Интервю на Калин Първанов с политолога и философа Валентин Вацев,
сп. „ТЕМА“
Валентин Вацев е роден през 1950 г. във Варна. Завършил е Философско-историческия факултет на СУ „Св. Климент Охридски”. До 1997 г. е член на Изпълнителното бюро на БСП. Преподавател е по геополитика в ПУ „Паисий Хилендарски” и по европеистика в Европейския колеж по икономика и управление в Пловдив.
– Г-н Вацев, преди време казахте пред „Тема“: „Българската левица живее безпроектно.“ Е, сега доволен ли сте, когато вече имаме и проект на Георги Първанов, и проект на Татяна Дончева?
– Аз не съм убеден, че Дончева е лява. Очарованието й е, че тя от самото начало е деидеологизирана. Свръхкомпетентна е в юридическата тематика, но политически може и да не е забелязала левия характер на партията, в която членуваше. Проектът „Първанов“ е нещо по-сложно.
Проекти наистина са налице, но мен ме интересуват тези, които имат някакво идеологическо осмисляне. Под проектност имах предвид класическия смисъл на думата – някакви днешни действия, насочени към бъдеща реализация на желана картина на света. Каква картина на света предлагат Първанов и Калфин? Желанието за смяна на ръководството на БСП не е проект. Без съмнение днешното ръководство на партията е изразходило в много голяма степен ресурсите си. Но БСП дори и да има лидерски проблем, той е последният в списъка. Едва ли с обикновена смяна на лидерите нещо може да се поправи. Българският социализъм има нужда от размишление върху принципите си, върху целите си, върху смисъла на съществуването си и най-накрая върху личността на своя председател. Уви, вътрешнопартийната опозиция тръгна отзад напред в решаването на проблемите. Затова и не съм изпълнен с оптимизъм за успеха на начинанието й.
– Под въпрос ли е поставено съществуването на БСП като първостепенна политическа сила?
– Вероятно БСП ще продължи да съществува още. Въпросът „Дали ще ни има?“ би трябвало да си го задават другите партии, тъй като ако нещо в България прилича на партия, то това е само БСП. Всички останали проекти, опити, експерименти, инициативи и мероприятия си свършват работата, за която са създадени, и си отиват. Или не си свършват работата и пак си отиват. Да, БСП е политическа реалност, но въпросът е друг: къде минава границата на лявото и дясното въобще? Между БСП и нейните противници или вътре в самата БСП?
– Според някои теории БСП поражда и лявото, и дясното…
– Боя се, че това не е теория, а суровата реалност. Ако за момент забравите кресливите пишман антикомунисти, които са напълнили българския интернет и медиите, и се вгледате внимателно в БСП, може да видите могъщ антикомунистически заряд. Ако някоя политическа сила е направила нещо реално за декомунизацията, то това е БСП. На „Позитано“ може да срещнете – и то без да търсите дълго, автентични антикомунисти. Сериозният антикомунизъм не е търкаляне по земята, обръщане на пейки, подскачане и квичене на публично място. А осъзната политика по реализация на определени цели и принципи, най-вече икономически.
Познавам такива хора – лягаха си като беззаветни комунисти и се събуждаха яростни антикомунисти, борци за либерални права и свободи. Някъде преди около 25 години в България се появи една особена социална група, която е предмет на изследователския ми интерес – хора, които организационно са членове на комунистическата партия или живеят около нея, но идейно-политически и морално са автентични антикомунисти. Комунистически антикомунизъм, или ако предпочитате – антикомунистически комунизъм.
– Предполагам имате предвид старата номенклатура, на която сте посветил статията си „Новият български феодализъм (на прага на обединена Европа)“?
– По-скоро част от нея. Това са кръгове, които не могат да скрият комунистическия си произход, но именно от тях съм чувал истинския антикомунизъм. Големият въпрос е – откъде дойде българският антикомунизъм? В началото се предполагаше, че това са остатъците от различни репресирани социални групи преди 9 септември 1944 г. Познавам доста такива хора, но в интерес на истината, усреднено казано, повечето от тях се държаха достойно. Логиката на техния дискурс не беше „Дайте да си отмъстим“, а „Какво да правим сега“. Вероятно страданието е умъдрило тези хора.
Напротив, истинският антикомунизъм, особено яростен, високоенергиен и нажежен до бяло, дойде от средите около Централния комитет на БКП – децата на ЦК, наследниците на Секретариата на ЦК, децата на Политбюро. Тоест върхушката на БКП от един момент нататък се осъзнаваше като антикомунистическа. Именно тя отвори война на собствената си партия – и обяви фалит на българската държава, ограбвайки я безмилостно. Това са хора, израснали в люлката на комунистическата партия, които люто я ненавиждат и се боят от нея.
