Разказ от Любомир Николов
.
Аз имам добър живот, но напоследък с него сме разделени, ходим по различни улици и се виждаме рядко. Мотаем се главно по центъра. Пием с различни компании и слушаме различни вицове. Той си има гадже, защото е спретнат един такъв. Представя се за някакъв, какъвто не е, и жените си умират по това. Към единадесет се прибира в къщи. При него всичко е подредено и затова има сили да започва сутрините бодър.
Аз живея повече нощем и се прибирам по малките часове. Онази вечер, не беше още късно, на „Шишман“ срещам един полицай и той ми вика: момче, ти нещо ни съмняваш. А, що? – питам го. Тия дрехи, казва ми, не са за тоя сезон, а с тая походка не се стига до никъде. Казва го, все едно сме си приятели от детските години. Я, да ти видим документите и да ни кажеш какъв живот водиш – порядъчен или не. Имаше нещо по кралски властно в тия му думи и е логично, защото поданиците на тая власт винаги са били най-проблематичните.
И понеже документите ми, логично, са в онзи добрия живот, не мога да му ги дам.
Сигурно са на съседната улица, казвам му, ей сега ще ги намеря. Разхождат се някъде по „Раковска“ в сакото на онзи моя друг живот, защото той носи двуредно сако и документите, закопчани с копче във вътрешния джоб. Може да е ей тук, на „Графа“, на пазарчето, казвам убеден – там си купува биозеленчуци. Виждал съм го да подбира рукола и домати чери свръх внимателно. А за мен храната е една подробност. Предварително ни е писано кога ще умрем и двамата, и то ще бъде в един и същи ден. Тогава и добрият, и лошият ми живот ще си отидат, а той ми се прави на вегетарианец суровояд. Единствената полза е – уточнявам пред нетърпеливите органи – че когато му се оплача, той казва нещо умно, защото полезната храна развива дълбочина на ума и кротост на характера, а това, което аз ям и пия, ме довежда до холеризъм и празноглавие. И ето на, забравил съм и документите, мамка му, много се извинявам и ще ида да си ги взема.
Не може – казват обаче полицаите – не може да отидеш да си вземеш документите от добрия живот, ами сега ще вземеш да влезеш в тази комионетка да си дадеш данните.
В камионетката срещу мен седи една психоложка с лицев прогнатизъм и иска да ми снеме психическата анамнеза. Пита защо изглеждам тъй недоволен, объркан, кисел и безпътен, и с какво е свързано това? Пита с какво се занимавам и как си изкарвам прехраната и има ли връзка между доходите и прехраната ми, защото съм доста изпосталял и очите ми святкат. Да не си анорексик? – пита победоносно и челюстта й хлопва като капан. Да нямаш семейни проблеми или си в екзистенциална криза? Де да знам – отвръщам най-честно – защото иначе защо човек ще води и добър, и лош живот едновременно. Това не е и удобно – казвам виновно – защото човек има само един комплект документи.
Седим си, тя задава хладно-възпитаните си въпроси, но думите й излизат от челюст, достойна за бултериер, и това не ме успокоява хич. Бароковото обзавеждане на камионетката също не ме успокоява – виждам гроздове от белезници, закачени на прекалено здрава релса, прозорчетата са армирани с решетки, миризмата на уплашени задници се е просмукала в седалките и отгоре на всичко една камера ме зяпа какво правя. Ей, викам си, сега моят добрият живот се разхожда някъде, пие бира с другарите си, които също имат добър живот, а аз самотник си седя в тая камионетка и психоложката изобщо не я броя за компания. Тя, струва ми се, е учила психология, защото е усещала, че трудно ще си намери мъж, та с научни методи е решила да си осъпружи някой, но пичовете не са глупави – те гледат тактико-техническите данни на госпожицата и разни учебникарските трикове хич не ги ловят. Те искат секс, но не и с булдог.
Това вие мислите, че си го казвам наум, но не. Аз оказва се, освен, че имам един добър и един лош живот, също така съм приютил и един непукист, който точно сега, пред снимащата ни камера е решил да наговори тия неща на психоложката, превръщайки ме от сгърчен подсъдим в омнипотентен обвинител – и изведнъж, неочаквано и за себе си, започвам назидателно да й тропам по масата. Не знам дали сте забелязали, но емоциите лесно се преливат от човек на човек и аз, който до преди малко се чувствах виновен, и като някой, който има какво да губи, изведнъж прехвърлих топката и успях да разчувствам тая служебна жена. Тя избърса една сълза и излезе от камионетката. Обидена, толкоз обидена, че след малко влезе един полицай и ми вика: да се махаш бързо от тук, че така си разстроил колежката, че тя хич не иска да те вижда повече; иначе гарантира, че не си нито луд, нито криминален елемент.
