Витиевати приказки за правата на българите в Сърбия и неотговарящи на думите дела

Обзор на Културно-информационния център на българите в Босилеград, Р. Сърбия, за изтеклата 2013 г. и за фалшивата евроинтеграционна риторика, разменяна между сръбски и български политици, която не е променила, поне досега, нищо реално по отношение на българското малцинство в Сърбия

 .

Българите в Западните покрайнини, поне обществено ангажираните, прекараха 2013 година в отчаяни опити да намерят някакво решение на жизненоважните проблеми, от което в крайна сметка зависи съдбата и спасението им. Историческите шансове по времето на разпадането на бивша Югославия не бяха по възможностите на набедените посткомунистически политици и държавници в България.

Надеждата и обещанията, че когато Сърбия тръгне да кандидатства за еврочленство, България ще постави изисквания които да гарантират правата и интересите на българското малцинство, също бяха проиграни с едно никому ненужно изказване на председателя на Народното събрание г-жа Цецка Цачева за безусловна подкрепа на сръбското еврочленство. И от днешната дистанция от време не мога да се освободя от горчивото усещане, че и това изказване беше предателски удар в гърба на българите в Западните покрайнини. Но оттук нататък нямахме друг ход освен да играем на подхвърлената карта и в процеса на преговорите на Сърбия за членство в ЕС да караме и двете държави, щом като ще стават европейски, то поне да спазват европейските принципи за правата на човека и правата на малцинствата.

В този дух се проведоха няколко консултативни срещи на високо равнище между двете държави с представителите и без представителите на българското национално малцинство.

Визитата на българският външен министър Николай Младенов в Белград през декември 2012 г. и срещата му с представителите на Националния съвет, партиите и НПО-та на българите в Сърбия, постави на дневен ред въпроса за разединението на българските организации и съответната липса на обща политическа платформа, която, в духът на новите реалности, да стане предмет на конкретни договори между двете държави. С тия договори трябваше да бъде поставена основата за решаването на проблемите по начин, който да гарантира правата на българите и да им създаде съответните нормативни условия и предпоставки за оцеляване и развитие.

Следващите месеци протекоха в усилия да формулираме исканията на българите в Сърбия. Въпреки различията и плахия диалог, малцинствените партии и НПО-та все пак се доближиха до нещо като споразумение. Съпротивата дойде от една част от „легитимно“ избраните представители на местната власт, които, строго подчинени на партийните си централи в Белград, почнаха все по-надуто и клеветнически да се разпореждат на срещите на високо равнище.

Това особено дойде до изражение на 27.03.2013 г. на срещата с вицепрезидента на Р. България г-жа Маргарита Попова в Президентството и съответните български министерства. Докато всички се стараеха да говорят принципно и в добър тон, търсейки изход от нелеката ситуация, босилеградският кмет Владимир Захариев и неговият помощник Стефан Стойков се появиха на срещата с недопустимо закъснение, с надуто поведение и дори не се опитаха да навлязат в темата. Вместо това изсипаха куп клевети, нелепи обвинения и даже откровени лъжи по адрес на някои представители на българските организации в Босилеград. Вместо да говорят за принципните неща, касаещи съдбата на българското население които ще определят съдбата му за десетилетия напред, Захариев и Стойков отвориха уста да клепат „Треперците“, че били откраднали някакви топки и фитнес уреди?! Теми достойни за махленските кафеджийки и кръчмарските запои на босилеградските политиканти.

Независимо от тия изцепки, вицепрезидетката постави нещата на принципна основа и подкрепи диалога между българските организации. Междумалцинственият диалог за създаване на обща политическа платформа за защита на правата и интересите на българското малцинство продължи до средата на лятото на 2013 г.

