Авторката на публикувания по-долу тъжен и разтърсващ текст е Яна Добрева, журналист по образование и драматург по призвание. До началото на новия век тя написва в България 8 пиеси, поставяни в различни български театри. (Сред които са „Пясъчен пъзел“, играна в Театър 199; „Да поиграем на чилик“, представена от Държавен пътуващ театър; „Боже! Крокодили!“, играна в Държавния сатиричен театър, и др. )
Добрева печели награди от международни конкурси за драматургия още в средата на 90-те – в Германия през 1994 г. и във Франция през 1995 г. През 1997 г. е номинирана в международен конкурс в Лондон. Международната фондация „Гео Милев“ пък я награждава преди години за принос към националната ни драматургия.
Преди 13 години Яна, съпругът й и 10-годишният им тогава син заминават за Канадa. Преди да тръгне от родината си през септември 2000 г., Яна написва този много силен и разтърсващ текст, публикуван преди време в „Литературен форум“ /2002 г./, който текст и днес се разпространява и споделя обаче във Фейсбук. И се оказва, че не са малко хората, които го приемат за нещо, написано скоро, а не преди 13 години.
.
- Яна Добрева със семейството си при първото й връщане за коледните празници в България, 2001 г. Вдясно са родителите й, актьорът и преподавателят доц. Илия Добрев и актрисата Нина Стамова. Снимка: в. „Сега“
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
Когато на 9 юли мъжът ми изчезна от къщи… Когато на 10 юли вечерта го намерих пребит и изхвърлен на един строеж… Когато лекарят от Бърза помощ заяви, че няма да го качи в линейката, защото бил наркоман… Когато му постави тази „диагноза“, без въобще да го прегледа, ей така, от разстояние… Когато все пак успяхме да стигнем до „Пирогов“…
Когато там го държаха пет часа в коридора, прехвърляха го от кабинет на кабинет, крещяха му и не разбраха, че целият му мозък е в кръвоизливи… Когато дори твърдяха, че нищо му няма и бяха готови да не го приемат в болницата… Когато молех санитарите да не блъскат количката с болното му тяло… Когато се оказа, че не става с молби, а с пари…
Когато полицията отказа да води следствие, защото мъжът ми, който беше в безсъзнание, не искал да им съдейства… Когато ги попитах, ако беше умрял, пак ли щяха да чакат неговото съдействие… Когато следователите даваха невярна информация на собствения си министър и се опитваха да е прикрият случая… Когато страхът се настани сред близките ми… Когато се оказа, че никой, никой, никой не може да те защити… Когато трябваше да наема охрана като че ли сме престъпници…
И най-вече когато не знаех какво да кажа на 10-годишния ни син – къде е баща му, който никога не отсъства от къщи… Когато недоумявах как да обясня на малкото дете, че сега татко месеци няма да може да се грижи за него и да го обича, както преди… Когато сърцето ми беше раздробено на парчета, защото, когато пребиват до смърт добрите хора, сърцата лесно се пръскат от мъка…
Тогава реших, че се отричам от България.
Отричам се от тази България, в която живеем днес и сега.
Отричам се от тази България, из която престъпниците се разхождат необезпокоявани.
Отричам се от тази България, която е рай за мошениците, далавераджиите, крадците, убийците. И ад за честните и почтените хора.
Отричам се от тази България, в която властва Абсолютната Безчовечност.
Отричам се от тази България, в която вече няма ценности. Няма идеали. Няма достатъчно смели хора и истински родолюбци. Не е останала никаква чувствителност и никакво уважение към личността.
Има само изтребление на таланти. И камари лъжи. Като например, че престъпността е намаляла, както и емиграцията.
Аз ви казвам, че не е така. Ние с мъжа ми сме част от огромна емиграционна вълна. В момента заминават при тези, които като нас преди десет години обичаха това място, наречено „родина“. Тези, които страдаха от идеали. Тези, които мислеха, че родината е свята и че е грях да я изоставиш. Тези, които изгубиха много самолети с приятели. Тези, които плачеха върху опустелите писти на аерогарата, но упорито си повтаряха, че човек трябва да живее там, където се е родил. И че другото се казва „предателство“.
Тези, които тогавa тичаха по митингите на СДС и вярваха в новото бъдеще.
