Валери Найденов, в. „24 часа“
.
Година-две след като изгуби вяра в брадатия старец, дъщеря ми заяви: “Вече знам защо вие, възрастните, ни будалкате за Дядо Коледа.” “Защо?” “За да сме послушни цялата година като роботи!”
Факт, казах аз. Но да знаеш, че голямото будалкане тепърва започва. Какво е то, ли? Като пораснеш, ще разбереш!
Детето може и да не вярва вече в Дядо Коледа, но мама и тате гарантирано вярват в Чуждестранния инвеститор – митично същество, което вероятно живее на Северния полюс. Чакаме го година, чакаме го десет да дойде с подаръците, но той не идва и не идва. Явно не сме послушни. Не слушаме и с двете уши.
Онзи ден гледам по телевизията, че
гладни работници протестират в Ихтиман
Миналата година американската компания ЕСАБ затворила завода за електроди и 200 души останали на улицата. Компанията им обещала две заплати, но не ги дала. И сега хората се надяват на Дядо Мраз. Най-тъжното е, че заводът бил печеливш, имал поръчки до средата на 2015 г., но чуждият инвеститор решил да се преструктурира. Взел със себе си и машините, и марката, и – дим да го няма!
Подобен подарък получи и Търговище – ръководството на американската компания “ЕнерСис” съобщи предколедно, че ще съкрати над 400 човека от акумулаторния завод и ще закрие почти цялото производство. Остават само 120 човека, които ще правят акумулатори за подводници. Миналата година тук затвориха врати винпромът и заводът на “Кока-Кола” (бившeто предприятие на ДСО “Безалкохолни напитки”). Градът официално се е обезлюдил с една четвърт, а неофициално – наполовина.
Че България се освобождава от останките на своята промишленост е очевидно. Но истина ли е, че ще дойдат чуждите инвестиции? Или може би това е като мита за Дядо Коледа? След 24 години преход, време е да открием една истина, която децата постигат още на шест.
След като прие валутния борд и влезе в ЕС, България облече така наречената “златна усмирителна риза” – знаменит термин на колегата Томас Фрийдман от култовата му книга “Лексус и маслиновото дърво”. Библията на глобализацията. Тя вдъхнови сдружението “Глобална България” – ексклузивния клуб на българския стопански елит, който ни пише бюджетите.
Според Фрийдман лексусът, тази луксозна марка на “Тойота”, е символ на богатия индустриализиран свят. Маслиновото дърво пък е емблемата на бедните народи, които са се затворили за свободната търговия.
Ако искат да седнат и те в лимузината,
трябва да приватизират всички държавни предприятия, да въведат валутен борд, да либерализират външната търговия, да поставят здравеопазването и пенсиите на пазарна основа и да зачакат чуждите инвестиции.
България вече изпълни поне 90 на сто от тези указания, някои дори преизпълни. Сега чакаме чуждия инвеститор както Мадам Бътерфлай чака лейтенант Пинкертон в едноименната опера. Но уви, инвеститорът с дебелия портфейл не само, че не идва, а дори си отива! Защото сме лоши деца – казват неолибералите. Много корупция и бюрокрация.
Но аз бих препоръчал на българския елит една съвсем друга книга – “Лоши самаряни: митът за свободната търговия и тайната история на капитализма” от Ха Джоон Чанг, професор по икономика на развитието в Кеймбридж.* Според професор Чанг истината е точно обратната – ако една държава желае да излезе от блатото, тя трябва да ограничи и строго да контролира чуждите инвестиции, да защити националния си пазар с високи мита и да развива силен държавен сектор. С две думи – трябва да направим точно обратното на това, което днес правим.
Парадоксът е, че дори символът на неолибералния мит – луксозният лексус – не би съществувал, ако японците не бяха изгонили “Дженеръл мотърс” и “Форд” още през 1939 г. и не бяха отглеждали компанията “Тойота” в държавните пелени като малко бебе. “Ако бе облякла златната усмирителна риза на Фрийдман, Япония щеше да си остане третостепенна промишлена сила…” – пише професор Чанг.
