Съветникът на Тодор Живков за „Възродителния процес“

Избрани пасажи от „Истината за Възродителния процес„, публикация на Worldtodaybg.com.  Авторът Костадин Чакъров е бил съветник на Тодор Живков и Людмила Живкова. Ще се радваме да чуем  различни мнения за един от най-срамните и противоречиви моменти в новата българска история.

–––––––––––––––––––––-

Проблемът е стар, колкото е стара и новата ни българска държава – от Освобождението 1878 г., т.е. повече от 120 г. Решавали са го трима държавни глави – цар Фердинанд, цар Борис III и Тодор Живков. В зависимост от конкретните исторически обстоятелства тези държавници са използвали и различни форми и средства за въздействие върху тюркоезичното население или населението, изповядващо исляма.

В началото на 80-те г. бе прието поверително Постановление Номер 5 за привилегиите на турското население у нас. Стигаше се до такива парадокси, че тез, които работеха във вътрешността на страната, а не в обособените райони, за една и съща работа получаваха повече от представителите на българското население. Освен традиционните образователни привилегии за тях се предвиждаха по-ниски цени на строителни материали, ако строят собствени жилища. Така на практика българите в собствената си страна станаха дискриминирана част от обществото.

Освен това не бива да се забравя, че Турция е вековна имперска сила с много качествена военна и политическа интелигенция. И в най-тежките години на бедност и недоимък Турция е отделяла значителни средства, за да изпраща най-добрите си специалисти на обучение в световните научни и политически централи. Турция изгради активна външна политика на Балканите по отношение именно на онези етнически групи от на населението от другите страни, които бяха наречени от нея “външни турци”.

По своята структура САЩ плътно се доближават до най-приемливия модел за многонационална държава. Основната единица там е федералният щат. Всеки щат има собствена законодателна и изпълнителна власт с ясна субординация с федералната власт. Във всеки щат живеят националности от цял свят, но никоя от тях не може да постави “национален въпрос”, защото веднага ще се сблъска с националния интерес на другите национални групи в щата. Нека си представим за момент хипотезата, че се ликвидират щатите и се създадат автономни републики по национален белег и принадлежност, изградени от отделната територия до федералния връх – испаноезични, славяноезични, многомилионното население от африкански потомци и т.н. Само за 5 години американската държава ще се разпадне от федерация към конфедерация, а оттам – до отделни държави. Затова законодателството в САЩ не борави с понятието “националност”, а с понятието “гражданин”.

Държавите трябва да се изграждат на граждански, а не на етнически принцип. За нас тук, в България, поуката е, че безкрайните компромиси в името на “правата и свободите” на една националност не е най-добрия път. Още повече, че правата са винаги индивидуални, а не колективни!

Изходът и за нас е просто да препишем конституциите и законите на високоразвитите страни като САЩ, Франция, а и конституциите на съседна Гърция или Турция, в които пълен обем права и задължения получава онзи гражданин, който спазва върховенството на държавата и закона, разпростиращ се над цялата територия. Тогава приоритетът става ясен и всеки, който спазва законите на страната, получава пълен обем образование и здравно осигуряване, заеми и материални стимули, гласуване… Който не харесва и не спазва законите на дадената територия, върху която се разпростира суверенитетът на държавата, може да получи само право на пребиваване, т.е. да работи, да живее…, но той не може да гласува, да ползва привилегиите на държавата, благоприятен режим, преференции, икономически стимули…Всъщност, това е правото на престой (резиденция), което получават стотици наши сънародници в чужбина. Те имат само печат в паспорта си, който им урежда престоя там. Но в този престой те нямат правата на гражданин на съответната страна. Едва когато компетентните органи преценят, след съответен срок от 5-10 години, че това наистина е възможно, те стават нейни редовни граждани с пълен обем права и отговорности и с изрична декларация за спазване на всички нейни закони.

За Република България това означава, че ние не трябва под натиск и безкрайно да даваме привилегии на малцинствата. Днес тези привилегии се изразяват в самостоятелен език, образование, телевизия, партия…

Европа бе разделена във военно-политическо, икономическо и културно отношение. В този смисъл България и Турция бяха два враждуващи блока. Върху военните карти ние бяхме страни, които за броени дни и часове трябваше военно да се унищожат. Таканаречените от Анкара “външни турци” бяха обект на целенасочена политическа, икономическа и психологическа обработка, за да се поддържа тяхната устойчивост и същевременно да се дестабилизира евентуалният противник, в случая България.

