My name is Maria Spirova. In January, through euronews’s Global Conversation programme, I met a 16-year old Ukrainian called Timur from Kiev. Together we conversed with Viviane Reding online and Timur asked his almost prophetic questions about the EU’s stance on the situation in Ukraine.
I dedicate this open letter to him, and to all Ukrainians feeling that special Eastern European desperation which can be produced only by chasing the democratic ideal for quarter of a century only to arrive at a riot police cordon.
Timur, to begin with, I just want to say I am sorry.
I hope you are safe, I hope your friends are safe, I hope you are not shell-shocked beyond redemption, although very likely you are. I know I would be in your shoes.
I am sorry I write to you from a country in the European Union, in which your generation had (do you still have it?) such faith. I am sorry because we are, frankly, a bunch of irresolute shrimps. European governments seem to be entirely made up of people who honestly have no clue what you and your people are going through right now. Forgive them, if you can – they think benignly humoring a person like Putin is an appropriate foreign policy strategy. You see, until recently they thought the same thing about Gaddafi.
Mumblings about “possible sanctions” are not going to help your fight against a rogue government and a neo-imperialist ambition of global proportions. I know it, you know it, Baroso knows it. Moving on
.
I especially want to apologise for my own country, whose foreign minister Mr Vigenin nearly sprained his tongue trying very carefully NOT to condemn the violence visited upon you by your president and your own police force. Concerted EU stance, did you say? Nah. Bulgarian officials and institutions trespass against EU regulations about fourteen times a day, but none of them would even dream of crossing Putin.
Because, you see, Timur, we are in this together. We are listed in bulk on the menu of his sprawling geopolitical buffet. Ukraine seems to be the main course. Bulgaria is more like a light dessert.
Consider: in 2011 we stopped negotiations over the petrol pipeline which will enable Russia to bypass your country and apply even more extortionist tactics to influence your politicians. On the day of the worst violence on the Maidan, the new Russian energy minister said the Bourgas-Alexandroupolis project is back on. Just like that – no need to discuss it with the country that actually dropped the deal. He is that sure we will play along.
We are in this together, Timur, because the breath-taking arrogance of the oligarchic circles that mascarade as our governments really knows no bounds. They share the same tactics in dealing with democratic dissent, learned from the same source.
Our Prime Minister Oresharski and Victor Yanukovich even shared the same table in Sochi, symbolically and publicly sealing their shameful political kinship.
Listening to the stilted, cruel propaganda that flows out of official Ukrainian sources gives me a sick sense of déjà vu. Because governments like ours have figured it out cozily – if dissenting individuals refuse to get bored, pay some testosterone-fueled packs of provocateurs to start a squabble or two, then make sure the police overreacts in order to outrage peaceful protesters as well. Then immediately invoke some sort of emergency powers and let rip.
Just like Yanukovich, in the summer of Bulgarian protests on our own embattled Independence Square, Oresharski called thousands of protesting men, women and children “extremists” and felt that this justified the rounding up of tens of thousands of gendarmes to crush the rally. Just like Yanukovich, Oresharski condoned it all – protesters beaten and overwhelmed with sheer numbers, journalists intimidated and attacked.
There is, of course, no comparison in the scale of events – Kyiv went up in flames and people all over Ukraine showed a lot more spine, a lot better social organization and a lot more sheer nerve then we had in our hour of darkness.
Yours is a trial by fire, ours was an exercise of despair. Your barricades withstood, ours didn’t.
And the world was watching and tisking in dismay both times, too. Western media now authoritatively expostulate how Ukraine is a “divided country”, as though it is possible to have a country without deep political and cultural divides these days. They said it of Bulgaria, they said it of Bosnia and Herzegovina, as if that explained everything. They will say it ad nauseam about any nation in the post-Soviet orbit striving to find its way.
Pay them no mind. You are certainly not alone, and you are certainly not outnumbered. You have faith and firewood and an adequate Internet infrastructure. Don’t agonize over the silent majority as we did in Sofia and just ignore the outright love-songs to the lamented USSR that we hear from some corners.
The worst thing you can do to thugs is show them how inconsequential their ideas are.
And yet! We live in a funny world with little logic, Timur! Have you noticed? Every protest movement nowadays is immediately put down as “non-representative”, as though this is somehow a drawback. If it was representative, widely backed and totally consensus-based, it wouldn’t be a protest, would it? Protesters everywhere are, by default, a minority until they succeed. I wish the world remembered that, don’t you?
And don’t you mind the British expats in Kiev who tweeted their snooty “opinions” at the BBC. So much righteous squeamishness – “Let’s face it, our own police will never allow such a mess in front of Whitehall”. Is this something to be proud of, gentlemen? The fact that you have allowed your systems to have such complete control as to confidently and off-handedly preempt any effective form of protest? Yes, we would have liked to protest with music and flowers exclusively, wouldn’t we, Timur? But Ukrainians quickly realised something Bulgarians were too afraid to acknowledge – peaceful protests can only hope to influence at least semi-legitimate, semi-independent and semi-fairly elected governments.
