Срещнах един приятел. Гледам, нещо е цъфнал. Усмихнат, доволен, личи му, че е щастлив.
– Какво става? Уцелил си шестица от ТОТО-то ли?
– Почти позна, намерих момичето на живота си! Перфектната жена. Едно към едно е това, за което винаги съм си мечтал …
И започна да ми я хвали. Страхотно тяло. Прекрасно лице. А очите ѝ какви били, а косата ѝ … Ръцете, краката, излъчването ѝ… Описа ми я до най-малките анатомични подробности. Закле ми се, че я обича, че е влюбен в нея и че любовта им е взаимна. Направо – сбъдната мечта. Приятелят ми беше като изпуснато хвърчило. Напълно излетял в космоса. Докато го слушах с интерес, той ме забрави и продължи полета си. Каза само едно „Чао! Хайде, че бързам при нея”.
Мина се, не мина малко време и пак го засякох. Посърнал, с хлътнали бузи. Изглеждаше сякаш по-нисък и леко прегънат.
– Да не си болен, амиго? Какво ти е?
– Не, всъщност да, зле ми е. Тя се оказа друга, не е такава, за каквато я мислех. Как можах да се излъжа? Къде ми бяха очите?
Дожаля ми за него. Реших да го оставя да си излее мъката.
– Да не би рязко да е погрозняла красавицата? Гърдите и косата не са били истински? Носела е цветни лещи… Видял си как си сваля ченето и го слага в чаша на нощното шкафче…? – Опитах набързо да налучкам причината за неговото разочарование.
– Не, не, все така красива е. Но отвътре…– „Аха“, казах си…
– Ясно. Сигурно има неизлечима болест и затова страдаш.
– Не бе, човек. Здрава е, нищо ѝ няма. Просто се оказа друга.
Тук вече аз млъкнах и се замислих. Чалнал се е приятелят ми. Какви ги дрънка? Всичко, в което се беше влюбил, си е на мястото. От какво се оплаква?
Месеците се изнизваха, разочарованието и обидата оставаха на лицето му. Ходеше ни жив, ни умрял. И така до деня, в който връхлетя отново цъфнал, та чак вързал. Без изобщо да успея да гъкна, ме заля с водопад от емоции. Пак бил срещнал мечтата на мечтите си. Глезените били такива, бедрата – онакива, а кръстчето ѝ? Ах, каква вълшебна жена!
Този път не се впечатлих много-много от излиянията му. Не се развълнувах и от последвалата нова трагедия. Излитанията и пропаданията на моя приятел се бяха превърнали в нещо като традиция. Влюбен – разлюбен, въодушевен – смачкан, разтреперан от любов или тресящ се от скръб. Свикнах на агрегатните му състояния.
Един ден обаче, амигото идва замислен. Такъв не го бях виждал. Щял да си купува кола, ама то това не било така лесно, както повечето хора си мислят. Приятелят ми се оказа придирчив. Седалките, тапицерията, таблото… Двигателят, цилиндри, скоростната кутия да бъдела еди-каква си, спирачките … Замаях се от толкова много подробности и претенции.
– Чакай, чакай – прекъснах го аз – защо не си избереш колата с най-хубавите фарове, най-яките стопове, страхотна аеродинамична форма и спойлери-трепач. И толкова. Лесна работа.
– А бе, ти луд ли си? – опули се той – Кой избира автомобил така? Нее, тук трябва да се помисли. Всичко внимателно да се прецени. Това да не ти е … – Не можеше да намери с какво да направи сравнение – Колата трябва да се избира с ум, не с очи. Иначе може да те предаде, да те изостави на пътя. Сложна работа е това.
Прихнах да се смея. Той обаче, изобщо не ме отрази. Човекът си имаше грижи. Не е лесно да си избереш коя консервена кутия да те вози. Така си е.
Ивайло Зартов,
14 февруари 2013 г.
