От автора: След като набързо бяхме изгонени от Министерски съвет от Служебното правителство, си мислех, че безвъзвратно е изчезнала важна информация, която бях събирал с огромни усилия. Наскоро обаче си намерих една забутана флашка, в която открих следния важен анализ. Убеден съм, че мнозина ще се изненадат от укриваните над 70 години факти.
––––––––––––––––––––––––––––––––
Спас Ташев, ПРАВЕН СТАТУС НА „НОВИТЕ ЗЕМИ” В ПЕРИОДА 1941-1944 г.
.
На 6 април 1941 г. Хитлеристка Германия напада Югославия и Гърция. Още на 7 април германската армия завзема Скопие, а на 13 април в Директива № 27 от Щабквартирата на Хитлер се съобщава, че „югославските въоръжени сили са унищожени”. На 15 април 1941 г. Югославия предлага на Германия да подпише своята капитулация. На 17 април капитулацията на Югославия е подписана от бившият външен министър Цинцар-Маркович и генерал-лейтенант Янкович. На 21 април капитулира Гърция.
Интерес представлява как действащото през този период международно право разглежда тези събития и какви са правните параметри на настъпилите политически промени.
Основният документ в международното право, който регламентира воденето на война, е Хагската конвенция за законите и обичаите на сухопътната война от 1899 г. Тя е препотвърдена на втората Хагска конференция за мир от 1907 г. Конвенцията ясно определя статуса на воюващите страни, техните права и задължения, както по отношение на военните и цивилните лица, така и по отношение на държавното и цивилното имущество. В конвенцията заляга разбирането, че дадена „територия се признава за заета, ако тя действително се намира във властта на неприятелската армия” (чл. 42), от което пък се извежда постановката, че става въпрос за „фактически преход на властта от ръцете на законното правителство към заелият територията неприятел” (чл. 43).
Германските войски влизат в България на 1 март 1941 г. На същата дата във Виена българският министър-председател Богдан Филов подписва протокол за присъединяване към Тристранния пакт. Особеното в случая е, че немските войски започват да навлизат в България на 1 март 1941 г. в 12.01 ч., а подписването на присъединяването към пакта става едва в 16.30 ч. Народно събрание в София е свикано на следващия ден – 2 март 1941 г., да одобри направената от българското правителство декларация във връзка с протокола по присъединяването. От гледна точка на международното право това означава незачитане на българския суверенитет от страна на Хитлер. На този факт обръща специално внимание бившият народен обвинител Ели Барух, който през 1960 г. в Тел Авив пише, че „германските власти… окупираха България”.
Констатацията, че България фактически е окупирана от Германия, се споделя от СССР още през м. март 1941 г. Така например в донесение от 3 март 1941 г. на германският посланик в Москва за разговора му със съветския външен министър Молотов се съобщава, че Германия е информирала СССР, че на 1 март 1941 г. в 18.30 ч. московско време германските войски са навлезли в България. По този повод Молотов написва и връчва неформален меморандум, в който германското навлизане е наречено „военна окупация на България”. По същество до подобен извод стига и турската дипломация, която по това време е единствения неутрален съсед на България. В секретна телеграма на германската легация в София от 10 април 1941 г. относно позицията на Турция към България се съобщава, че Анкара „е убедена в искреността на българското становище, но от турска гледна точка българите по-нататък не са господари на положението и техните решения”.
Още при воденето на преговорите през м. февруари 1941 г. между българския генерален щаб и командващия германската армия в Румъния генерал-фелдмаршал Лист е договорено, че „българска войска… няма да бъде употребена за нападателни действия”. На 27 март 1941 г. в Директива № 25 Хитлер заявява, че „Военният преврат в Югославия промени ситуацията на Балканите… Ние трябва да се опитаме да принудим Унгария и България да участват в операциите като им дадем надежди по отношение на Банат и Македония”. Същия ден висшето германско политическо и военно ръководство решава, че „сега военна подкрепа против Югославия трябва да се поиска от Италия, Унгария и в някои отношения също от България”.