Internationally-allied mobsters, albeit sitting in Ministerial chairs, have no concept of citizenship or the rule of law.
Demonstrations and investigative journalism do not correct or scare them, just occasionally irritate them enough to whip out the giant fly-swatter. Or water cannon, as the case may be.
So there we are, multiple borders apart, a quarter of a century after our euphoric release from the Iron Curtain, back to square one. Captives of our home-grown oligarchs.
Two confused, exhausted Eastern European nations, hijacked like aircrafts on a forcefully changed course to some crude and unapologetically grabby Pax Putiniana.
And they dare call you and your compatriots ‘terrorists”, Timur.
Timur, they hijacked us because they think they can get away with it. Frankly, the fraction of the world that can be bothered to care a bit about our situation thinks so, too. We have been left for dead too many times before.
The future looks grim, my too young friend. It looked grim for our parents, who went through their own baptisms by fire facing down batons, cocktails Molotov, repression, lies and misery every few years since the early 90s. It will look grim for our children, if we can bring ourselves to have them in that messed up world, where our region seems to be marching in a circle, ever more alone and desperate.
One would think we aren’t asking for much. If we cannot be independent – which history has shown us many times – can we at least be allowed to choose our own dependencies?
Can we stop suffering the dishonor of being legislated upon by actual criminals? Can we – for once! – get the undivided attention and decisive support of our aspirational model – the European civilization in its latest guise?
Call me silly, Timur, but I still think we can. You know the cliché – freedom belongs to the brave. But do you know why? Because no matter what happens with #Euromaidan and #ДАНСwithMe, freedom is ours, because we demanded it. And this is all it takes.
Hang in there. Wrap up and don’t get killed. I want to see you grilling EU politicians again, soon.
.
Maria Spirova,
Казвам се Мария Спирова и през януари чрез програмата на Euronews „Global Conversation“ се запознах с 16-годишен украинец на име Тимур, живеещ в Киев. Двамата разговаряхме онлайн с Вивиан Рединг и Тимур зададе почти пророчески въпроси за позицията на ЕС относно ситуацията в Украйна.
Посвещавам това отворено писмо на него и на всички украинци, които чувстват това специфично източноевропейско отчаяние, което се поражда само от преследването на демократичен идеал вече четвърт век, за да се окажат пред кордоните на силите за борба с безредиците.
Първо, Тимур, искам да ти се извиня и да ти кажа, че съжалявам. Надявам се да си в безопасност, както и приятелите ти, и да не сте разтърсени от случващото се по непоправим начин, въпреки че вероятно сте. Разбирам ви напълно.
Съжалявам, че ви пиша това от страна от Европейския съюз, в който вашето поколение имаше (а дали още я има?) толкова вяра. Съжалявам, защото честно казано, всички ние сме куп нерешителни безгръбначни. Европейските правителства изглежда са съставени изцяло от хора, които си нямат никаква представа през какво преминавате ти и твоят народ.
Прости им, ако можеш – те си мислят, че лекото иронизиране на човек като Путин е подходяща стратегия за външна политика. Доскоро си мислеха същото и за Кадафи. Дрънканиците за „възможни санкции“ няма да ви помогнат в борбата срещу престъпното правителство и неоимпериалистките амбиции в глобален мащаб.
Аз го знам, ти го знаеш – и Барозу го знае
Особено искам да се извиня за моята собствена страна, чийто външен министър само дето не си изкълчи езика, опитвайки се много усърдно да НЕ заклейми насилието, причинено ви от вашия президент и вашата собствена полиция. Съгласувана позиция на ЕС, казваш ти? Съжалявам. Българските власти и институции престъпват европейските правила и регулации поне 15 пъти дневно, но никой от тях не се замисля да противоречи на Путин.
Защото, колкото и да ми е неприятно да го кажа, Тимур, ние сме в това блато заедно. Присъстваме в пакет в менюто на този гигантски геополитически бюфет. Украйна изглежда е основното ястие. България е по-скоро лек десерт.
Замисли се: през 2011 спряхме преговорите за нефтопровод, който би позволил на Русия да заобиколи вашата страна и да прилага дори още по-изнудваческа тактика, за да държи в хватката си политиците ви. В деня на най-страшното насилие на Майдан, новият руски енергиен министър заяви, че проектът Бургас-Александруполис отново е в реализация. Просто ей така – няма нужда да се обсъжда със страната, която реално се е отказала от споразумението. Той е абсолютно уверен, че ние ще се съгласим.
Заедно сме в това, Тимур, защото спиращата дъха арогантност на олигархическите кръгове, които се маскират като наши правителства, не знае граници. Те имат една обща тактика в справянето с демократичните разногласия, научена от един и същ източник.
