Аз дълго търсих пътя към дома,
за да притихна в сянката на дните.
Под клоните на вишната. Сама.
Под призрачния шепот на звездите.
Аз дълго търсих пътя към дома,
с душа, зазидана в стени бетонни.
И есенната, селска тишина
дочувах само в сънища бездомни…
Аз дълго търсих пътя към дома
и плачеше у мен сърце на птица!
С парченца от небе, в гнездо от кал
го утешавах. Хранех го с трошици.
Но ме дочака този двор смълчан
и праг, пред който ниско коленича.
Прекръствам се и влизам… като в храм!
И вече зная – Господ ме обича.
.
Гълъбина Митева