– Можете ли да олицетворите тези среди?
– Избягвам да говоря за определени хора, защото изхождам от разбирането, че не бива да се води борба с личности, а с явления. Навремето Андрей Луканов беше само знаковата фигура на тази тенденция, но в наше време – хайде, вгледайте се внимателно в Иван Кръстев. Или в излъчването и в биографията на Красен Станчев…
– Но те не са в БСП?
– Няма значение, истинските граници на БСП не са разположени както изглеждат. БСП е партията протагонист – произведе едновременно твърде много комунистически и антикомунистически формации.
– Още ли си представяте Сергей Станишев като „симпатичен ляв либерал, който тепърва ще открие социализма или въобще няма да го открие“?
– Аз мисля, че ако на Станишев му потрябва социализъм, той ще си го открие, но засега още не му е потрябвал. Пък и защо му е? Та той успешно решава проблемите си без каквито и да било идеологически ангажименти.
Станишев е интересен не толкова с личните си качества, а с високата си емблематичност, със символиката. Имаше една прослойка в номенклатурата, която се бореше за някакви свои собствени глупави съсловни цели. Горната част от нея се осъзнаваше като трагично разделена от света – тя се чувстваше елит, чието място е при елитите: „Има световен елит, има глобален елит, ние също сме елит. Знаем езици, имаме добри маниери, добре образовани и подготвени сме, следователно и нашето място е там.“ Станишев отговаря точно на този импулс. „Може да сме от никому неизвестната България, но сме функционери на общоевропейско равнище“ – това е разбирането за включеност във високите елити на света.
Долната част от тази номенклатура не се бореше за глобално признание и място в Брюксел, а за нещо съвсем просто – за превръщането си от колективен управленец в собственик; да стане класа. Говорил съм много по този въпрос, писал съм – ето, че това не се случи! Не по-малко от 50% от управляващите кадри в страната (а в провинцията този процент е по-висок) са преки или косвени наследници и продължители на късносоциалистическата българска партийно-държавна номенклатура. Според мен това беше и донякъде неизбежно. Работата е там, че тези хора не успяха да станат класа. Проектите, които се опитват да реализират, са смехотворни и нежизнеспособни, моралът им е под всякаква критика, управленските им навици и способности са силно проблематични, културата им е посредствена. Оказа се, че тази прослойка не е готова да носи отговорността за обществените процеси. Те дори за себе си не могат да отговарят… Вземете например британския елит или френския – ще видите способност да се мисли в категориите на нацията, на широкоразбрания обществен интерес. Това са хора, които могат да пожертват дори личните си, групови и семейни интереси в името на корпоративния интерес на националния елит. Напоследък осъзнах, че скандалът в британския елит не е затихнал от 300 години, но въпреки това нито един негов сегмент не е успял да действа пряко националните интереси. Същото е и във Франция – там кипи скандал от края на Втората световна война, но отвъд това Франция продължава да бъде световна сила.
– Излиза, че са прави онези протестиращи, които издигат лозунги за смяна на елитите, свързвайки сегашния елит със стария комунистически?
– Без съмнение интуицията им е на мястото си и тези хора са прави.
– Но не е ли парадокс 25 години след смяната на икономическата система те да продължават да скандират срещу отдавна несъществуващия комунизъм?
– Вижте, това у нас не е и капитализъм, а междуцарствие. Някакъв невиждан досега в историята процес на гниене и разпад на един изпуснат социализъм. Напълно разбирам хората, които са по площадите, проблемът е, че те са безпомощни в днешната си ориентация в обществото. Проблемът е, че те мислят, че сменят системата, а всъщност – в най-добрия случай, който дори е недостъпен за тях, могат да сменят само правителството. Уважавам енергията на гнева – да, аз съм съгласен с тези хора, че в скоро време в България няма да може да се живее нормално. Съгласен съм, че сме в историческа задънена улица и в морално-психологически и културен тупик. Бих подкрепил с най-големия тъпан и с най-дългия вувузел протестиращите и бих седял от сутрин до вечер на площада, на който те от време на време вече не идват, ако виждах субекта, който ще поеме отговорността за състоянието след победата.
– Очаква се ГЕРБ да бъде този субект?
