Премиера на „Проектният бизнес и ограбването на науката“

Книгата на проф. д-р Емил Хорозов

Проектният бизнес и ограбването на науката
наръчник на управляващия мошеник

.
ще бъде представена на

19 декември 2013 г., четвъртък, от 18 ч. в София

в книжарницата в подлеза на СУ „Св. Климент Охридски“ до спирката на метрото.

 .

„Едно невероятно разследване, което е извършено не от прокуратурата, а от един учен. Книгата се чете хем бързо и лесно, хем трудно, защото нормалният човек се чувства унизен и отвратен от лицата – главни герои в нея, които се изживяват като цвета на българската наука. Тази плетеница от нечисти връзки и действия – някои тайни, други съвсем явно незаконни, представлява всъщност една мафиотска структура. Докато четях, не можех да се отърва от мисълта, че това всъщност е умален модел на българската държава.“

Светла Руева

––––––––––––––––––––––––––-

.

Из „Проектният бизнес и ограбването на науката“

Въведение

В последните години бизнесът с проекти заема все по-важно място в нашия живот. Вече не е важно дали произвеждаш, дали рисуваш картини или правиш филми, дали твориш наука или литература. И ако все пак нещо произведеш, дали то има качества. Сега е важно да се пишат и печелят проекти. Национални, международни, балкански, европейски. Даже партии се оказва не са нужни. Нужни са проекти. Но последните, заместители на партии, съвсем са вън от темата на книгата. А на тези, които не знаят какво се прави с проектите, ще обясня простичко: проектите носят пари – бюджетни или европейски. В разпределянето на пари участват и чиновници, и следователно проектите могат и трябва да носят големи облаги както за печелившите, така и за чиновниците.

За да съм честен трябва да призная, че това не е само българска мода. И дори не е само вредна. А обикновено определянето на печелившите изисква висока компетентност, както е например при определянето на победителите в конкурсите на научните фондове.

Не е тук мястото да обсъждам дали е правилно или не, но проектното финансиране се среща по целия свят. И не навсякъде е съпроводено с корупция. А у нас най-често е съпроводено…

Тези, които се интересуват от наука, вече знаят за мащабните злоупотреби с бюджетни пари и други престъпления във Фонд „Научни изследвания“ за периода 2008-2009 г. Но тъй като книгата е предназначена за широката читателска публика, е добре да кажа и за тези, които са по-далече от науката: през този период са разпределени над 250 милиона лева с помощта на измами, голяма част от тях с директни нарушения на закони и други документи, регулиращи дейността на фонда, както и на Наказателния кодекс. На детайлите и доказателства за моите твърдения е посветена голяма част от книгата. Те сочат изключително добре организирана машина за ограбване на българския народ. Защото тези пари са взети изцяло от българския данъкоплатец, но са отчетени пред него и пред международните институции като пари за наука. За повечето хора, разбира се, науката не е основно занимание. Но злоупотребата е и с техни пари и това, че са изхарчени за лично облагодетелствуване, вместо в полза на обществото, би трябвало да ги вълнува. Всеки, който има гражданско чувство, би трябвало да се заинтересува от данните и поне от част от анализите в книгата.

Може би от тези думи читателят да е останал с впечатление, че това е събитие именно за посочения период, а преди него и след него нищо подобно не се е случвало. Ако беше така, моята книга щеше да е в жанра “криминални хроники”. За съжаление не е. Книгата ми е в жанра “`политическа и социална история на България след втория комунистически преврат”‘.

И без да знам много детайли нямам съмнение, че така е било и преди 2008 г., и че всичко се е върнало по старому през 2011 г., с идването на “български учен, писател, драматург, киносценарист, литературен историк и критик, преводач, дипломат и обществен деятел” за ръководител на фонда. Доколкото имам данни, съм засегнал и неговия период, макар да ми се струва, че по-задълбочено изследване трябва да направи някой специализиран орган.

Не познавам в такава дълбочина останалите аспекти на обществения и икономическия живот в страната. Но ми е трудно да повярвам, че това, което се върши с науката, е изключение. И понеже съм сигурен, че е правило, анализът на тази, макар и специализирана страна на нашето общество, може да послужи и за по-мащабен портрет на държавата ни.

Щом такава огромна сума е разпределена с измами сигурно е интересно да се разбере кой е получателят и кой е „раздал“ парите. Дали няма вдъхновители, които са останали чисти пред закона? А също с каква цел са раздавани – дали просто заради приятелство, дори партийно, или ги е давал срещу процент, или и двете. А може би от некадърност и най-обикновена безстопанственост?! И изобщо би звучало клюкарски, ако в този анализ нямаше поне две неща, които са над нивото на клюката – продължаващото грабене на българския народ (в случая 250 милиона лева) и продължаващото разгромяването на българската наука и нейните достойни представители като част от малкото хора в България, които все още могат да се съпротивляват.