Премиерът ни Орешарски и Виктор Янукович дори седяха на една и съща маса в Сочи, символично и публично демонстрирайки позорното си политическо родство
Слушането на кухата, груба пропаганда, лееща се от официалните украински източници, поражда у мен извратено усещане за дежавю. Защото правителствата като нашите са разбрали как да се справят удобно с подобни ситуации – ако несъгласните хора отказват да им омръзне и да се откажат, плащат на преливащи от тестостерон групи от провокатори да започнат разправии, след което се постарават полицията да реагира твърде грубо, за да потресе и мирните протестиращи. След което незабавно задействат някакъв вид правомощия за извънредни ситуации.
Точно като Янукович, през лятото на българските протести на нашия собствен площад „Независимост“, Орешарски нарече хиляди протестиращи мъже, жени и деца „екстремисти“ и изпрати десетки хиляди полицаи да разпръснат протеста. Точно като Янукович, Орешарски одобри всичко – побоища над протести, огромно числено превъзходство на полицията, сплашване и агресия срещу журналисти.
Естествено, не може да става и дума за сравнение в мащабите. Киев гори, а хората в Украйна показаха много повече смелост, много по-добра социална организация и много по-голямо хладнокръвие, отколкото ние имахме в тежките ни часове.
Вие преминавате през изпитание с огън, ние – през изпитание с отчаяние. Вашите барикади издържаха, нашите не
А светът наблюдаваше, цъкайки с език в ужас. И в двата случая. Западните медии сега авторитетно твърдят, че Украйна е „страна на разделение“, сякаш е възможно да има страна без дълбоко политическо и културно разделение в наши дни. Те казваха същото и за България, казваха го и за Босна и Херцеговина, сякаш това обяснява всичко. И ще го повтарят до призляване за всяка държава от постсъветската обрита, опитваща се да намери своя път към свободата.
Не им обръщайте внимание. Със сигурност не сте сами, определено не и сте по-малко от вашия противник. Имате вяра, имате дърва за горене, имате адекватна интернет инфраструктура. Не страдайте за мълчаливото мнозинство, както ние го правехме в София, и просто игнорирайте откритите любовни песни към „тъжно изгубения СССР“, които чуваме от някои ъгли.
Най-лошото, което можете да направите с престъпниците, е да им покажете колко незначителни са техните идеи.
И все пак – живеем в странен свят с твърде малко логика, Тимур! Забелязал ли си? Всяко протестно движение в наши дни незабавно бива омаловажавано като „недостатъчно представително“, сякаш това по някакъв начин е недостатък. Ако беше представително, с масова подкрепа и изцяло базирано на консенсус, не би било протест, нали? Протестиращите навсякъде по подразбиране са малцинство, докато не победят.
Щеше да е хубаво светът да не забравяше това, не мислиш ли?
Иска ни се да можехме да протестираме само с музика и цветя. Но украинците бързо осъзнаха нещо, което българите твърде много се боят, за да признаят – мирните протести могат да се надяват да повлияят на поне полу-законни, полу-независими и полу-честно избрани правителства.
Докато международно съюзилите се престъпници, макар и да седят в министерски кресла, не разбират концепции като гражданско общество или върховенство на закона. Демонстрациите и разследващата журналистика не ги променят към по-добро, нито ги плашат, само понякога ги дразнят достатъчно, за да размахат гигантската мухобойка. Или водно оръдие, според ситуацията.
Сега сме разделени от много граници, половин век след еуфоричното ни излизане иззад Желязната завеса, отново върнати м самото начало на пътя. Пленници на нашите собствени олигарси. Две объркани, уморени източноевропейски държави, отвлечени като самолети с насилствено променен курс към груб и неприемливо алчен „Путинов мир“.
И те смеят да наричат сънародниците ти „терористи“
Тимур, те ни отвлякоха, защото мислят, че може да им се размине. Честно казано, тази част от света, койято изобщо се вълнува от нашата ситуация, също мисли така. Били сме оставяни да си мрем неведнъж досега.
Бъдещето изглежда мрачно, приятелю. Изглеждало е мрачно и за нашите родители, които са преминали през свое собствено кръщение с огън, изправени пред палки, коктейли молотов, репресии, лъжи и мизерия на всеки няколко години от началото на 90-те. То ще изглежда мрачно и за нашите деца, ако успеем да ги родим и отгледаме в този сбъркан свят, където нашият регион изглежда винаги обикаля в кръг, все по-самотен и отчаян.
Човек би казал, че не искаме много. Ако не можем да бъдем независими – а историята ни го е показала многократно – не може ли поне да ни бъде разрешено сами да избираме от кого да зависим? Можем ли да спрем да търпим позора законите ни да се пишат от истински престъпници? Можем ли – поне веднъж! – да получим категоричното внимание и решителна подкрепа на модела ни за подражание – европейската цивилизация?
Ако искаш, наречи ме глупава, Тимур, но все още мисля, че можем. Знаеш клишето – свободата идва при смелите. Но знаеш ли какво? Без значение какво ще стане с #Euromaidan и #ДАНСwithMe, свободата е наша, защото сме я поискали. И това е най-важното.
Дръж се. Стой далеч от куршумите и не допускай да те убият. Искам да те видя пак и заедно да притискаме европейските политици с неудобни въпроси. Скоро.