– Боже мой, посочете ми ГЕРБ! Няма такова нещо. Това са група приятели на всяка власт или тясното обкръжение на Бойко Борисов. Той е дълбоко аполитичен. Навремето му казаха, че е десен, и той го дава вдясно. Но ако му бяха казали, че е ляв, той щеше да се справи и с тази задача. Борисов е такъв универсал, че може да свърне навсякъде.
В края на краищата катастрофата започна с невъзможността на българската пишман буржоазия да изгради политически механизъм за защита и утвърждаване на своите исторически цели. Е каква буржоазия ще се получи от наследниците на секретарите на ЦК на БКП? Тоест ние сме в историческо междувремие. Социализъм вече няма, а капитализъм още няма. Безвремието може да продължи още.
Днес финансовият капитал господства в света, той унищожава суверенитета на националните държави и създава световни наднационални структури, които тепърва ще се разгръщат. В тези условия българският елит би трябвало по нов начин да осъзнава отговорностите си.
– Бяхте нарекъл управлението на Борисов „едно голямо историческо междучасие“. Свърши ли то?
– Междучасието свърши, но се оказа, че имаме свободен час. И то не един, а два. Може да се каже и по-просто: българският елит, българската политическа класа (те така обичат да се наричат) вече не може да произведе нито една жива формула. Могат просто да сменят изпълнителите, но музиката е същата. Тази социална група, която се добра до властта преди 25 години, е в края на своята историческа валидност. Какво би могло да стане днес? Да кажем, че Станишев го свалят – което не вярвам да стане, или дойде време той да замине за Брюксел. Тръгва за европейската политическа столица, казва сбогом на своите приятели в София и преставаме да го мислим. На власт идва групата, която днес се представя за „възрожденска“ проектност? Хубаво. Какво се променя? Нищо.
– Да не би у вас да е живо едно чувство – да го наречем реваншизъм, тъй като с идването на Георги Първанов навремето напуснахте ръководството на БСП и вероятно сега сте доволен, че идва и неговият ред да бъде отстранен от партията?
– Това, което се случи с мен, е проява на моето разбиране за свобода и за правилно действие. Можех да продължа и досега да съм на „Позитано“, никой не ме е отстранявал. 10 години бях в ръководството на БСП, редовите социалисти ме харесваха, доверяваха ми се и гласуваха за мен. Никога няма да нагрубя или да обидя хората, които са гласували за мен. Но има неща, които са ми омръзнали отдавна – моите възражения към редовия социалист са спрямо неговото разбиране за лоялност, която може да го доведе до лобното му място, но няма да го накара да се размисли накъде отива.
Колкото до мен, политическата ми кариера беше достатъчно успешна. Намирах сериозна подкрепа дори и за грешките си, много неща са ми прощавани. При това съм бил водач на най-успешната партийна фракция АСО – яростна и разрушителна, която правеше паралелни програми и „черни списъци“, водеше истинска подривно-разколническа дейност. Аз съм правил паралелни листи и ми простиха. Нека видим дали на Първанов ще му простят. В рамките на социалистическата партия обвинението в ренегатство е възможно най-страшното проклятие. След него идва Голямото нищо.
Но, знаете ли, във всички най-трудни моменти ние издигахме ценности, идеи и принципи. Понякога вероятно сме били прави, понякога сигурно сме бъркали. Но и досега никой няма да каже, че сме били фракция с цел овладяване на властта. Ние победихме идейно и от този момент нататък властта вече не беше интересна за нас. Ако Първановите или Станишевите хора сложат на масата принципи и идеи, обществото ни ще бъде страшно заинтересувано. България живее в ситуация на много жесток глад на идеи, на цели, на смисли. А по принцип левицата – там където я има, винаги е смислообразуващо тяло. Дори когато е особено жалка, когато е кръжоче или полулегална компания, тя винаги е идеаторна общност. Това е, което ми липсва на „Позитано“ и което не виждам и във „възрожденския“ проект на Георги. Ако става въпрос за смяна лидера и на неговото обкръжение с други – аз съм съгласен. Но не това решава проблемите.
– Отива ли към края си тази левица, която познаваме в България от последните 20 години?
– Мисля, че тя е отвъд края си. Абсолютният, медицинският край на левицата идва, когато тя осъзнато възприеме такива проблематични решения от рода на плоския данък. Защото плоският данък не е икономика, той е концепция – касаеща социалната структура на обществото.
На този етап БСП има запазен социалистически потенциал в низините си. Той ще бъде строителният материал и енергията на всички бъдещи промени в българското ляво. Но в момента всички най-интересни, смислени и визионерски сили, структури и субекти са извън социалистическата партия.
– Къде ги виждате тези сили и субекти?