Тези, които искаха да живеят тук и никъде другаде. Тези, които имаха илюзии и смятаха, че ако всеки прекопае своята градина, нещата ще се оправят и всички ще живеем по-добре. Тези, които десет години работиха, без да се занимават с политика, без да членуват в партии и без да влизат в никакви групировки. Тези, които създадоха ценни и полезни неща и ги създадоха със собствените си ръце. Тези, които не праха пари. Тези, които бяха потенциалът на България. Тези, които в началото на 90-те взеха грешното решение!
Да, в началото на 90-те години ние с мъжа ми искахме да живеем тук. Защото обичахме България. Преди две години, когато подадохме документи за емиграция, ние пак искахме да живеем тук. Защото обичахме България.
Сега, когато заминаваме, ние отново искаме да живеем тук. Но тук не може да се живее. Всеки, който не краде и не убива, всеки, който се е опитал да направи нещо в България и за България, знае истината – държавата само пречи. Държавата непрекъснато пречи.
Всъщност държава няма. Няма и политика. Има само управляващи, мафия и биячите на мафията.
Има чудовищна, крокодилска посредственост, която се разпростря навсякъде. Превзе цялата власт. Запрати интелигентните, мислещите, чувстващите и можещите хора в панелните им кутийки – да се чудят как да изхранват децата си! Разположи се. Унищожи всичко, изградено досега. Не построи нищо ново. И вместо мисионери, които да разпръскват светлина, разпрати навсякъде безмозъчни същества, които размахват палки и гърмят с пистолети, строят къщи с басейни, трудно връзват две думи в изречение, слушат чалга и от време на време с удоволствие пребиват някой от съвсем оределите си сънародници.
Честито, господа Мутри! Победихте!
Нанесохте се зад къщата ни, решихте, че един метър от задния ни двор бил ваш метър, подкопахте оградата ни, че даже и я поливате всеки ден, за да падне по-бързо, рязахте кабелите на тока и на телефона ни, плашихте съседите с пистолети. И докато наивно вярвахме, че се избивате само помежду си, оказа се, че избивате въобще наред. Който не ви е симпатичен. Заради един метър от задния двор! И когато се опитвахме да решим спора по общини и по някакви управления по незаконното строителство, всички вдигаха рамене и казваха: „Този го изпраща депутат. За него ни звънят от Народното събрание.“
Господи, това ли е България!
Всеки ден ние сме унизени, смазани, обезверени. Всеки ден напълно загубваме смисъла на нещата, защото всеки ден се случва по една история, която много прилича на моята юлска драма. Случва се на улицата, в трамвая, в магазина, в някое от милиардите чиновнически учреждения. Навсякъде. Историята се състои от различни факти, от различни оскърбления, но всъщност това е една и съща история – тази на пълното унижение на човешкото достойнство. В крайна сметка в момента се пише историята на унищожението на българския дух.
Е, господа Мутри и тези от Депутатите, които стоите зад тях. Наздраве!
Подкопаната ни ограда ще падне всеки момент. И за мен тя е символ на подкопаната България, която скоро съвсем ще рухне. Моята ограда, моята България, моите надежди, моята защита, моята романтика, моите любови, моите радости и болки, моят театър, моите пиеси, моят дядо. Всичко, което беше мое.
Е, господа Мутри и тези от Депутатите, които стоите зад тях! Разбихте мечтите ни, както се разбива човешка глава.
Дали пък да не ви благодаря? Задето ме излекувахте от патриотизма ми. Вече не милея за вашата България. Знаете ли, подарявам ви метъра от задния ни двор.
Вземете си метъра, вземете си и цялата къща! Та вие така и така си взехте всичко. Взехте ни и силите да се борим да останем тук. Можете да ни довършите. Блъскайте бъбреците, удряйте, чупете, рушете, ритайте, размажете мозъците ни! Така по-бързо ще си останете само вие. И все пак ще има проблем. Един единствен проблем. Колкото и да не ви се вярва, Ботев и Левски ще ви гледат отнякъде. Тях не можете да ги разстреляте отново. Няма как да ги обесите. Няма как да ги пребиете. Няма как да ги предадете. Те са тук. Те никога няма да емигрират.
Това е, господа Мутри и тези от Депутатите, които стоите зад тях. Ние сме поредните българи, които напускат вашата България.
