Непубликувано доскоро есе за визитната картичка на националността и екзотичния образ на българина в чужбина, което Георги Марков чете по радио “Дойче веле” през 70-те години на миналия век. Препубликуваме това вълнуващо есе на убития през 1978 г. в Лондон български писател и журналист от портала Кultura.bg
.
Трябва да си призная, че никога преди да напусна България и да започна живот в чужбина, не можех да си представя, че националната принадлежност на един човек има някакво съществено значение при новите познанства или приятелства, които му предлага непознатият свят. Нещо повече, съвсем бях изненадан да открия, че визитната картичка на националността в някаква степен предопределя поне първото отношение на новия познайник-чужденец. Може би това произтича от присъщата на западните интелигентни граждани необходимост да притежават известно определено познание или информация за по-непознатите или отдалечени сфери на света, сред който живеят, а може би е нещо като детската любознателност на драгалевчани да имат свои мерки за непознатите земни величини. Много пъти аз бивах смайван от това, че думата „България” или „българин” произвеждаше незабавно определена реакция, сякаш в енциклопедията, която всеки човек носи в главата си, се отваряше твърде обемна статия с живописни илюстрации.
Вярвам, че всички като мен, които идват от относително малки и непознати народи, са особено чувствителни спрямо вниманието, което се оказва на тяхната националност. Но същевременно нека подчертая, че може би колкото народът е по-малък и по-непознат, интересът да е по-голям. Ако в една страна, да речем като Белгия, кажете, че сте германец, англичанин или италианец, това едва ли би произвело някакво впечатление и би предизвикало силен интерес. Ако кажете, че сте чех или поляк, вашите шансове за интерес са по-добри. Но българин…? Това е друго нещо. Това е провокация към склада на познанието, към енциклопедията в главата. В моя дневник съм отбелязал, че почти три четвърти от англо-американците, които съм срещал, на обяснението, че съм българин, моментално са реагирали с една и съща фраза – „Хау фасинейтинг!”, което би могло да се разбира като „Колко очарователно”. „Колко невероятно интересно!”. „Колко любопитно!”. Разбира се, една част от тези възклицания човек може да отдаде на човешката учтивост, но зад повечето от тях вече надничаше някаква готова представа за българина и България.
Всеки може да разбере чувствителността и любопитството ми към образа на собствената ми нация в очите на обикновени чужденци, непредубедени от исторически, политически или расови предразсъдъци. Защото колкото и настойчиво да твърдят някои софийски журналисти, че светът се прекланя всекидневно пред българското социалистическо изкуство и култура, истината е, че нашата страна продължава относително да се намира някъде на края на географията. Гърция например продължава да бъде една от най-популярните страни в света и това е напълно разбираемо предвид огромното значение на древната елинска култура и на голямото историческо значение на стара Византия. По подобни причини Турция и турците са силно име в съзнанието на мнозина съвременници. Югославското работническо шестване из света също допринесе за популяризиране образа на югославянина. Но образът на българина – това е наистина нещо друго. И според мен толкова по-ценно.
Може би поради вече вроденото чувство за свобода и лична независимост западните граждани, които аз срещах, не отдаваха голямо значение на вестникарски мнения, на пропагандни материали и тем подобни, нито пък се смятаха задължени да следват отношението на политическите течения и партии, към които принадлежаха, а подчертано предпочитаха своето лично впечатление, своето лично мнение. В този смисъл моите изненади продължиха с откритието, че участието на България в Първата или Втората световна война е играло значително по-малка роля при изграждането на представата за нея, отколкото личната среща или познанство с някакъв характерен, интересен българин. Дали българският режим е комунистически или капиталистически – за много от тези обикновени хора се оказваше по-незначително от срещата на чаша мастика в прашен къмпинг някъде из Източна Европа. Понякога потръпвах като разбирах колко лесно един мой сънародник може да предопредели отношението на някои чужденци към целия наш народ. В същото време предполагам, че пак учтивостта на чужденците ми спестяваше изчервяването за някои подвизи на мои сънародници и щедро ми предоставяше другата, приятната, ласкателната и може би преобладаващата страна на познанството им с българи.
Съвсем неотдавна бях на концерт в „Албърт Хол”, когато приятели ме запознаха с един концертиращ английски пианист.
„Наистина ли сте българин!” – извика той развълнувано, сякаш откриваше у мен изчезналия си брат.
„Нали познавате Митко…?”
Въпросният Митко беше известен български музикант, когото бегло бях виждал, но за когото, струва ми се, сега мога да напиша половин книга. Набързо бях замъкнат в някакъв дом, където възпълничкият пианист ме представи с думите:
„Той е българин. И той познава Митко.”