Поредната висока среща на представителите на българските организации се проведе на 14.05. 2013 г. в Министерски съвет на Република България със служебен премиер Марин Райков. След края на срещата Райков заяви: „Статутът и правата на българското национално малцинство в Сърбия е ключова тема от българо-сръбските отношения. Състоянието на правата и свободите на българите в Царибродско и Босилеградско е част и от общата оценка за напредъка на нашите западни съседи за тяхната европейска интеграция. България ще продължи да следи внимателно положението на българското национално малцинство, защото членството в ЕС е ясна перспектива за Република Сърбия, която ние подкрепяме. В рамките на тези интеграционни процеси перспективата е границата между двете държави да бъде една символична административна линия, която ще свързва, а няма да разделя хората от двете страни“.

Два месеца след това, на 15.07.2013 г. в Ниш, Националният съвет на българското малцинство, трите малцинствени партии и по-значителните неправителствени организации си сложиха подписите под един документ, наречен Платформа за защита на правата на българите в Сърбия (вж.линк). Този, доста огладен от дипломатическа гледна точка документ, се целеше в европейската практика за решаване на проблемите на малцинствата, визирайки създаването на един европейски регион от Западните покрайнини по модела на Южен Тирол, Померания, Шлезвиг-Холщайн и много други области на границите на европейските държави. Въпреки, че някои непоправими оптимисти малко пресилено нарекоха тази Платформа „документ от историческо значение“, тя все пак не беше толкова незначителна. Последвалите медийни реакции показаха, че официална Сърбия все още не се интересува от такова нещо. Само Сръбската православна църква с реториката на крайния великосръбски национализъм категорично се обяви против Платформата, а българските медии проследиха събитието и после потънаха в горещата всекидневица на дневнополитическите теми, наситени с протести и искане за оставка на правителството на Орешарски. Местната власт в Босилеград, олицетворена в едноличното управление на кмета Захариев, също прояви презрение и пренебрежение към този изключително важен документ. Нищо чудно. Местната власт няма нито желанието, нито умението да си блъска главата с тази сложна материя. Интересите са й много по-прозаични – лакомо източване на държавния бюджет и неговото безотговорно и непродуктивно харчене до следващия мандат.

Така се стигна и до официалното посещение на сръбския президент Томислав Николич в София на 19 септември 2013 г. Закриването на нови български паралелки в Босилеградското основно училище, постоянните провокации при преминаването на границата, актовете за нарушения при възстановяването на български войнишки паметници в Босилеград и други нарушения на човешките и малцинствените права на българите, бяха причина българската страна да постави въпроса за положението на българското малцинство в Сърбия. Притиснат от фактите и в желанието си да придобие българската подкрепа за сръбското еврочленство, сръбският президент Томислав Николич след срещата си с българския държавен глава Росен Плевнелиев в София заяви, че освен еврочленството и общите енергийни и инфраструктурни проекти, „Сърбия ще обърне особено внимание на общините, в които живеят българи, ще отпечата учебници по български език и ще осигури богослужение на български език“. На икономическия форум пък бяха обсъдени възможностит откриване на нови гранични пунктове.

Две седмици след това, представителите на българските общини Димитровград и Босилеград и представителите на българските малцинствени партии и неправителствени организации бяха поканени на среща в Правителството на Сърбия на 3.10.2013 г.

На тази среща, продължила почти два часа с координатора за българското малцинство на премиера Дачич, Новица Тончев, и въпреки опитите да се омаловажат, премълчат и заобиколят исканията от Платформата за защита на правата на българите и да се разводни дискусията в други по-маловажни посоки, положението на малцинството и исканията от Платформата все пак бяха представени в сръбското правителство. В крайна сметка, премиерът Дачич заяви: „Правителството на Сърбия ще настоява да подобри икономическото развитие, образованието, информирането, издателската дейност и защитата на културното наследство на българите в Сърбия“.

