Интервю на Валентина Петкова с писателя Стефан Цанев,
.
Стефан Цанев е роден на 7 август 1936 г. Завършил е журналистика в Софийския университет и драматургия в Московския киноинститут.
Бил е редактор в Студия за игрални филми и драматург в седем театъра, последно – в Театър “София“
Автор е на 10 стихосбирки и на над 20 пиеси (най-играни по света са “Последната нощ на Сократ” и “Другата смърт на Жана д’Арк”), на един роман, на книги за деца, както и на сборници с есета. Между 2006 и 2009 г. пише четирилогията “Български хроники”.
–––––––––––––––––––––––
– Г-н Цанев, като човек, който добре познава миналото и настоящето, вероятно сте мислили какъв би могъл да е пътят, който може да изведе България от блокажа, в който се намира?
– Имам чувството, че гледам някакъв тъп бездарен филм, някаква пародия на онези времена, когато “партията беше права, когато съгреши дори”. Тази посткомунистическа агония отравя с лицемерието си и с цинизма си всичко. Не знам дали знаете, в древна Атина Народното събрание било разположено на върха на хълма Пникс, а трибуната била обърната така, че говорещият народен представител да гледа безкрайния морски простор – това, според древните гърци, стимулирало свободомислието и стремежа към демокрация. Представете си какво свободомислие и какъв стремеж към демокрация изпълва душите на нашите народни представители, обсадени в нашето Народно събрание, заобиколено от черни камионетки и метални заграждения, охранявано денонощно от полиция и жандармерия!
Министърът на вътрешните работи заявява, че блокадата ще продължи, докато продължават протестите и съобщава, че тази блокада струва на бедната ни държава милиони и обвинява за това протестиращите. Не знам къде този министър е учил логика, но всеки нормален човек знае, че трябва да се съди причината, а не следствието. Защото – кой е виновен за протестите? Кой принуди депутатите от левицата да гласуват за Пеевски против съвестта си и без право на обсъждане? Ако Сергей Станишев не беше извършил това – сега нямаше да има протести, нямаше да има полиция, нямаше да има заграждения, нямаше да го има целия този позор. София прилича на град, окупиран от Гестапо по време на Втората световна война. Същевременно управляващите твърдят, че в държавата ни цари свобода и демокрация, каквито досега не сме виждали и се хвалят, че тяхното правителство било най-успешното през последните 24 години. Ако те лъжат нарочно, за да печелят време, за да търсят път за спасение – пак е добре. Но ако си вярват, ако наистина се самозалъгват – тежко на България, спасение няма.
– Убеден ли сте, че предсрочни парламентарни избори ще ни изведат от безпрецедентната политическа криза, връхлетяла ни през 2013 г.?
– Да се надяваме, че едни нови избори, проведени по старите правила, ще променят коренно нещата, е наивно. В парламента ще се намърдат пак старите муцуни, които писнаха на всички. Да вярваме, че новият изборен кодекс, тъкмен от БСП, няма да е натъкмен така, че да облагодетелства тази партия, е още по-наивно. Действащата конституция е създадена така, че тя ще продължи да възпроизвежда този политически модел.
Ако искаме да го променим – трябва да променим конституцията, трябва да се свика Велико народно събрание. Трябва да бъде разрушен порочният кръг: народът да гласува слепешката за партии, а партийните върхушки да “избират” депутатите, подреждайки ги начело в листите – тези депутати, естествено, не са народни представители, а представители на тези партийни върхушки и изпълняват волята не на народа, а на тези партийни върхушки. За да се излекуваме радикално от този покварен модел, трябва да се елиминират партийните върхушки, а това може да стане чрез мажоритарни избори – както се избират народните представители в Камарата на общините в Англия, най-старата европейска демокрация. А и ние си имаме изпитан модел – изборът на кметове. За да се избегне обаче набутването на “свои хора” навсякъде из районите и общините, право да бъде избиран би трябвало да има само този, който е живял в тази община или в избирателния район най-малко през последните 5 години, а за да се пресече изборният туризъм – право да избират да имат гражданите, живели там най-малко през последната една година. Станишев, Местан, Борисов и техните протежета могат да бъдат избирани само там, където живеят, където хората ги познават отблизо. За тях могат да гласуват само хора, които живеят там и познават добре хората, за които ще гласуват. Така ще се прекрати анонимното сляпо гласуване.
