Из „Един сребърен лев“* – разказ от Гюрга Пандева, с. Огняново, Неврокопско
.
…Живот като сън, тъжно въздъхна Ана и избърса очите си. Отидоха си един след друг дядо Ристоско и баба Дункя. Отиде си и Живко съвсем внезапно преди няколко години, а тя в своята мъка се зарече никога да не напуска този дом, в който влезе с препълнено с любов и щастие сърце. Изредиха се децата да я канят при тях да живее, но тя остана непреклонна. В началото идваха те на всяка Нова година, но сега са средно-домни люде, имат женени деца и внуци и си посрещат там, където са. Ана не иска да им бъде бреме. Доволна е, че никога не я забравят и лоша дума не са и казали. Ето, телефонът пак звъни. Обаждат се малките правнучета, благодарят и за подаръците, които им е изпратила. Като остави слушалката, старата жена дръпна завесата и запали осветлението. После се наведе над скрина и от най-долното чекмедже извади голяма басмена торбичка и, стискайки я до гърдите, бавно се затътри към дивана.
В тая торбичка бе целият й дълъг и труден живот. Там бяха писмата на Живко от казармата, от София, от затвора, от концлагера и последно от болницата. Тук бяха и писмата на децата и от гимназии и техникуми, от висши учебни заведения. Тук бяха и снимките на тези мили и скъпи на сърцето хора. С треперещи пръсти Ана развърза връвчицата на торбичката. Погледът й попадна на един лев, сгушен между книжата. Тя не повярва на очите си. Та това си ти, мой верни приятелю от детските години! Колко отдавна беше. Отидоха си млади и добри хора, а ние с тебе оцеляхме… Ана стискаше в сухата си ръка левчето, а споменът я теглеше назад към детството.
Тогава сурвите (Сурва) бяха две. Една на Нова година, за здраве, а на третия ден на Коледа – за берекет. Децата се сбираха на орището (където се играе селското хоро) и вкупом, като ято започваха сурвакането от най-крайната къща. Стопанката ги посрещаше с решето под мишницата. В решетото – зърна от пшеница, ръж, овес, ечемик, леща, фасул, царевица. Жената с шепа загрибаше зърната и подобно на сеяч, с широк замах, ги хвърляше над главите на децата, които след всяко хвърляне викаха в хор: “Да се роди-и-и, да се роди-и-и, да се роди-и-и…!.”. Тогава стопанката изнасяше табла със сушени плодове, хляб, сланина, суджук, кървавица и даряваше сурвакарите.
Ана си спомни и нейния първи сурвакарски ден. Цяла нощ не мигна от радост. Сутринта нарами торбичката, взе дрянчето и излезе. Снегът бе до коляно, а тя- слабичка като вейка. Дорде обходи махалата, краката и замръзнаха, ръцете се вкочанясаха, но торбичката бе пълна догоре с малки бели симидчета (малки хлебчета), а на дъното дрънкаха дребни парички. Малката сурвакарка щеше вече да се прибира, но видя портата на баба Божана широко отворена. В къщата имаше голямо зло куче, което в друг ден не даваше пиле да прехвръкне, но сега, както във всички дворове, кучетата бяха затворени и вратите оставени незаключени.
Баба Божана посрещаше децата на топло в стаята си и ги даряваше богато. Освен симид и пари, даваше им по един голям варен картоф, изпращаше ги до стълбата и току им повтаряше: “Стискай, чедо, комбарчето (картофчето), та да ти се стоплят ръчинките.”
Ана си вървеше за вкъщи, но в края на улицата видя една порта затворена. Тя се повдигна на пръсти, досегна връвчицата и я дръпна. Резето изтрака и старата порта тъжно изскърца. Мина през неотъпкания двор и се заизкачва по стълбите. В дъното на потона (коридора) имаше единствена врата. Ана натисна бравата и влезе в полутъмната стая. В срещуположния ъгъл лежеше стар изнемощял мъж. В огнището до постелята гореше огън, а в пепелта къкреше опушено гърне. Тя си спомни, че бе чувала за страшната болест, отнела живота на цялата челяд на стареца, та малко се изплаши, но се окопити бързо, доближи се до него и лекичко го почука с дрянчето по рамото: “Сурва, сурва, Нова, весела година, да сте живи, да сте здрави догодина, до амина...” Тъжно прозвуча в празната стая тая благословия, но старецът се засмя, пъхна жилестата си ръка под възглавето и подаде един нов лев на сурвакарчето: “Да си здрава, да си жива, догодина, до амина” – изрече старецът и заизсипа благословия след благословия, доволен, че и в неговия самотен дом Нова година почука на вратата.
Като се прибра в къщи, Ана постла на кревата едно месалче (ленена кърпичка) и изсипа симидчетата. Дрънкаха левове и дребни пари, между тях грейна белият лев. Той бе по-различен от другите: “Господи, та това не е обикновен, а сребърен, и дупчица има, носен е на шия!..” – възкликна майката. После взе бялата макара, отряза един разтег, промушна го през дупчицата и окачи сребърния лев на шията й. Ана го носеше години наред. Когато на Неврокопския панаир баща й купи от банскалии сандък, изписан с лилави, оранжеви и бели лалета, тя го свали. “Тук, сине, ще прибираш дрехите и везмата” – посъветва я майка й. В него Ана скри и сребърния лев. Заедно със сандъка го занесоха в Живковата къща в деня на тяхната сватба. Когато се народиха децата, тя го изваждаше, даваше им го да си поиграят и после пак го прибираше. После всички като че ли го забравиха.
*
Телефонът звънна припряно. Ана бързо прибра нещата в торбичката и я скри в чекмеджето, сякаш се изплаши някой да не я хване на местопрестъплението. Вдигна слушалката. Едно след друго се обаждаха децата, честитяха и Новата година, пожелания изпращаха. Из селото ехтяха гърмежи “Боже, кога измина толкова бързо тая дълга вечер, та аз още телевизора не съм включила, не съм се облякла с по-новичка рокля. То каква ли е файдата – на младите дрехата е за гиздост, а на старите за тимус (за скътаване, тимаряване, пазене). Как се залисах – укоряваше се Ана, – та картофи барем не сварих. Чудеше се и къде да сложи бонбоните, за да са по-началъм (подръка) за сурвакарите утре.
– Добро утро, бабо Анке, честита Нова година, да си жива, да си здрава, догодина, до амина!
Очите на момичето, което потупваше сухите плещи на старицата, грееха като слънца. Бузките му се червенееха под отрупаната със сняг качулка. Ана пъхаше бонбони и дребни пари в джобовете на детето и го благославяше: “Да остарееш, да побелееш, голямо да порастеш, гиздава мома да станеш!”
Изведнъж се сети, че нещо стиска в лявата си ръка. Разтвори я и на дланта и грейна сребърният лев. От все сърце го подаде на момичето и го изпроводи до стълбата. На душата й стана леко и светло.
Нека му донесе щастие, като на мене някога – мислеше си Ана. – Чужди или свои, децата са все наши.
.
Източник: Demograph.blog.bg
––––––––––––––––––––––––––––-
* Разказът е част от сборника „ИЗБРАНИ РАЗКАЗИ“ на Гюрга Пандева, отпечатан през 1999 г. от Военно издателство.
