Знам омразата и завистта на вашето сърце. Вие не сте толкоз велики, за да не познавате омраза и завист. Тогава, бъдете тъй велики да не се срамувате от себе си!
Фридрих Ницше
.
Всеизвестна е поговорката, че който сее ветрове, ще жъне бури. Нагнетено от социалните инверсии, буреносното време настава. Наситено с черни облаци, съдържащи статичното електричество на омразата. Готово да се разрази в унищожителна буря и излее в помитащ статуквото потоп. Не е необходимо да се дава определение на чувството на омраза. При определени обстоятелства то завладява всички или почти всички, независимо от пол, възпитание, образование и социално положение. Липсата на елементарна социална справедливост е катализаторът на този процес.
Въпросът за справедливостта се свежда до това кога едно общество може да се нарече справедливо. А това не е нищо повече от спазване на съвкупност от закони, правила и процедури, които регулират отношенията между хората. Справедливостта означава разпределение на ресурсите по начин, при който никой не получава незаслужени облаги или никой не търпи вреди. Основните блага не са предмет на желания или предпочитания, а на потребности. Някои от основните блага са природни – здраве, интелигентност, въображение. Други са социални – права и свободи, възможности и способности, доходи и богатство, както и социална база за самоуважение, т.е. за относителна самостоятелност. Това означава независимост на природния талант от социалния статус и класата. Изискващо премахване бариерите по пътя на талантливите хора с беден произход и те да се съревновават при равни условия с привилегированите и богатите за мястото си в обществото. Изброяването на тези основни принципи, охарактеризирващи състоянието на свобода и несвобода, ни дават възможност да се ориентираме в нашата „демократична”, но по същество тоталитарна действителност. Която не дава никаква възможност да се измени отдолу налаганото над 20 години статукво, водещо до ужасяващо разслоение, разделение и противопоставяне.
От месеци сме свидетели на граждански и студентски протести и антипротести, срещу (или в подкрепа) на поредната управляваща тройна коалиция. В ежедневните седянки в телевизионните и радио студиа, говорителите на кукловодите от противостоящите олигархични кръгове лъстиво предлагат изходи от патовата ситуация. Защо не им „верваме”?
Защото им ядохме попарата на всичките. С ликвидационните си съвети някои ликвидираха българското земеделие и отвориха пазара за чуждия „пластмасов” плод-зеленчук. „За Бога, не купувахме”, но пак останахме без пукнат грош. Масово приватизираха и всички пълнолетни „забогатяхме” с някакви 25 000 точки, а други с по един куфар от фалшивите бонови книжки придобиха права и източиха всичко ценно от подарените им активи. Като награда за лекомисленото ни доверие, бяхме натирeни от заводи и предприятия на улицата. Следващите „демократично и работническо-мениджърски” си приватизираха останалото от общонародната държавна и кооперативна собственост и също я трансформираха в „свещена, лична и неприкосновена”. После „величествено” бяхме „оправяни” 800, че и повече дни, докато „оправящият“ ни се напасе на гори и дворци. Отделно, „многообещаващото юпи“ – финансовият му министър, ни загроби с преоформянето на външния дълг. След това тройно ни се изредиха преждеуправляващите, плюс вечните мераклии за анадолски секс. Дойдоха и строителите на магистрали за никъде. Удушили средния и малък бизнес и доразпродали на чужди банки и монополи, каквото е останало от предишните. Със задружните усилия на управлявалите ни до момента, бяха разпродадени на безценица с комисионни под масата всички кокошки, снасящи златни яйца – естествените държавни монополи.
Сега в икономиката и в страната ни се разпореждат разни чужди банки и монополи. С тяхна помощ извоювахме всички „призови” последни места в ЕС по бедност и по основни икономически показатели. С безработица, реално гонеща половината от активното население, въпреки емигриралата от безизходност 1/3 от същото това население. Страната е покрита с труповете на промишлените предприятия, доизглозгвани от ромите, родните „термити“, оползотворяващи где що е останал грам метал. Не е за пренебрегване логиката на „продължавано престъпление”, според наказателния кодекс. За това как като опитни състезатели по щафетно бягане правителствата си подаваха щафетата на антинародната политика. И всичко това придружено с овладяното от всички партии демокротично блеене, от което вече на всички ни се повръща.