С удивление видях как всички лица се раздвижиха, как много приятна и възбуждаща вълна премина през тях и като че вратите широко се разтвориха. Оказа се, че на едно международно музикално състезание всички присъстващи са били очаровани от този странен, чудат и изключително духовит Митко. От отделни епизоди, възклицания, усмивки и смях пред мен се появи образът на дързък и властен български младеж, който по най-сърдечен и непосредствен начин се бе свързал, бе влязъл в живота на тази група чужденци, залутани в непозната столица. В свят, където никой не се трогва много за съдбата на другите, Митко бе проявил отзивчивост и внимание, които бяха оставили дълбоки следи. Когато групата загубила финалното състезание, той бил единственият, който се появил с букет цветя и ги завел да се почерпят, повтаряйки им, че: „всеки знае да печели, малцина са тези, които могат да губят!”. И ето, че на мен бе съдено да приема признателността и възхищението на тия хора от този Митко. За тях цяла България беше населена с Митковци и цяла България означаваше един чувствителен, чудесен млад българин. И мисля, че дори хиляда неприятни наши сънародници, хиляда анти-Митковци не биха могли да изличат тази представа.
„Вие сте голям народ!” – твърдяха те за мое, предполагам и за ваше удоволствие, защото дори да не е точно така, толкова приятно е човек да го чуе.
Почти същото чувство на идеализиране на цял народ чрез един-единствен негов представител, но този път от съвсем друга обществена категория ми беше демонстрирано на големия пазар в Рим зад църквата “Санта Мария Маджоре”. Чувайки, че съм българин, един от амбулантните търговци, човек на около 55 години, се хвърли да ми подарява куп пуловери, шалчета и фланели, което мисля, че не е често явление на италиански пазар. И пак зад този жест стоеше друг силен български образ. Италианецът ми разказа с трагикомични възклицания и жестове, че в гладните години след войната се намерил в един затвор с някакъв български Генади. В затворническия комарджилък италианецът проиграл дрехите си и когато дошла заповедта за освобождаването му, той просто не можел да напусне затвора, защото бил само по… гащета. И докато всички го взимали на подбив и никой не искал да му помогне, Генади се съблякъл (в жесток студ) и му дал дрехите си. “Ун гранде амико” викаше просълзен амбулантният продавач. Но какво било изумлението му, когато след няколко дни отишъл обратно да върне дрехите и заварил Генади облечен като лорд. Ядосан от цялата история въпросният Генади седнал да играе карти и насъбрал цял гардероб от дрехи.
За един романтичен аптекар от Брайтън, горе-долу на годините на баща ми, България представляваше красиво младо момиче с големи кадифени очи, което било на работа в един хотел в Кайро преди около 30 години. Тази наша Цветанка, която аптекарят произнасяше твърде мило като Светанка, е имала годеник, който заминал за някаква арабска страна и трябвало да се върне. В същото време тя била обградена от панаир от поклонници, готови на всичко за любовта й. “Знаете ли – продължаваше аптекарят – че тя би могла да има само с един жест едни от най-богатите и интересни хора, които съм виждал. Знаете ли, че един от нашите секретари беше луд по нея. Господи, аз не съм чувал за такава вярност. Това българите трябва да са много особен народ!”
Искам да му кажа, че за съжаление не сме толкова особени и че вероятно особена е била тази Светанка, която не е имала практическите помисли на някои нейни сънароднички. Но защо трябваше да посягам върху романтичния спомен на брайтънския аптекар? В края на краищата споменът за Светанка беше повод за една чудесна вечер край морето. При много други случаи и все по-подчертано имах впечатлението, че западняците, особено англичаните, сякаш умишлено се опитваха да виждат екзотичната страна на българския образ и точно екзотиката ги привличаше най-много. Преди години например някъде в Бирмингамско се бил появил друг един странен представител на нашия народ, който, поканен на някакво парти с голям огън на поляна, се събул бос и танцувал върху жаравата нестинарски танци. Ами кой от присъстващите е могъл да забрави до края на живота си това зрелище. Едва ли среща с Мохамед Али или японския император би им направила по-силно впечатление от чудатия българин, чиито боси пети подскачали върху тлеещите въглени. За тях това е съчетание на мистерия и магия. Все пак аз бях щастлив, че от мене не очакваха подобни подвизи.
Сигурно културните размени и туризмът имат своето значение за разкриването на образа на българина и българското. Но пак нещата вървят по странна, екзотична линия. Помпозните претенции за велики културни постижения едва ли правят някакво сериозно впечатление. Много се лъжат онези български пропагандатори, които мислят, че новите блестящи хотели или представителни сгради взимат акъла на чужденците или пък музейните експонати. Всичко това си е в реда на нещата и всяка страна го предлага на туристите. Но срещата с двама средногорски старци и едно магаре някъде около Баня, Карловско, чашката ракия с малко салата и езикът на пръстите са изпълнили с умиление двойка журналисти, прекосяващи България.
