Обичате ли авангардно изкуство? Виждам учудените ви физиономии. Точно така изглеждах и аз, когато един мой приятел ме стресна с въпроса. Казах, че не знам, което си беше истина. Как да обичам нещо, като не знам какво е. Той обаче настояваше:
– Виж сега, ще ти покажа фотографии, но най-добре е да дойдеш на място да погледнеш инсталацията. Да се докоснеш до истинската сила на изкуството!
Сетих се, че там, където има допиране до изкуство, след това задължително ще се допрем и до няколко бири, и се навих.
– Хайде, води ме. Тъкмо по пътя ще разгледам и снимките.
Тръгнахме. Подаде ми той 5-6 фотографии и аз зяпнах:
– Пич, ти бъзикаш ли се с мене? Това е някакво сметище. Къде ме водиш?
– Трай, бабо, за изкуство! – захили се приятелят. Стигнахме до градското бунище. Качихме се на някаква платформа. От високо се виждало по-хубаво. Какво ти гледане… Смрадта ме беше стиснала за гърлото. В очите ми лютеше. Обърнах се към шантавия ми приятел:
– А бе, противогази раздавате ли на тая вашата изложба?
– Гледай, гледай внимателно!
– Добре де, какво толкова? Планина от боклуци, отпадъци, разлагащи се гнусотии. Какво толкова?
– Еее, я се напрегни малко, де – разочарова се моят човек. С мъка принудих очите си да се взират в бунището. Ааа, видях. Сред гниещия хаос някой се беше постарал и с огромни черни чували, пълни с боклук, беше изписал разни неща. Ясно се виждаха пръстени, опасващи цялото сметище. Имаше си раздели: Токсични отпадъци, особено токсични, ултра-мега-миризливи боклуци … Живописно подредените чували образуваха нещо като дърво. Само че не дървото на живота, а дървото на гнилоча. Олигарси, местни феодали, корумпирани политици, магистрати и други отрепки – всички бяха изтипосани поименно. Зяпнах. Ееей, това изкуството било голяма работа. В короната се мъдреха Златев, Прокопиев, Минев, Гергов … Малко по-надолу, красиво накацали по клоните – Станишев, Борисов, Доган, Костов … При могъщите корени – Найденов, Велчев, Ситнилски, Дърдонски… цели висши съдебни съвети. Впити като лиани по ствола лъщяха Цветановци, Руменовци, Местанчета, Воленчета и Валерчета. Гледах като омагьосан. Направо се захласнах. Както си се наслаждавах, по едно време забелязах, че някак си отстрани има отделна, допълнителна композиция от чували, изписващи Бареков. Явно авторите са се чудели къде точно да ситуират тая красота и са я хакнали, в крайна сметка, ей така, някъде си. Въпрос на творческо виждане, както се казва. Обърнах се към приятеля си:
– А има ли си име това миризливо чудо? Как се казва?
– Има си. И е възможно най-логичното. Не очаквай някаква изкелефенчена изненада.
„На бунището на историята” се казва.
Ивайло Зартов,
5.12.2013 г.
