазването на властта по модела на еднопартийната система, независимо от името на управляващата партия.
Но те явно не са предвидили всичко, в настоящия случай управляващата партия не може да продължи да управлява сама. И тази задължителна пътека към компромиса с друга политическа сила ражда вече 24 години една договореност, която българските граждани отхвърлят – кой с Терминал 2, кой с политическа апатия.
– Нека поговорим малко за българската емиграция преди 1989 г. и т.нар. нова емиграция. В какво се състоят разликите?
– Сега емиграцията е различна, всеки се занимава с неговото си коремче, с неговото си изследване и с неговата си стипендийка, и само като му отнемат парите, излиза вече на улицата, но малко късно е.
А това, което се забелязва в българското общество отдалече, е неговото разединение. Всеки се е сгушил в своя си ъгъл и се оплаква от своите си проблеми – без да гледа другите проблеми. Нещо, което прави впечатление, е, че новата емиграция не се ползва с уважението, което старата емиграция получаваше в страните, в които се установяваше.
Нас ни уважаваха, защото се борехме за правата си. Бяхме уважавани, зачитани – дори подпомагани. Новата вълна емигранти не се интересува от несправедливостта в самата България. А когато става дума за права, те се постигат чрез борба. В чужбина ми задават въпроса: „Какво става с твоята България?“. И аз изброявам всичките несправедливости, които са тук, в тази система – това, което тласка хората към емиграция. Ние имаме 30% население в чужбина.
Аз във всичките ми книги описвам моя поглед към българите в чужбина с мои пътеписи и приключения по света. Наричам случките „четирилистни детелини“, защото са интересни.
Аз приемам моя народ такъв, какъвто е, въпреки че съм избягал от една система и се борих срещу системата, но не мога да се откажа от произхода си. Имах тогава живот с двойно дъно, защото съм един от примерите защо се връщам в България.
– Казвате „привидното плуване води до истинско давене“. Какво точно имате предвид?
– Българите много често казват: на мен не ми харесва. Правителството на една държава отговаря за сигурността на хората в границите, в които е държавата. Едно правителство отговаря за образованието на хората в държавата и отговаря за здравето на хората. И трите неща са под въпрос днес. Да преглътнем различията си, България има резерви – 3 милиона души в чужбина, които се увеличават. И тези резерви могат да се ползват, при положение че правата на тези хора тук биват зачитани и тези хора да започнат да се връщат. А не кой ще бъде начело, за да промени начина на сметки, не, парите ги няма, без пари не става. Аз винаги съм бил противник на системата, а не на хората. Всеки може да вярва в каквото си иска, но да сравнява. Резултата на комунизма няма смисъл аз да го казвам, а въпросът е какво правим сега с тези хора, които живяха 45 години, и техните деца.
– Бъдещето на България? Чрез Франция може би…
– Всеки български или друг студент, след 5-годишен успешен престой във Франция може да поиска гражданство и да го получи. Кандидатите са много. Част от тях успяват. Ако са българи, губят автоматично избирателните си права в България, защото са „двойни“ граждани. Нещо, което Франция, а отскоро и Германия, приемат като съвсем нормално.
Кой губи и кой печели от настоящето българско законодателство: българското или европейското общество? Как ще успее здравната реформа, кой ще пълни здравната каса, кой ще плаща пенсиите на застаряваща България без работоспособно население? Това политическо късогледство е пагубно погледнато от всякъде. Инвестициите спаднали двойно? Че кой ще инвестира в замираща икономика с непрестанно емигриращо население?
Има няколко начина за обръщане на течението. Първото нещо е политическата представителност в Българския парламент на диаспората. Тази представителност ще покаже пътя за връщане, не на всички, но поне на част от нея. За истинска връзка с българите в чужбина, агенцията която сега отговаря за тях, трябва да се промени коренно и да се превърне в Агенция за завръщането на българите от чужбина.
– А защо са ни българи от чужбина?
– Защото България без българи е обречена! Всички държави внасят масово работоспособни чужденци, освен, че се грижат за раждаемостта. Гърция в продължение на десетилетия е внасяла гърци от Турция и целия Средиземноморски басейн. В последно време, подобно на Израел тя внася гърци от Русия, по-скоро от Кавказките републики. Германия също внася „нови“ германци. Преди няколко месеца тя въведе и двойното гражданство, подобно на Франция, за турците, родени на нейната територия. Само изчезваща България не само, че не прави нищо, но дори гради проект за Конгрес на българите от чужбина, колкото се може по-далеч от Родината. По-този начин благодарение на подмазвачи, нагаждачи и „пудели“, управляващите се опитват да скрият крещящата липса на представителност в българския Парламент на диаспората.