– Може ли да се каже, че идеята ви е заимствана от модела на Учредителното събрание, което приема Търновската конституция? Работещ ли е той днес?
– От няколко месеца сред народа броди възрожденската идея да се свика Велико народно събрание по примера на Учредителното събрание през 1879 г. Бъдещето Велико народно събрание да се състави от действащите днешни кметове, избрани от народа чрез преки избори, от членовете на Висшия съдебен съвет, от представители на Българската академия на науките, от ректорите на най-големите университети, от представители на синдикатите “Подкрепа” и КНСБ, от представители на Учителския съюз и Лекарския съюз, от представители на Българската православна църква и на другите религии.
По предложение на президента могат да бъдат включени и личности с активна гражданска позиция, но необвързани с партия. Така съставеното Велико народно събрание може да изработи много по-обективно и по-резултатно новата конституция на Република България – както народните представители на онова Учредително събрание съставиха най-добрата ни конституция, Търновската.
– Участието на кметове в парламента е изпитано от някои страни, но дали е приложимо у нас?
– Ако в България днес има институция, която наистина действа, и ако има хора, които наистина работят – това са кметовете. Работят те всеки божи ден пред очите на хората, които са ги избрали – и няма милост! Ако работиш добре – хвалят те, ако работиш зле – ругаят те, и то не анонимно, а направо в очите, няма къде да се скриеш, никаква полиция не може да те опази. Ако решат – свалят те. За разлика от парламентарните избори, където партийната върхушка пробутва в избирателните листи свои послушни протежета, при местните мажоритарни избори те са принудени да издигат за свои кандидат-кметове най-добрите свои личности, ако искат да се преборят с кандидатите на другите партии. И второ, изборът минава през ситото на избирателите от всички партии. Така че кметовете са сравнително обективно избрани. И трето, кметовете познават действителността по-добре от всички, познават я отблизо, те не се крият в автомобили с тъмни стъкла, познават хората и техните болки, техните протести и искания. Така че в евентуалното Велико народно събрание те ще бъдат здравото реалистично ядро, яко свързано със своите избиратели.
– Един от значимите процеси през 2013 г. бе разделението и противопоставянето на народа. Реално ли е то, или е изкуствено предизвикано? Може ли да бъде преодоляно?
– Ако проследим разделението по вертикала, ще видим, че то е най-свирепо и непреодолимо най-горе, между партийните лидери и партийните върхушки. Колкото по-надолу слизаме, разделението е все по-слабо. Или казано направо – разделението сред народа, доколкото го има, се провокира и насъсква от партийните върхушки. За да се преодолее това разделение, трябва да се намали влиянието на тези партийни върхушки.
– Отношението към студентската окупация варира от пълно отрицание, преминава през скептицизъм и завършва с тотално одобрение. Някои наричат студентския бунт нравствена революция. Имат ли основание?
– Студентският бунт е явление много по-многозначително от историческа гледна точка, отколкото изглежда в делничен план. Това не е социален протест – протест на ниско биологично ниво: гладен си – ще протестираш, разбира се. Не е и политически протест – студентите власт не искат. Това е протест на много по-висше – на духовно равнище: протест срещу нравствената поквара на политическата класа. Това е духовен протест. Те искат оставката не само на днешната покварена власт, те ще искат да свалят всяка власт, затънала в поквара.
