Класическото определение за паразитизма е, че е форма на симбиоза, при която единият от симбионтите живее за сметка на другия, като го използва като източник на храна и място за временно или постоянно пребиваване. Използващият се нарича паразит (от гр. para – около и sitas – храна), а използваният – гостоприемник. При паразитизма гостоприемникът няма полза от съвместното съжителство, а изпитва вреда (заболяване). Паразитизмът се различава от хищничеството по това, че паразитът използва гостоприемника си многократно. Системите хищник-жертва и паразит-гостоприемник постоянно еволюционират. На паразитите и хищниците не е изгодно напълно да унищожават приемниците и жертвите, и затова дългата съвместна еволюция е довела до по-умереното им взаимно влияние.
В междувидовата борба за съществуване взаимоотношенията от типа хищник-жертва, паразит-гостоприемник играят най-важната роля в живота на всеки организъм. Усъвършенстването на всеки вид в екосистемата води до влошаване на условията за другите видове. Хищникът винаги се изменя във вреда на жертвата, усъвършенствайки своите методите на лов. Жертвата се изменя във вреда на хищника, усъвършенствайки начините си за защита от него. Паразитът се изменя по такъв начин, че да използва максимум ресурсите, които може да черпи от организма на гостоприемника, а гостоприемникът усъвършенства все нови и нови средства за борба с паразита.
Най-голяма вреда нанасят новите паразити и хищници. Парадоксалната особеност на междувидовата борба за съществуване се състои в това, че в нея има победени, но няма безусловни победители. Ако един вид хищник изтреби вида жертва, то той по този начин поставя под заплаха своето собствено съществуване. Ако жертвата успее да “победи” хищника, ставайки трудно достижима за него плячка, то това се оказва “пирова победа”. След нея следва увеличаване числеността на вида на “победителя”, бързо изтощение на необходимите му ресурси, рязко увеличаване числеността на паразитите и в резултат самият “победител” се оказва на границата на измиране.
Съществува комплексна биологична наука – паразитология, изучаваща явленията на паразитизма. Основната й цел е опазване здравето на човека, животните и защита на растенията. Според вида на гостоприемника, в паразитологията има следните големи клонове: медицинска, ветеринарна, агрономическа. Но, защо да няма и социална?
Излизайки от контекста на тясно научното, биологично и медицинско значение на паразитизма, знаем, че същият има широко поле на проявление и в обществения организъм. Формите на това проявление са почти идентични като тези, описани от биологичната наука. Всеки средно интелигентен човек, четейки гореизложеното, може почти автоматично да намери аналогията му в съвременното ни общество.
В обществените нагласи има две непримирими становища по проблема. Естествено – от ляво и дясно. Но, учудващото е, че има почти пълен консенсус по отношение паразитизма на един конкретен… етнос. Който според разпространеността си е космополитен, независимо от ареала на обитаване.
Всъщност, коренът на ромския социален паразитизъм се крие в една култура на оцеляване, според която всичко, което е около табуна, бараките, гетото или въобще конкретно място, в което се намираш, е околна „хранителна среда“. И градовете, и селата, и градините, и ж.п. линиите и пр. , всичко може да влезе в тази „хранителна среда“. Това е някаква ментална нагласа, според която дали ще излъжеш гражданите на някой световен мегаполис или бедния пенсионер на село, е в някакъв смисъл все едно. От когото каквото можеш, това си взимаш от средата.
Разбира се тази нагласа не е характера за всички роми. И онези, за които тя не е характера, си патят заради другите, за които е. Но другите за съжаление са мнозинство. Въпреки всички социални разходи на държавата, които отиват точно за ромите, и въпреки всички щедри траншове, давани на всевъзможни НПО-та, за да работят за ромската интеграция.
И тук изниква въпросът: доколко спазвайки принципите на човечността и правата на човека, сме склонни да си затваряме очите за очевидности и пред хитруването на групи, приучили се да паразитизират и върху базата на демократичните ценности, в частност и на т.нар. мултикултурализъм? Ако има една традиционна култура на оцеляване, според която всичко наоколо е „хранителна среда“, как такава култура може да се впише в едни цивилизационни принципи и норми, които са съвсем различни? Може, ако се отрече от себе си. Ако забрави за неписания закон за „хранителната среда“, според който кабели, шахти и ж.п. релси са просто материал, от който може да се изкара някой лев в пунктове за изкупуване на вторични суровини.