В хода на военните действия Югославия се опитва да твърди, че срещу нея се сражават и български части. Поради тази причина на 9 март Белград се обръща към Турция да изпълни своите задължения, произтичащи от Балканския пакт. На това югославско искане Турция отговаря, че „никакви български войски не участват в германските операции срещу Югославия”. На 13 април 1941 г. Турция заявява пред Германия позицията си, че „българската армия може да влезе в действие едва след като югославската кампания приключи и когато Турция повече няма да бъде обвинявана, че не изпълнява нейните задължения към (Балканския – б.а.) пакт”. В Директива № 27 от 13 април от Щабквартирата на Хитлер изрично се съобщава, че на югославска територия действат германски, италиански и унгарски военни части, а на гръцка територия – италиански и германски.
Въпреки очакванията за продължителна съпротива, за броени дни Югославия е разгромена. Тъй като против Югославия воюва не само Германия, но и Италия, капитулацията е пред германските и италианските въоръжени сили. В текста на капитулацията не се споменава участието на унгарски въоръжени сили, макар че между Унгария и Германия е договорено, че на 12 април 1941 г. Унгария ще нападне Югославия. Във връзка с това на 11 април 1941 г. унгарският регент Хорти заявява, че „хърватската декларация за независимост означава, че Югославия като такава повече не съществува и тя е разделена на своите съставни части”. Поради тази причина при навлизането на унгарската армия на югославска територия не е необходимо специално обявяване на война или прекъсване на отношенията.
Пред България подобен казус не стои. Тя не участва във военните действия срещу Югославия и Гърция, поради което не е воюваща страна съгласно разпоредбите на Хагската конвенция за законите и обичаите на сухопътната война. С подписването на капитулациите на Югославия и Гърция става окончателното преминаване на властта от законните правителства в ръцете на германските и италианските военни власти. По силата на Хагската конвенция Германия и Италия стават временни суверени на югославската и гръцката територия да сключването на мира.
За изясняването на правния статус на „новите земи” в периода 1941-1944 г. е необходимо да се изясни и характерът на настанената в тях българска администрация.
В меморандум от 6 април 1941 г., озаглавен „Общ план за по-късно организиране на администрацията в югославската зона” е записано, че „Македония ще попадне под България”. В Директива № 27 от Щабквартирата на Хитлер от 13 април се съобщава, че германската „армия ще остави една дивизия в Тракия, докато окупацията на останалата част от Тракия ще стане от българите на дата, която ще бъде определена от мен”.
В телеграма на германския външен министър Рибентроп, изпратена на 15 април 1941 г. до германската легация в София, се казва: „Съдбата на различните райони, принадлежащи на Югославия, няма да бъде определяна окончателно до края, до сключването на мира. Понастоящем, следователно, никакви изявления не могат да бъдат правени относно политическите цели и бъдещите граници по отношение на Македония”.
На 17 април Рибентроп подписва друга телеграма, която на 18 април е изпратена до германската легация в София и в която се казва: „I. На българската армия сега и бе разрешено да завземе: 1. Гръцка Тракия, ограничена на изток от линията Свиленград – Александруполис, на запад до линията на Струма. 2. Македония, но към настоящия момент не по-далече от линията Пирот – Враня, Скопие и от там следвайки течението на Вардар до гръцката граница. II. Германските военни власти вече са получили инструкции от Върховното командване на Вермахта. Моля, уведомете също така българското правителство и добавете, че посочената окупационна линия в Македония е само временна”.
От този документ става ясно, че българската армия навлиза в „новите земи” едва след като е получила специално разрешение от Германия, която в този момент вече е носител на временния суверенитет.
На 18 април Рибентроп нарежда на германската легация в Рим да информира граф Чано, че Германия се надява на италианското съгласие „македонският въпрос да бъде разрешен съгласно българските интереси, така че цялата територия под град Охрид и Охридското езеро, наричани от българите национална светиня, да бъде под суверенитета на България”. По този повод на 22 април 1941 г. Рибентроп и граф Чано се договарят, че „подробностите по окупацията ще бъдат уредени между германските и италианските военни власти”.