“В лицата на тези хора имаше такава огромна доброта и вътрешно чувство за приятелство, което никъде другаде не сме срещали!”
Верният, земен ритъм на живота, невинното, почти детско любопитство към света и смислената тежест на думите плюс дълбоко органичният оптимизъм спрямо изпитанията в живота – ето ви друг образ на българина.
Не искам да се впускам в задължителните туристически атрибути на българската екзотика от киселото мляко и таратора до несполучливите опити да се пие боза, нито имам време да се спирам на въздействието на изложби, концерти и други културни размени. Колкото и характерни да са, те са в реда на онова, което всяка страна предлага на чуждите любопитни очи. Въпреки това не мога да отмина въздействието на един български филм – “Крадецът на праскови”, защото за една моя позната англичанка, редакторка в голямо издателство, образът на България – това е красивата история на Емилиян Станев, а главната героиня като че носи душата на цялата страна. Това е пак екзотичен образ, но този път наистина близък до действителността.
На няколко пъти образът на България като че се е преплел с добри и сериозни студенти, лекари, специалисти. Прекосявайки Германия с влак, слушах твърде приятната история за български лекар, който учил и завършил в Хайделберг и бил човек със завидни способности. Моите спътници бяха двама престарели немски лекари. На оперния фестивал в Глайндбърн всички, с които говорих, бяха очаровани от работата на българския оперен режисьор, който вече няколко пъти гостувал там, докато в Лиеж ми разказваха за нявгашен български инженер, който бил прословут със своята точност. Абсолютно невероятно ми звучеше фактът, че са казвали “бъди точен като българина”. Господи, наистина ли?
Струва ми се, че може би най-слаба е историческо-политическата асоциация в съзнанието на западните граждани. Три или четири пъти, когато ме представяха и споменаваха, че съм българин, следваше: “А-ха, помним вашия цар Борис!”. Веднъж попаднах на възрастен шотландец, чийто живот се бе преплел с този на цар Фердинанд, и който изглежда знаеше куп интимности от живота му. А при друг случай човекът, с когото се запознах, се представи за един от ония студенти, които по време на Лайпцигския процес са събирали подписи за Георги Димитров. Но това бяха далечни любопитни факти, които едва ли допринасяха нещо за образа на българина. Една от най-приятните ми изненади беше неотдавна, когато бях поканен на вечеря у познато семейство край Лондон. И там известен английски дипломат ме заговори за процеса на преминаване на старата българска култура в Русия и за узаконяването на старобългарския език като църковнославянски. Трябва да кажа, че знанията на моя събеседник ме удивиха, особено чисто езиковата страна на въпроса. Не смятам, че познавам много българи, които биха могли да говорят с такава компетентност по тази тема. Но най-ласкателното във всичко това беше преклонението на моя събеседник към творческия гений на нашите пра-прадеди. И тук е мястото да отбележа нещо, което би изненадало мнозина българи при срещата им с интелигентни западни граждани. Извънредно често, първата асоциация, с която хората ни свързват са… богомилите. Никога няма да забравя представянето ми на една вечеря, когато от другия край на масата един възкликна: “Хелоу поуп Богомил!”. Установих, че при изучаването на манихейството мнозина бяха изследвали подробно богомилството. И нека кажа, че от всички други образи, този, богомилският, макар да е също екзотично не съвсем верен, ми е най-приятен, защото ни поставя легендарния ореол на бунтарството, на непокорството.
Случвало ми се е неведнъж музиката на нашия език сама за себе си да предизвика силен интерес. Разни събеседници са ме карали да говоря български и са твърдели, че музиката на езика им казвала за нашата страна повече, отколкото предполагаемото съдържание.
И искам да завърша с тази мисъл, с която започнах, а именно, че националността предопределя поне първото отношение, че тя наистина отваря собствената енциклопедия на съответната буква, и че е много приятно човек да чуе, че преди него някой вече е бил записан там с хубави и достойни думи. В края на краищата всеки българин си е една малка пътуваща България и, иска или не иска, винаги ще бъде свързан с нейния образ.
––––––––––––––––––-
Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга „Анкета“ и сборникът с разкази „Между деня и нощта“. През следващата 1962 г., излиза „Мъже“, която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите „Победителите на Аякс“, „Портретът на моя двойник“ и „Жените на Варшава“, с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман „Покривът“.
През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на „Дойче Веле“ и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса „Архангел Михаил“ спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му „Да се провреш под дъгата“.
На 7 септември 1978 г. на моста „Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница „Сейнт Джеймс“. След неговата смърт на Запад излизат „Есета“ и „Задочни репортажи за България“. У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.
