Продължение на статия, чиято първа част може да се види тук.
.
Изкушението да се правят сравнения и търсят аналози и разлики между света на живата природа и човешката икономика е толкова силно, че учени като Чарлз Дарвин, Хърбърт Спенсър и Фридрих Хайек с готовност му се поддават. Както конкуриращият се бизнес търси печалба, така и листата на дърветата се разтварят към слънцето, затъмнявайки и оставяйки хилави по-задните от тях. Но съвременните бизнес мрежи отразяват и другото лице на живия свят. За да оцелееш, трябва да си сътрудничиш. Трябва да сътрудничиш поне пасивно. Ако си част от стадото, стратегията ти е да следваш масата и да не се отличаваш. Или спираш да мислиш за себе си, тоест губиш инстинкт за самосъхранение като индивид, изграждайки клетките на кошера или мравуняка на вида. Дивият свят показва и много по-сложно „икономическо” поведение, когато инстинктите на агресия и страх се потискат в името на взаимната полза.
В почти всички общества, а в модерните като правило повече, има съществен брой индивиди, които напълно заслужават да бъдат наречени икономически паразити. Те правят обществото по-бедно на ресурси и потенциал, и с това директно ощетяват работещите и творящите му членове. Но както лесно можем да се досетим, не само мързелът е проява на икономическия паразитизъм. Има организации и индивиди, които полагат наистина големи усилия, но в крайна сметка си остават само едно – социални паразити. Класата на безделниците и в най-развития свят се стреми да доказва, че е богата и няма нужда да работи. Другият важен момент е, че паразитите – било индивиди, било организации, било институции – смучат далеч не само пари. Емоционалният паразитизъм е също толкова вреден, колкото корупцията и мързелът.
Преди време бившия управител на НОИ Христосков бе заявил: „Ако се инвестираше досега, къде са тогава работните места?“. Веднага от Института за пазарна икономика го нападнаха, че това е враждебно изказване спрямо бизнеса, като непризнаване на основния морален принцип в свободното общество, който гласял: „Никой няма право да отнема доход, собственост и лични права от друг, без неговото съгласие.”
А нима някой попита българските трудещи се, дали са съгласни с отнемането на основни техни права, гарантирани от Кодекса на труда, за което претендира Българската стопанска камара с небезизвестния си председател Божидар Данев – бивш агент на ДС. В края на м. януари 2014 г. бяха предявени 28 искания, които анулират голяма част от правата на работниците. В сатиричен стил в сайта „Бъзикилийкс” е поместен памфлетът „Божидар Данев: Някой трябва да озапти българския работник”. В това измислено интервю всъщност се отразява цялата арогантнаст на номенклатурно-кадесарския ни едър български бизнес и неговата паразитна същност.
В книгата „Намаляването на работното време като път към устойчивост” се издига тезата, че увеличението на производителността на труда в развитите общества, вследствие на автоматизацията и роботизацията, незабавно трябва да се размени за намалени работни часове, вместо за продължаващо повишаване на консумацията. В противен случай скоро и няколко планети няма да са ни достатъчни. Манипулираното постмодерно общество не разбира значението на думите дълг и безделие, и априори им се присмива. Според него единствено повишената консумация може да оправдае полагането на повече усилия. В един момент консумацията действително се превръща в задължение, както огромният дълг от 17 трилиона $ на САЩ. Труд, който бива заплатен предимно, за да може индивидът да започне да консумира (и да влиза в дългове), говори за нещо повече от порочен кръг – това е то истинският паразитизъм.
Паразити ли са банките? По данни на БНБ за първите 11 месеца на 2010 г., след като са платили приблизително 72 млн. лева данъци, банките в България са спечелили 583.5 млн. лева. Приходите им са нето 3.5 милиарда лева, в това число 2.66 млрд. лв. нетни приходи от лихви и 687 млн. лв. (почти 20%) приходи от такси и комисионни, след приспадане на разходите за събиране. Оправдани ли са тези приходи? Не, но те искат не просто да печелят, а да контролират обществото, и могат да си позволят да го правят, защото на практика те разпределят ресурсите му. Претенциите на финансите не спират дотук. С подкрепата на банките, инвестиционни фондове влизат в произвеждащи предприятия като „инвеститори” и ги принуждават да вземат несвойствени пазарни решения.