Ние сме поредните, които се умориха да се опитват да направят нещо за тази страна. Напускаме не по икономически, а по човешки причини. Тук не можеш да се развиваш. Тук не можеш да мечтаеш. Тук не е препоръчително да следваш моралните си норми. Морал?! Губиш играта. Защото тук се играе друга игра. И тя е мръсна. Ние сме поредните българи, които заминават, въпреки че искат да живеят тук. Ние сме поредните изгонени българи.
Само че идеализмът вероятно е заболяване. А в това отношение моето семейство е фамилно обременено. Ето защо отнасям със себе си една друга България. България на дедите ми. България на детството ми. България на родителите ми. България на брат ми. България на приятелите ми. България на моите илюзии.
Вземам си слънцето на България. Вземам си и Родопите.
Ще се връщам в тази моя България.
Защото в крайна сметка, господа мутри и тези от депутатите, които стоите зад тях – вашата България си е само ваша. Тя няма да е вечна. Тя все някога ще свърши. Има природни и духовни закони, господа.
Има приказки, в които децата вярват. Има приказки, в които вярвам и аз. В тях вярват и всички мои близки същества – тези, които ми помагат да прекося живота си. Хората от моята кръвна група. Нашите сърца туптят в един ритъм. А нашите души говорят български. И в която и точка на света да се намираме, ще продължим да говорим все този език – Българският на Ботев и Левски.
Знаете ли за какво става дума в приказките, господа?
В тях Доброто накрая винаги побеждава.
Яна Добрева
Цитатът е от интервю в сп. „Тема“, направено преди време – http://www.temanews.com/index.php?p=ema&iid=58&aid=1536
Моля, ако не сте самата авторка, не се подписвайте с нейното име.
Преди седем години съпругът ти беше пребит, виновниците останаха ненаказани, а ти взе решение да емигрираш в Канада и изброи причините в открито писмо, което дълго се разискваше в интернет. Защо избра да се върнеш?
– Ох, това писмо не спира да ме преследва! С него станах по-известна, отколкото с всичките ми пиеси. Понякога се проклинам, че го написах, искам да забравя онзи период… Заминахме през есента на 2000-а, лятото на 2001-а се прибрах. Съпругът ми остана по-дълго, но пак се върна. Разведохме се. За себе си много бързо разбрах, че там няма да мога да пиша. Щях да съм добре материално, но какво от това! Години след завръщането ми сънувах спокойствието и усмихнатите хора от Торонто. Но помнех, че не съм видяла щастлив емигрант. Може би трябваше да издържа заради сина ми, не знам… Сигурно ще напиша един ден роман, защото искам да осмисля всичко това. Знам какво ще е първото изречение: „Моята история се състои от неща, които никога не можеха да ми се случат.“ Надявам се, че съм загърбила черния период от живота си, сега много бавно и несигурно все още стъпвам на краката си. Тренирам позитивно мислене, опитвам се да преструктурирам живота си. Не ми се иска да си припомням как, когато се върнах, стоях две години без работа, без мъж, без жилище и се опитвах да започна всичко от нулата.
I az kato teb Jna obicham rodinata si v kojto sam izrasnala no zivej ot 15 godini veche navan.
Pri vsjko zavrashtane v stranata ni se vazmoshtavam v barzoto razvitie na prestapnosta i korupcijta uu nas.
A tozi prost i lementaren nachin na obshtuvane mezdo horata e uzasen i nepriemliv. Imam sin na 5 godini i toi e nai goljmata mi prichina da zivej v Chuzbina. Nikoga njma da sr varna v Balgaria zashtlo iskam az i chlenovete na moeto semeistvo da imat prava, sigurnost i zashtitaaz, socialna
i zdravna sistema kojto da raboti za grazdanite a ne za korumpiranata politicheska
Bolno i sramno mi e kogato vseki pat svarzvat stranata ni s ponjtij
kato krazbi, falshificirane, iznudvane, prostitucia, korupcia,prodavane na deca i oshte drugi.
Horata na van zapo4naha da stavat skeptichni i rezervirani kam nas i vsichki nie plashtame tazi cena a ne tezi nekompetentni nekadarnici koito narichat sebe si politici na koito lipsva cenostna sistema.