Теофил, Сonservative.bg
.
Показват публично блудни сцени с йеромонах в голям манастир. Май почти цялото му братство е в плен на содомския грях. Не изпитват срам от това, правят си пошли шеги с падението си. Епископ – известен блудник, чревоугодник и сребролюбец – сега е обвинен и в симония (опит да купи духовен сан). Висшите духовници в управителното тяло на Църквата нехаят, оставят го в списъка на достойните да стане един от тях. Обвиняват могъщ архиерей в убийството на свой събрат, той пък иска разследване за опита да бъде отровен трети свещеноначалник. Произвежда се църковен съд над друг епископ, задето май, въпреки монашеския си обет, има тайно семейство и дете и симпатизира на масоните…
Не, това не са сцени от „Борджиите”. Това са истински новини от Българската православна църква само от последната седмица. Либералният мейнстрийм тържествува. Изпълва ефира и социалните мрежи с жлъчните си коментари за расоносците, които са призвани да показват морал, смирение и духовност, а всъщност…
Тези, които иначе са за узаконяване на еднополовите бракове, сега са скандализирани, че йеромонахът – гей се е поддал на греховната си страст. Това са същите тези, които считат себе си за просветени хора, които никога не биха посветили себе си или децата си на Бога, ставайки свещеници или поемайки монашески подвиг. Te просто не вярват, че Бог съществува, а смятат, че християнството и религиите въобще са средновековни заблуди. Те са агностици от нов, европейски клас – модерни и образовани, надхвърлили примитивизма на комунистическите си предходници с техния „войнстващ атеизъм”, които обаче, довършват започнатото от последните.
За четвърт век български преход, тези светли умове успяха с публичните си позиции да убедят обществото, че Църквата в България е маргинализирана общност – традиционно-ритуално сдружение, което има протоколни задължения по отношение на държавата, между другото покрива духовните нужди на най-примитивните и лековерни слоеве на населението, а тези, които го ръководят се занимават само с имотни разправии, тънат в разкош и произвеждат периодично скандали. Да се посветиш на Църквата в България днес е занимание непрестижно – препитание на отчаянието и последен пристан за полуобразовани несретници, които нямат никакъв друг вариант за оцеляването си.
Предимно такива свещеници и монаси успява да привлече нашата Църква, при това в изключително ограничен брой (само в един голям манастир в Румъния има повече монаси, отколкото в цяла България; мюсюлманските духовници у нас също са повече от православните свещеници, въпреки много по-големия брой на официално определилите се като православни християни). Печалните резултати на този отрицателен подбор, започнат още от безбожния режим, са видни за всички и днес. Положението няма да се подобри, докато много повече хора не се обърнат към свещеническото и монашеско призвание.
Колкото до модерните агностици, те никога не са се интересували какво всъщност представлява Църквата. Коментират нейните проблеми единствено като средство в необявената война срещу нея, чиято цел е сломяването ѝ, отказа ѝ от основополагащите истини на учението и нравствеността, които проповядва, и подчиняването ѝ на либералния дневен ред.
Всичко това няма как да не обезкуражава неголемия брой истински верни християни, онова малко стадо Христово, съставляващо Църквата на земята. Усещането за безсмислието на всякакви верови усилия (след като тези, които би трябвало да са стълбове във вярата, така лесно падат) лесно може да доведе до отчаяние. В такива моменти трябва да си припомняме какво е Църквата според нейното собствено учение.
Разбира се, тя е и кораб, носещ общността на спасяващите се грешници – един ще стигне до обетования бряг, друг ще изпадне зад борда, но може и с Божия помощ да настигне кораба плувайки и да бъде изтеглен обратно на него.
Църквата на земята е и малка армия, водеща бран с поднебесните сили на злото. В тази война на живот и смърт едни воини са по-силни и опитни, получават по-високи звания и отговорности. При все това, остават еднакво уязвими за вражите оръжия, падат ранени, а понякога и погиват.
Но най-вече Църквата е Богочовешки организъм, мистично Тяло Христово, в което ние сме членовете, а Сам Господ е Главата. В нея присъстват както спасените, така и спасяващите се, живите и вече покойните, ангелите и човеците. Църквата е свята тъкмо заради светостта на своя Основател и Глава – Този, Който проля кръвта Си, за да победи света, потъпка дявола и обезсили смъртта – и заради Светия Дух, Който я изпълва с благодат. Ние, земните членове, не сме свети, а сме призовани да се стремим към святост. По пътя към тази цел има падания и ставания, грехове и покаяния, както и непрекъсната борба за достигане на съвършенство. Това, което не ни достига, Бог ни го допълва, поради великата Си милост.
Каквито и недостойнства да имат българските монаси и свещеници, каквито и грехове да вършат в лично качество по своята паднала човешка природа (за които и ще бъдат съдени, когато застанат пред престола на Всевишния), то те си остават нашите свещеници – над главите им е излята благодатта на Св. Дух чрез полагането на ръцете на епископите, които са ги хиротонисали. Те пък я имат от епископите, които са хиротонисали тях и така нататък назад във времето до онези бивши прости рибари, митари и изцелени блудници, които получиха същата благодат в деня на Петдесетница, когато се роди Църквата, и които знаем днес като Христови апостоли и ги облажаваме за тяхната святост.
Затова, не бой се, малко стадо (Лук. 12:32)! „Щом вярвате в Христа Спасителя, христоносци, вие вярвате и в Неговото дело. А Неговото дело е Църквата, корабът на спасението. На него се носят воинствата на спасените и спасяващите се. Това Свое дело Господ е основал върху вярата, яка като камък. Както е рекъл и прорекъл: на тоя камък ще съградя църквата Си и портите адови няма да ѝ надделеят (Мат. 16:18).” (св. Николай Велимирович).