В света няма държава, която да е забогатяла с неолиберална политика
И най-яркият пример е Англия, родината на модерния неолиберализъм.
В средата на ХV век тя е доста изостанала в сравнение с континентална Европа. Тогава Хенри VII решава да развива местната манифактура и забранява износа на вълна и сурови платове. С това Англия тръгва по пътя на индустриализацията – високи мита, забрани, субсидии, а където е нужно – войни за развитие на националната промишленост и съсипване на чуждата. Така например през 1820 г. средните мита върху вноса на промишлени стоки във Великобритания са били 45-55%, докато в днешна Белгия и Холандия (долните земи) са били едва 8-12%, а във Франция – 20%. Ето как и защо Англия първа навлиза в индустриалната революция.
Още по-свиреп протекционизъм бележи и възходът на САЩ. През 1820 г. митата за чуждите промишлени стоки достигат 40%, по-късно до 50-55% и това продължава чак до средата на миналия век. На чуждестранния инвеститор е гледано като на домашен крокодил – винаги в клетката.
Каквото и да лъжат неолибералите, фактите са си факти – възходът на англосаксонските икономики е постигнат с мощен протекционизъм, милитаризъм и огромни държавни субсидии за водещите отрасли. Едва когато постига пълно превъзходство, в средата на ХIХ век Англия приема принципите на свободната търговия и започва да натиска другите държави да отворят пазарите си. Тогава немският икономист Фридрих Лист нарича тази стратегия
“да изриташ надалеч стълбата”,
за да не могат другите да се изкачат на същото ниво.
Точно това е и трагедията на България. Ние сме долу, другите европейци са горе, а стълбата е изритана. Затова чакаме Дядо Мраз.
Но ако бяхме започнали пустия преход някъде през 50-те години, докато Западът се състезаваше със СССР, нямаше да е така. Планът “Маршал”, приет през 1947 г., проповядва точно обратната философия. Американското правителство насърчава окупираните Япония и Германия да развиват националния си капитал и дори забранява на американските компании да навлизат там. Никакви чужди инвеститори, само свои!
Абсолютно всички успешни примери за този период – Франция, Германия, Япония, Финландия, Норвегия, Италия, Ирландия, Австрия и още много други, или откриват държавни заводи, или субсидират мощно елитните производства, като ги защитават с високи мита и забрани. Никой не допуска чужди инвестиции, освен ако не са високотехнологични. Това важи и за азиатските “тигри” – Южна Корея, Тайван, Сингапур, Индонезия, а сега и Китай. Едва от 80-те години излиза на мода “свободната търговия”, а през 90-те започват кризите, които днес продължават да се задълбочават.
В либералния “Златен век” на Европа, между 1870 и 1913 г., растежът на БВП на глава от населението е бил едва 1,4 на сто годишно. От 1950 до 1973 г., в епохата на протекционизма и държавните инвестиции, е достигнал 4,1 на сто. В Япония – 8,1 на сто. Тогава господарите на света приемат “несиметричните” търговски отношения, които оставят стълбата, за да могат изоставащите също да се качат.
Професор Чанг сравнява това с човешкото развитие. Ако спазваме принципите на свободния пазар,
още на 6 години едно дете би трябвало да работи
и да се прехранва. Но за да израсте като пълноценен човек, налага се родителите му да го издържат и да му треперят още поне 12-16 години. Същото важи и за държавите. Докато са “невръстни”, те имат нужда от силни протекции и мощен държавен сектор. Едва когато се настанят достойно в международното разделение на труда, те могат да се отворят за чуждите инвеститори. Но не съвсем, не съвсем.
Днешна България е като това шестгодишно дете, което е изритано на пазара на труда, докато още вярва в Дядо Коледа. “Златната усмирителна риза” ни е наложена от ЕС, МВФ, СБ, СТО и е затегната яко. Ако искаме изобщо да оцелеем, трябва да започнем внимателно и деликатно да я разхлабваме.
––––––––––––––––––––––––
*http://www.amazon.com/Bad-Samaritans-Secret-History-Capitalism/dp/1596915986