Народът е гъвкава субстанция, но част от институциите са застинали от времето на основаването си. Те са като каменни сгради, които периодично се нуждаят от излъскване, понякога ремонти. Някои институции още с раждането си са замислени като паразити. В хода на събитията и с промяната на времето други органели са загубили своята първоначална конструктивна функция и са закърнели, но продължават да смучат социална енергия. Ограниченият характер на производството и платежоспособната консумация предполагат първи принцип в икономиката да е стремежът към ефективност. Той обаче подминава институциите и е пренебрегван от политиците.
Държавата винаги е обвиняем номер едно в разследването на социалния паразитизъм – и очевидно има защо. Гражданите трябва да окажат натиск върху държавата, за да получат от нея поне някаква форма на взаимноизгодна симбиоза. В цялата си грижа за потребителски права, тя начислява ДДС върху приходите от благотворителност, третира безработните като самоосигуряващи се, а субсидира със стотици милиони неизгодни за народа проекти. Разбира се, трябва да погледнем паразитизма и по-широко от икономиката. Ефективността не е всичко – с този девиз безсмислени организации и учреждения се оправдават, защо продължават да теглят социални ресурси. Това са десетките държавни агенции, дирекции, дублиращи се държавни и общински органи. Държавният апарат като цяло лапа наистина големи дялове от българската пита.
Транзакционните разходи или „парите, които плащаме, за да се въртят парите”, се крият навсякъде около нас. Нобелистът Дъглас Норт ги оценява от 10 до 25 % от икономическия продукт в света. Същевременно подкупите в най-различната им форма, традиционно са транзакционните разходи с най-голяма частна ефективност. Допитването до гражданите на ЕС показа, че това е повсеместно за всички страни членки. Има теория, според която всичко, на което ставаме свидетели в социалния живот, е „нормално”, защото било „естествено”. Но, ако някоя институция бъде закрита, а обществото продължи да функционира, без да губи ефективност и вариантност, въпросната институция се оказва всъщност излишна. Нагледно илюстрирано от безкрайните административни реорганизации, непроменящи нищо.
Няколко думи и за лидерите популисти на местно и национално ниво. Лидерът-популист не дава отчет за действията си именно защото е „нашият човек”, след като управляващият е уж народът. Лидерът-популист не само отхвърля, но и пренебрегва тези, на които дължи обяснение за действията си. Разбира се, той не е сам. Обединява около себе си синдикати, партия, бизнес интереси, които черпят сила и капитали от държавата, и хора, които просто искат да спечелят, без да дадат нищо от себе си. Това, което обществото трябва да разбере е, че не само богатите, както се пее в един от най-разпространените на протестите лозунги, а тази установена корупция е неговият основен враг.
В България популизмът и корупцията са успели да се наложат толкова успешно, че изкореняването им изглежда като невъзможна мисия. Годините преди и след Освобождаването ни от османско владичество са изиграли много важна роля за приемането им. Според някои, единствената възможност да бъдат изкоренени паразитизмът и популизмът е пълната катастрофа, от която ще проличи, че те така или иначе са улица без изход. А единственият начин за преодоляване на пагубните последствия на популизма е образованието, политическото и социално просвещение. Събирането на една критична маса от хора, които да знаят и разбират за какво точно става дума, би било достатъчно, за да се променят нещата.
Дезинфекцията в широкия смисъл на думата е комплекс от методи и средства за унищожаване на заразното начало във външната среда. Успешното провеждане на една социална „дезинфекция“ зависи от резистентността на паразитите и от прилаганите методи и средства. Крайно време е да бъде проведена такава с крути мерки и ефикасни средства. Обществото вече е узряло за това. Диагнозата е поставена.
.
По материали от интернет,
Светослав Атаджанов