В началото на 2010 г. бях назначен за управител на Фонд „Научни изследвания“. Това е организацията, която трябва да финансира българската наука, както правят аналогични организации в други страни. За подробности по организацията вижте съответното място, но все пак за непосветените ще обясня, че всяка що-годе цивилизована страна има такава фондация. Двадесет дни след назначението си написах доклад до министъра, в който го уведомих за намерените от мене „странни“ факти – рецензенти, специалисти във всички области на науката, без научен опит и продукция, български участници и оценители, които са оценявали конкурентите си, след като са подписали декларация, че самите те не участват в конкурсите, т.е. подписали са документ с невярно съдържание, и др. Сред моите констатации влиза и мнението ми, че „конкурсите са нагласени“. Предложих да се създаде комисия за преглеждане на документацията на фонда. Датата на писмото ми е 25.01.2010 г.

След многомесечни перипетии комисията тръгна да работи на 16.06.2010 г. Това, което тя откри, надмина и моите очаквания. Последното казвам, тъй като се считам за най-осведомения човек по въпросите на научната корупция, освен може би авторите на престъпленията. През ноември докладът беше представен на канцеларията на министъра. Към края на 2010 г. у мене се появиха първите съмнения, че той ще се погрижи да възтържествува справедливостта.

Читателят ще бъде учуден, че не това беше главната причина за моя конфликт с него. Независимо от моя изключителен наивитет повече от една година ми беше ясно, че нещо в отношенията ни не е наред, но тъкмо заради наивитета си се опитвах да си обясня нещата с какво ли не, само не с… това, което открих за по-малко от един час. Ако се казваше лесно, оттук нататък част от книгата щеше да е излишна. Моята скромна личност и още повече отношенията ми с министър, доста неприет в обществото на науката и образованието, не може да са интерес за широка публика. Но разказът, в който за съжаление участвам, открива доста сериозна част от тъжната картина от нашата наука и образование, което от своя страна е точна индикация, че проблемите на нашето общество са големи. Науката е важна част от обществения живот, а за нормалните държави, към които България се стреми, е възлов компонент. Проблемите на развитието на науката са, или трябва да са, проблем на цялото общество.

Напускането ми на фонда щеше да остане незабелязано, ако не бях публикувал резюмето на доклада. Това стана 3 седмици след като прекратих договора си с министъра по свое желание. Журналистите свързаха оставката ми с доклада. Не вярвам сами да са го измислили. Една част от тях са толкова често в министерството, че дори да не са се интересували, са щели да разберат. Освен това са можели да попитат и най-вероятно са го направили. Докладът е предаден на администрацията на проф. Игнатов на 11 ноември 2010 г., след това е препратен на министър Дянков на 23.12.2010 г. Резюмето е публикувано на 15 март следващата година, а заявлението ми за напускане е от 22 февруари. Чувал съм, че някои хора имат затруднения със зависимости от времеви характер. Само дето на мене не ми се вярва, че е често явление. А защо трябва на някого да разменя дати, ще стане ясно по-нататък.

Известно време се опитвах да обяснявам какво се е случило на специално организирани срещи или в частни разговори. Не е изненадващо, че част от учените проявиха интерес, но не чак толкова голям. Все пак да не забравяме, някои от тях са директно замесени в събитията, едни като бенефициенти, други като участници в машинациите. Но не мисля, че сравнително слабият интерес трябва да се обяснява с това. Липсата на интерес е искрена – хората, интересуващи се от наука у нас, не са много. Установих със сигурност нещо, което и дотогава знаех по-добре от повечето колеги. Това за мене е най-тъжната част от историята.

През това време министърът не си губеше времето. Мигом свика пресконференция и с помощта на добре подредена бъркотия внуши на журналистите, че главният виновник съм аз. На това в книгата съм отделил дори повече място, отколкото е необходимо.

С това не свършва опитът да се прикрият престъпленията. Докладът беше предаден там, където е ясно, че разследване на престъпленията няма да има – в Агенцията за държавна финансова инспекция (АДФИ) към Министерството на финансите. Без оглед на твърде близките отношения между двамата министри, което почти веднага предопределя изхода на разследването, агенцията не се занимава с “нагласени конкурси”, а само с директни финансови нарушения. Както се очакваше, сред сред малкото виновници се оказах и аз – получих около една трета от актовете за административни нарушения. А министър Дянков се появи в Народното събрание и обяви чаканите година и половина резултати от проверката – има много нарушения, почти всичко от доклада се доказва. Но все пак имало ли е “нагласени резултати от конкурси” чрез манипулиране на рецензии и рецензенти той не каза. Впрочем изказването му носеше тежкия товар на човек, незапознат даже с най-простите страни на проблема. На последното твърдение съм отделил място в съответната глава.
В центъра на книгата стои анализът на провежданите конкурси. Това изглежда доста техническа част, но всъщност обяснява как се произвежда корупцията, кои са нейните автори и кои потребителите й. А впрочем кои са авторите? Има цял авторски колектив. За това е написана книгата.

Моите герои не са А.Р. или И.И., а Андрей Райчев или Иван Илчев. Анонимността ми е изключително противна и въпреки риска да се сблъскам със съда, предпочетох съвестта си.

Преди да завърша увода искам да заявя много явно, че съм се старал да се въздържам от научни оценки. Заедно с това считам, че където има възражения срещу моите възгледи, има начин за обективна оценка – например европейски научни организации могат да рецензират спорните проекти. Не вярвам някой от опонентите ми да приеме арбитража.

Проф. Емил Хорозов