На фона на тия дипломатически изказвания на 17.01.2014 г. Конституционния съд на Република Сърбия обяви за неконституционни редица разпоредби от Закона за националните съвети на националните малцинства, което предизвика истинско объркване сред всичките 19 Национални съвети. Въпреки, че Закона за Националните съвети на малцинствата имаше редица недостатъци, които на практика не само не можаха да подобрят, но и допълнително усложниха положението на българското малцинство, решението на Конституционния съд на Сърбия още повече намали и ограничи правата му да основава собствени медии, институции от особено значение и участие в държавните медийни съвети, както и в образованието, културата и служебната употреба на езика и писмото, да подава жалби до Конституционния съд, да контактира международните организации, да коментира решения и пр. Оспорването на правата на малцинствата не работи за тяхната интеграция в сръбското общество, а още повече ги конфронтира с него.

На 23.01.2014 г. на официално посещение в София пристига външния министър на Сърбия Иван Мъркич. Освен обичайните изявления за българската подкрепа за сръбското еврочленство и някои двустранни въпроси, Мъркич заяви: „Искам да Ви уверя, че Сърбия ще направи всичко необходимо за да подобри живота на българското национално малцинство“, а българският държавен глава приветства личната ангажираност на президента Томислав Николич, на премиера Ивица Дачич, както и на външния министър Иван Мъркич за решаването на проблемите на българското национално малцинство в Сърбия.

До приключването на тази статия нищо от тия витиевати обещания не е изпълнено.

Въпреки дипломатическата сдържаност, в сравнение с времето, когато сръбската дипломация категорично твърдеше, че българите в Сърбия имат всички права и нямат никакви проблеми, тия изказвания представляват напредък само дотолкова, доколкото сръбската страна сега вече публично и в прав текст признава, че българското малцинство има проблеми, и че те трябва да бъдат решавани. Конкретни ангажименти и конкретни стъпки в тази насока все още липсват. Което ясно показва, че тия изказвания по-скоро са дадени от практични съображения, под натиска на евроинтеграциите и съседните държави майки на малцинствата, а не под влиянието на променената политическа мисъл в Белград. Тя няма как и да се промени. След всяко проевропейско изказване, следва хорово проклетисване от страна на дежурните сръбски патриоти. Още по-малко може да се говори за промяна в поведението на местната власт в Босилеград, която и досега си остава под влиянието на консервативните великосръбски партии и службите за сигурност, които открай време разглеждат малцинствата не като конструктивен фактор, а като потенциална опасност за Сърбия.

Сръбската политическа мисъл явно все още е далече от идеята, че гражданите от несръбски произход не са материал за производство на етнически сърби, а равноправни граждани данъкоплатци, които наравно с другите изграждат модерна Сърбия, и освен задължения, имат и права. Малцинствата в Сърбия все още са втора ръка граждани, над които държавите институции се упражняват в сръбски патриотизъм. Културните различия не се разглеждат като фактор който обогатява и разнообразява културата на Сърбия, а като нещо, което трябва да се промени и замести със сръбско национално самосъзнание.

Другият, не по-малък по значение проблем, е съответното извратено поведение на малцинствата, свикнали да се свиват, приспособяват и покоряват. Да живеят с чувство на вина и срам, че не са сърби, и че не е много здравословно да се декларират като принадлежащи към някое малцинство! И докато и едните, и другите расъждават по този начин, Сърбия, въпреки гръмките изказвания на платените патриоти, няма да се приближи към Европа с нито една стъпка. Защото разделението на сърби и „останали“, които им се подчиняват, не е нещо, от което Европа има нужда. Все докато обществото е разделено на господари и ония, които им се подчиняват, и едните, и другите няма да се приближат до Европа, въпреки че, няма що да се лъжем, на всички им се иска да прескочат всичките тия досадни подробности и направо да бръкнат в чувала с европарите!

Забравете! За членството на Сърбия в ЕС няма да има никакво значение какво говорят политиците в Белград, София и Брюксел, а какво наистина правят в Босилеград и другите краища. Сърбия ще стане членка на ЕС, когато нейните граждани и властта почнат да се държат наистина като европейски граждани. Дотогава има още достатъчно дълго време, за да си помислим върху всичките тези неща.

.

Иван Николов,

Председател на КИЦ „Босилеград“