За капак, напоследък запяха химни и тропари за това колко е важно да бъдем разбиращи и толерантни, въпреки че нас няма кой да ни разбере. И не само към споменатите по-горе брат роми – значителна част от които разбират т.нар. права на човека като право да обираш де каквото ти падне, а ако случайно те хванат, да се окаже, че си човек с нарушени малцинствени права – се прибавиха и бежанците заради войната в Сирия. Значителна част от които пък са всъщност не бежанци, а икономически емигранти от Азия и Африка, преминаващи незаконно границата от държава, в която няма военен конфликт. Този наплив като бомба със закъснител може да разклати или дори да взриви крехкия граждански мир. Защото обезкървената от грабеж и бедност държава няма ресурс да поеме грижата за тях. Поне за момента не сме в състояние да удържим на новото „велико преселение” на народите от бедстващия и беден Юг към богатия Запад, чийто буфер сме.
Та, след като им ядохме попарата на всички управляващи партии, е необходимо те да бъдат изгонени от властта не с тояги, а направо изринати с булдозер. Ще допуснем ли миналото отново да се случи? Ще се юрнем ли, омагьосани и зомбирани от медиите и политическите гурута към новото политическо театро? Ще имаме ли сили да разкъсаме наложения ни „демократичен” модел? Или със собствените си ръце ще оплетем пак въжето, на което да увиснат и последните ни надежди за истинска промяна? Ще допуснем ли, както през 1989 година, истинските виновници за геноцида над България да се изнижат ненаказани? Тези продавачи на илюзии, които взеха своето и като един „мистер Сенко“, свалиха дори часовниците от ръцете ни, и ни обраха до голо, и то не илюзорно, а наистина.
Всичко бе толкова явно и прозрачно. Със схеми, понятни и за олигофрени, за каквито ни мислят. И пак напират, жадуващи да яхнат отново народното недоволство. И впоследствие с добре познатите манипулации да го оглавят и осребрят в своя полза. Класически форми на организация, вече напълно приобщени от държавата, често успяват да яхнат вълната на недоволството, каквото наблюдаваме и в момента, но не могат да я вдъхновяват. Партиите са все по-безлични. Медиите все по-продажни. Синдикатите все по-беззъби. „Неправителствените“ организации все по-„правителствени“. Дори техни представители стават и министри. Но масите не ги припознават като свои. Бихме могли да тълкуваме това като признак на осъзнаване на безсилието на всички форми на съпротива, интегрирани в държавността, ако не се наблюдаваха други, далеч по-значими явления. Трябва да се постави ясно основният въпрос, че държавата е срещу обикновените хора. Всичко това изостря ситуацията и я прави революционна.
Но, за да не се окажат напразни изпитаните вече повече от две десетилетия страдания и неколкократните опити за промяна на статуквото, е необходимо поставянето и неотклонно следване на политически цели за неутрализиране влиянието на прежде и нине управляващите тарикати. Всеки, що годе читав, мислещ и с остатъци на инстинкта си за самосъхранение, да се вземе в ръце, да излезе на улицата и да каже:
„НЕ, ДОСТАТЪЧНО, ВЪРВЕТЕ СИ!“
Само пламенните и по-дълбоки идеи могат да пробият мрака. Трябват ни нови хора, носители на тези идеи, които да помогнат на клетата ни, изстрадала и загиваща родина. Твърде малка е надеждата, че хората на старите и провалени управления, на инертната и направо липсваща мисъл, ще се преродят радикално, ще осъзнаят вината си, ще излязат от омагьосания кръг, ще отворят очите си за новия свят, който не прилича на техния извратен, бездуховен и с уродливи групови интереси. За много от тях няма надежда. Те са обречени. Така и ще си умрат, слепи и глухи за народните тежнения, оперирани от елементарна социална чувствителност и съпричастност. Те са краят на старото, а не начало на новото време. И никога не могат да предложат нещо ново и прогресивно, освен да бъдат реставратори на старото. Съдебната система е в огромен дълг към своя народ. Дали ще намери сили и кураж да изпълни предназначението си и да въздаде справедливост?
Трябва да дойдат нови хора, необременени с толкова невъзможност да различават доброто от злото, за да започнат да се изграждат нови обществени отношения, нов тип реакции, начин на мислене и действие. Все още в страната има здрави сили, компетентни, широко скроени и образовани хора. Време е и част от емигриралите млади хора да се върнат в родината си, за да работят за нейното възраждане. Да се превърнат в мисионери на развитието и прогреса в икономиката, културата и образованието. Защото това е последната ни надежда…
.
Светослав Атаджанов