– Виждам ги на много места, най-вече в нагласите на обикновения българин. А дори и в отделни социалистически изказвания на Бойко Борисов.
Но да не се безпокоим за лявото, въпреки че днес то няма политическо битие и политическа организация, която да превръща лявата енергия на обществото в политическа воля, а оттам да кристализира в политически решения и практики. България все още живее в един номенклатурен полукапитализъм от периферно-компрадорски тип, в който социалната структура е съвсем ясна: има много тънка ципа от много богати, които стават все по-богати, имаме умираща средна класа – хора които с все по-голям труд успяват да реализират целите си, и простолюдие, което живее пред телевизора и от днес за утре. Това е социална структура от скрито колониален тип, което означава, че всички бъдещи политически задачи трябва да включват не само социалния въпрос, но и проблемите на националния и на държавния суверенитет.
– Същото казва и Волен Сидеров.
– Подозирам, че Сидеров – това са няколко човека. Помня го в историята му. Няма човек, който толкова често да си е противоречал. Отначало се ядосвах, после се смеех, сега вече свикнах. Ако ми е позволено да давам оценки – Сидеров не е политик, той е журналист. Повратлив и реактивен журналист, който ясно усеща потребностите на момента, издига необходимия лозунг и се оглежда да види какво ще стане. Даже подозирам, че се забавлява.
Абсурдността на ситуацията ни доведе дотам, че Сидеров говори от позицията на българския национализъм. Може би българите все още имат нужда точно от него. Но може би тепърва предстои да открият прости факти – като например този, че национализмът не е агресия срещу турци, цигани или евреи. Българският национализъм тепърва предстои да открива себе си. Ще го познаем много лесно – не по ксенофобията, не по патриотарството и битовата агресия, а чрез интереса му към суверенитета като задължително условие за всяко развитие.
– Вие сте не само политически съратник, но и колега с бившия премиер Жан Виденов. Обсъждате ли с него актуалната политика и в частност случващо се в БСП?
– Половината ни време отива за работа, защото имаме общи задачи в Пловдивския колеж по икономика, но през другата половина, естествено, разговаряме за история, философия, политика. Работата му е свръхнатоварена, но Виденов е дълбоко политически човек и това, че е станал администратор, не го лишава от политическа мисъл. Доколкото мога да съдя, той не злорадства за случващото се в БСП, гледа отдалеч – горе-долу от моята дистанция. Струва ми се, че разбира всичко това, за което разговаряхме досега. Без да съм упълномощен да говоря от негово име, мисля, че и той осъзнава главния факт на днешния ни политически живот – безсмислието. А от липсата на смисъл идва и липсата на път. В същото време, струва ми се, Виденов е заинтересуван от всичко това, което се случва.
– Каква е прогнозата ви за живота на настоящото правителство?
– Правителството не е ляво, нито е дясно. В персоналния му подбор долавям някаква приглушена представителност като търсеният ефект е – ако някой каже, че са леви, веднага да се посочат седесарите в кабинета. Както и обратното – ако се каже, че са десни, веднага се посочват няколко политици от БСП. Радикално деполитизирано, правителството на Орешарски е правено не с интерес към лявото и към дясното, а с една основна цел и икономическа грижа – то представлява комитет за реализация на българо-руски икономически проекти. Кабинетът трябва да осигури реализацията на „Южен поток“, а много скоро след това и на АЕЦ „Белене“. При това положение вече има достатъчно сили, структури и фактори, които желаят това правителство да бъде съборено.
Но да се върнем към главното – фактът на фактите, главното събитие в днешния политически живот е невъзможността на българската политическа класа да продължи по досегашному. Имаме класика в дефинирането на революционна ситуация – елитът не умее по новому, а обществото не желае по старому. Това е и смисълът на тези протести: да, манипулирани, да – изкуствено управлявани, но материята им, енергията им са автентични. Намираме се в абсолютно върхов момент на новата българска история. Тази година ще се случат много нови неща. Прогнозирам например, че българската десница най-после ще даде филизи на нещо живо и смислено. Но тя няма да бъде либерална, надявам се да не бъде и фашизоидна, защото веднага ще предизвика автентичен отговор вляво и той никак няма да е хуманен. От другата страна – българската левица предстои да се сдобри с идеята за държавност. Ако в България има хора с лява култура, които не са националисти, а просто етатисти, те ще съберат буквално за три месеца невероятна обществена подкрепа. Имам, макар и косвени сведения, че нещо такова се очаква да се случи към лятото. Етатистко ляво и традиционалистко дясно предстои да се срещнат в България.