По време на тези разговори Рибентроп заявява, че „Германия има още повече икономически интереси. Като резултат от нейната военна интервенция, трябва да се очаква, че голямото югославско икономическо пространство, важен източник на доставки за Германия, няма да бъде на разположение за известно време. Би отнело много време преди да се възстанови реда там. Гледайки икономически, балканската кампания създаде големи затруднения за снабдяването на Германия със сурови материали и вноса на зърно от Бачка и Банат, където разрушенията бяха най-големи. При тези обстоятелства Фюрерът, както каза преди, беше заинтересован за две неща в тази територия: 1. Повторното включване на германската зона към Райха, което вече е осъществено по закон, и 2. Гарантиране за Райха на хромовите и оловни мини при Люботен в Македония и оловните залежи в Митровица; При случая с България рудните мини при връх Люботен трябва да бъдат превърнати в германско предприятие, на базата на ясен договор, докато в случая с оловните находища в Митровица, където минните дейности трябва да се развиват, подобни условия би трябвало да се наложат на сърбите… Дойде ред на съгласуването на желанията на Дучето, основани на етнографските разбирания относно албано-македонската граница и едновременното търсене на начин за осигуряване на германските икономически интереси. Резултатът беше новото германско предложение, което външният министър на Райха представи впоследствие под формата на карта с посочени гранични линии. Ще бъде необходимо за него (външният министър на Райха) да говори с българите и да им даде да разберат, че желанията, предявени от Италия, правят сигурна необходимостта от цесията в западната част на Македония”. Същият документ продължава: „В по-нататъшната насока на разговора външният министър на Райха се спря на желанието, изразено от цар Борис относно цесията на Солун към България… Тук Фюрерът сподели гледната точка на Дучето, изразена от граф Чано, че целият комплекс от въпроси, свързани с Гърция, няма да бъде уреждан между Фюрера и Дучето, докато не свърши войната”.
Значението на този документ е изключително голямо, защото в него на няколко пъти се използва правният термин „цесия”, т.е. прехвърлянето на права върху трета страна.
На 24 април 1941 г. германската легация в София изпраща телеграма, подписана от Клодиус и Рихтхофен, в която съобщават, че „България е съгласна с искането на Германия да придобие собствеността върху всички залежи на хромна руда северозападно и североизточно от Скопие, в съгласие с постигнатата предварителна договореност между двете държави относно експлоатацията на залежи от сурови материали”. В документа изрично се подчертава, че това е постигнато, без у царя да остава впечатление, че „ние се опитваме по някакъв начин да се възползваме от ситуацията или да упражним натиск. Изглежда царят разбра веднага значението на въпроса за собствеността, особено в района на Скопие”. По-нататък в телеграмата се казва, че с българският външен министър е разговаряно по „въпроса за собствеността на хромовите рудни мини около Скопие и други икономически и финансови желания. Този разговор означава, както може да се предполага, че ще бъде възможно да уредим тези въпроси скоро по задоволителен начин, както очаквахме”.
Инструкциите за германското поведение в тази насока са дадени лично от Хитлер в негово секретно решение от 18 април 1941 г., в което се казва: „Фюрерът сега разреши и желае влизането на български части в Тракия… Български полицейски части и войски могат да влязат в югославска територия… Тъй като германското движение ще бъде възпрепятствано от българската окупация, българските части са подчинени на германските армии в тези области”. В същото решение Хитлер формулира ясно двете основни цели на Германия по отношение на Македония: 1. Икономически привилегии и свободен износ; 2. Транзитни права и комуникации към Гърция.
В резултат на тези инструкции и водените разговори, на 24 април 1941 г. се сключва известното споразумение Клодиус – Попов, което регламентира правата на Германия върху отстъпените от нея за администриране от България югославски области. От гледна точка на международното право са важни следните три положения:
1. Германия експлоатира и свободно изнася без всякакви ограничения добити от нея сурови материали.
2. Конфискациите, извършени от германски войски, ще бъдат запазени в полза на Германия.