За да се случи това, обаче, трябва всички тези фондации, които се борят или поне твърдят, че борят за интеграция на ромите, и всички онези експерти и правозащитници, които ги защитават, да започнат да ги учат на нещо много просто – че няма права без задължения. Иначе онази традиционна култура на оцеляване, според която е важно да научиш децата си добре да просят и да крадат, за да ти носят и на теб това, което са изпросили или задигнали отнякъде, ще започне да руши отвътре „хранителната среда“, както и го прави на практика. Тази култура на оцеляваше ще се впише в някакви по-цивилизовани и подредени форми на обществен живот като паразит, който се е нагодил и към това да източна социалните системи на страната гостоприемник.
Така културното различие се превърнало и в нещо като социално оправдание. Така битовата престъпност – убийства на старци, джебчийство, проституция и кражби на кабели и релси, прекупвачите на гласове и пр. се позиционират някъде в невидимия спектър. Както и правените непрекъснато, без да могат да бъдат отгледани от родителите им деца, които се оставят в социални домове и интернати държавата да ги гледа. И държавата, към която нямат никакви ангажименти, плаща. Плаща навреме и веднага, без бюрократични спънки. Те са за другите, работещите роби, дето трябва да ги издържат, понеже били слаби, необразовани, застрашени.
Когато това се случи в достатъчно слаба икономически, социално и политически държава, ефектът е по-лош. Подобна държава и общество са „хранителна среда“, които могат да не издържат на източването. Могат да се превърнат в дотам опоскана среда, че културата на оцеляване, според която шахти, кабели, ж.п. линии и всякакви други материали са просто нещо за крадене, може да стане култура на оцеляване не само за представители на ромския етнос.
И този казус няма как да бъде решен по лесната логика на т.нар. политическа коректност. По тази лесна логика и след толкова правозащитни пледоарии и поредицата от международни траншове, които се наливат за бедните роми в България (никога и за бедни хора от други етноси, например от българския), може да обвиним всеки пенсионер, който се е опитал да си защити градината от крадци, за неуважаващ културните различия…
Затова проблемът с ромското невключване, със спорадичната и доста частична ромска интеграция ще продължи да стои. Там, където можеш да набиеш лекар от бърза помощ или полицай, понеже си ром и зад тебе е сплотената общност на гетото или на табуна, които живеят по собствени правила, там за никаква интеграция не може да се говори. Разни партии ще продължат да те наобикалят преди избори, да се пазарят с тебе или ти да се пазариш с тях за гласа си, но ако за тебе думата „права“ значи да имаш повече права от другите граждани и никакви задължения към онова, по-голямото общество, страна и пр., нищо няма да се промени. Или, ако се промени, може да е към по-зле. Защото бъдещето може да принадлежи на деца, които все по-трудно и по-трудно ще се включват към опосканата обществена среда, понеже все по-малко могат да се окажат тези, които са в състояние да я зареждат.
*
И накрая – няколко реда и за онези десни виждания, според които едва ли не половината българска нация паразитира на гърба на честните и добри капиталисти, пардон работодатели. За тях те са хрантутниците на „социалния капитализъм“, опитващи се да защитят „правото“ си да паразитират – ала тая, разбира се, няма как да стане. Ако свършва нещо в съвременния свят, то това е точно този „социално-отговорен капитализъм“, който поражда толкова много паразити и такава любов към паразитирането у „широките народни маси“, че разбира се нито една икономика, дори и американската, не може да им позволи да я смучат повече.
Примерът на съседна Гърция показвал като в призма същината на ставащото. Гръцките леви калпазани протестират, защото ще им се налага да работят, за да запазят стандарта, който досега имаха в една паразитна система на държавния „социално-отговорен капитализъм“. Е, дойде моментът, 20-тина години след рухването на комунизмо-социализма, да рухнат и образованията на „социалната паразитна държава“ в организма на западните развити общества. Оказва се, че когато някой яде и пие, трябва да се научи сам да си плаща сметката, а не да му я плащат всички те, будалите. Иде краят на ерата, определяна от идеалите на държавно организираното паразитиране по целия свят, ера, която започнала с разпространението на марксизмо-комунизма и ще завърши с очистването на всички тия западни общества от „туморите“ и „разсейките“ на социализма.
Обществото ще помага само на ония, които не могат да се справят сами (инвалидите), а всички социално-ориентирани леви калпазани ще имат избора, който и досега са имали, ала са предпочели да паразитират, да бъдат носени на гърба на общността. А той е – или да мрат от глад, или да запретват ръкави и да имат добрината да се трудят, ако искат да ядат и да живеят. Това е същината на промените, към които се движи съвременният свят. А тия, които си мислят, че иде нова епоха на социализъм, и при това положение радостно приготвят вилиците и лъжиците за наближаващото голямо лапане, да укротят апетита си, като посмучат собствените си пръсти. Историята няма обичая да тръгва отново по вече извървени и не водещи доникъде пътища.
Така мислят те!
(Следва продължение.)
По материали от интернет,
Светослав Атаджанов