Ще направя сравнение, което може да смути мнозина. Против какво протестираха богомилите – против Христос ли, против Бога ли? Не. Презвитер Козма, техният най-свиреп обвинител, най-точно определя срещу какво: “Слушаме, че и между нашите има, които не вършат достойното за спасението на света, понеже са слуги на корема, а не на Бога. И кой ще разкаже за насилията, които извършват над немощните? Макар че четат книги за закона, сами вършат дела противозаконни. И като изтъкват своята правда, не се покоряват на Божията правда… А за храната и за веселбите им и за подобни тям неща невъзможно е да се говори. Вдигат голяма врява и ту се обиждат, ту се сприятеляват, щом престанат да се карат, отдават се на пиянство, като се помиряват и сприятеляват в името на виното, а не на Бога. И при все че са такива, мислят за себе си, че са велики и свети, че всички хора са по-долни от тях…”
Сякаш е писано днес, а не преди десет века!
– Да, непримиримостта на младите е достойна за уважение, но сред самите тях има разделение, не малка част от студентите се обявиха срещу окупацията.
– Обвинението, че протестиращите студенти били малцинство, е несъстоятелно – носителите на нови радикални идеи винаги са самотници, мнозинството винаги е конформистко, нагаждащо се към съществуващото статукво. Както богомилите, така и студентите нямат положителна конкретна практична платформа (такива са всъщност всички духовни учения). Ще рече: протестът им е безсмислен. Обаче съвсем не е така – достатъчно е, че те сеят семената на непокорството, на бунта срещу всяка несправедливост, срещу четирите смъртни порока: невежеството, алчността, лицемерието и омразата, които са причината за всичко, което виждаме днес в Отечеството си.
– Има ли поколенческо разминаване и каква е разликата между тях и нас, родените по време на социализма?
– За нас, родените и расли в друга епоха, е трудно да разберем тези деца на свободата, родени преди 20-25 години: нормалното за нас, това, с което сме закърмени или сме свикнали – за тях не е нормално, те не го приемат и се бунтуват срещу него. Може би преувеличавам, може би ми се иска да е така, но съм сигурен: тенденцията на историческия процес е на тяхна страна, това го усещат и онези, против които те протестират, защото, както казва Сократ, човек се ражда знаещ, но после забравяме вроденото си знание за справедливост и подлост, за грозно и за прекрасно – студентите ни напомнят тези забравени от нас нравствени категории. Духовните брожения винаги предхождат политическите събития – както отец Паисий предшества Възраждането и Априлското въстание. Да се надяваме, че и бунтът на студентите е пролог към новото ни възраждане. Да, бунтът на тези деца на свободата ме радва, окриля ме, кара ме да вярвам, да се надявам, че рано или късно републиката ни ще стане наистина свята и чиста!
– Може ли днешното време да роди нови лидери? Сам сте казвали, че не народът, а личностите обръщат историята.
– Щом днешното време можа да роди лидер като Мая Манолова, защо да не може да роди и свестни лидери?
– Това, че народът излезе на улицата, означава ли, че къса с примиренческото “От мен нищо не зависи”?
– Да, мисля, че това е категоричен знак. Народът търпя достатъчно, търпя не 45, търпи вече 70 г. да го управляват все едни и същи хора или техните наследници – стига вече! Апатията, мълчанието са самопредателство.
– На прага на Нова година сме- намирате ли светли думи, с които да окуражите българите?
– Сигурно знаете, че в някои държави на Европа и по света държавниците нямат охрана, те се движат свободно като нормални хора. Така е в Швейцария, така е и във Финландия. Там президентът, министър-председателят и пр. пътуват с трамваите и ходят по улиците. Но преди време в един магазин към министър-председателя на Финландия се втурнал някакъв човек, крещейки нещо и от джоба му паднал нож. Хората го хванали, оказало се, че е ненормален. Дали е щял да употреби ножа или не, не е известно. На другия ден парламентът решил да даде охрана на министър-председателя. Той обаче отказал: “Нашето общество се крепи върху взаимното доверие между народ и власт. Ако аз приема да имам охрана, ще наруша едностранно това взаимно доверие.”
Разказвам това с надеждата, че и ние ще доживеем деня, когато, вървейки по улицата, ще срещнем министър-председателя, разхождащ се свободно като нас и ще можем да го спрем, да обменим приятелски думи с него, без наоколо ни да дебне полиция, която го пази от любимия му народ.