3. Германия си гарантира присъствието на германски войски в тези области, като разходите за тяхната издръжка се поемат от България.
4. Югославската и гръцка държавна собственост в администрираните от България територии подлежи на германско принудително управление.
По-голямата част от въпросните права на Германия произтичат от чл. 53 и 55 на Хагската конвенция, по силата на която тя става временен суверен и управлява и ползва държавното имущество. Единствените права, които България реално придобива, произтичат от чл. 48 и чл. 49 на Хагската конвенция и се изразяват в приходи от облагане с данъци и такси на местното население във връзка с неговото администриране. Това означава, че въпреки частичното прехвърляне на права върху България по отношение на въпросните югославски територии, Германия запазва по-голямата част от притежавания от нея временен суверенитет. Важно е да се подчертае, че тези принципи са залегнали и в спогодбата Клодиус – Попов от 27 април, отнасящи се за администрираните от България територии на Северна Гърция.
Германия отстоява тези свои права през целия период от нейното присъствие в региона от 1941 до 1944 г. В различни германски издания от този период тези земи не са посочени като част от България, а само като намиращи се „под българска администрация” или като „германска окупационна зона, придадена за администриране на България”. Транзитното преминаване на германски войски през тези области също се наблюдава през целия период. Така например в нота на американския генерален консул в Истамбул от 7 август 1943 г. се съобщава, че „между Гевгели и Скопие нашият информатор е видял пет или шест влака с германски войници”.
За едно по-цялостно осветляване на правния статус на „новите земи”, трябва да се има предвид, че Германия провежда аналогична политика и по отношение на Румъния и Унгария. Така например във връзка с настояването на Румъния да окупира части от Югославия, на 13 април 1941 г. германският външен министър Рибентроп заявява, че „от военна гледна точка нищо повече не може да се даде; за останалото обаче, за съдбата на различни райони, принадлежащи на Югославия, няма да бъде определена окончателно до по-късното сключване на мира. До тогава е въпрос само на временни мерки за военно администриране”. Аналогично е позицията на Германия и по отношение на унгарските териториални претенции. На 14 април Германия декларира, че „Фюрерът е съгласен с унгарската окупация на Прекмурйе и на района между Мур и Драва… Окончателното териториално уреждане – независимо от военната окупация – ще бъде обект на по-късно решение”.
Важна особеност по отношение на правният статус на „новите земи” през периода 1941-1944 г. е, че независимо от започналото изтегляне в началото на септември 1944 г., на българската армия и администрация, там не настъпват политически промени, а остават да функционират германските окупационни власти, създадени още през април 1941 г. Едва след изтеглянето на хитлеристките войски през ноември 1944 г. се възстановява гръцката и югославската власт.
Също така трябва да се посочи, че след изгонването на хитлеристките войски от Балканите, в Югославия не се връща сформираното в Лондон югославско емигрантско правителство, а се създава ново начело с Й. Б. Тито. В Атина гръцкото емигрантско правителство успява да се върне благодарение на усилията на Великобритания, но неговата власт е оспорена от комунистическата съпротива и така се заражда гражданската война в Гърция.
Тези факти ясно показват, че през периода 1941-1944 г. Германия е носителят на основната част от суверенитета в „новите земи”, а само негова малка част е прехвърлена върху България.
Колкото и да е парадоксално, подобен извод доскоро се споделяше и от македонската историография: „Независимо от това, че българското правителство постави под своя власт окупираната област, тази власт в Македония беше до известна степен ограничавана от фашистка Германия… Тази липса на самостоятелност по отношение на суверенитета на България над окупираните области в Македония, специално се прояви при определяне на статута на евреите в Македония, които за разлика от евреите, които живееха в България, бяха предадени на германците и депортирани от Македония”.
Тази оценка до голяма степен е коректна от фактологична гледна точка и няма нищо общо с някои лансирани днес в средствата за масова информация в Скопие твърдения, че „българският фашистки режим е единственият виновник за депортацията на общо 11 000 евреи от Македония и от Тракия”.