Убеден бях, че Тодор Живков имаше изключително точна информация за намеренията на турската държава. Освен информацията, идваща от специализираните органи и външно министерство, той разполагаше и с лични, единствено негови канали за пряка информация от чужбина.

Информацията Живков обобщи с един израз:”Искат да ни сложат едно буре с барут в темела на държавата, а фитилът на това буре да бъде в Анкара. Когато искат – да го палят, когато искат – да го гасят. Но тази работа няма да стане така”.

Най-паметни ще останат събитията в с. Корница, Благоевградско. Тъй като по случая се написаха стотици страници, излязоха филмови материали, няма да се спирам подробно на случая. Важно е да се знае, че всички инциденти са ликвидирани само от органите на реда – милицията и Държавна сигурност. Това бяха стотици и хиляди офицери и военнослужещи, които изпълниха своя дълг към закона, в който са се клели за вярна служба.

След 10 ноември и БКП, и “приемницата” й БСП обяви за престъпен акт действията на българските служители от ДС и милицията с една-едничка цел – сами да се скрият зад гърба на изпълнителите. И до днес хиляди офицери и военнослужещи от ДС продължават да носят като клеймо в биографията си присъдата “офицер възродител”. Те всъщност изпълняваха своя дълг на хора, които са поели клетва пред народ и Конституция.

Политическите партии страхливци и до ден днешен не намериха сили да дадат достойна историческа оценка на тези събития.

Всъщност, от средата на 70-те години до края на възродителния процес по същество у нас се водеше една необявена война между БГ и Турция за надмощие над това население. И не българската държава беше, която започна тази война. Тя просто бранеше със закон своите вътрешни интереси, които са изключително право на всяка суверенна държава.

Важна роля в усилията на нашата държава играеш агентурата, голяма част от която беше внедрена сред това население още от времето на царската полиция. Тя беше много опитна и надеждна. Един преглед, направен през средата на 80-те години на агентурата показва, че в активната част на това население и интелигенция всеки трети гражданин е бил агент на ДС.

Но този огромен размер не бива да ни заблуждава. Значителна част от тези агенти при среща с турските амисари или консули веднага си признаваха с твърдението въпрос: “Тук българите ни натискат да ставаме шпиони. Какво да правим?” Турските представители обикновено приемаха и поощряваха тази линия на поведение. От техническите записи, които се придобиваха, се виждаше, че турските емисари отвръщат стандартно: “Майка Турция знае това и ще ви прости. Съгласявайте се да помагате, защото така по-добре ще знаем какво искат българите”.

Както споменах по-горе, турските специални служби поощряваха и поддържаха представителите на това население активно да сътрудничат на ДС. Рано или късно национализмът надделяваше, верският фанатизъм беше силен и “майка Турция” си прибираше децата. Някои от тях преминаха през солидни форми на подготовка за нелегална дейност – преминаха пред школи на КГБ в Москва, получиха легенда и паспорт на избягали граждани от мюсюлманските републики с цел да се внедрят сред гастарбайтерите в Европа и оттам, в перспектива, да проникнат в Турция.

След 10 ноември българската държава отстъпи и се отвори място за едно голямо предателство. Както стана например с “Оня списък”, който включваше имената на българските разузнавачи, работещи на прикритие зад граница, и бе предаден на турското посолство. Наложи се агентът, внедрен в посолството, който документира това престъпление, чрез бягство да се спасява от надвисналото смъртно наказание. Питам се дали българската държава няма да забрави и тази плесница върху нейното лице?

За първи път Турция и България излязоха на международната сцена в открито противоборство. Българската позиция бе далеч по-силна, защото тя се опираше на два фундаментални принципа. В посланието си към турската държава Тодор Живков заяви: “Престанете да си играете с живота и съдбата на това население. Това са български граждани, които живеят в условията на българската държава, и по същество вие извършвате намеса във вътрешните работи на една суверенна държава”. Вторият принцип беше деклариран също ясно и категорично: “България вдига границите, нека и Турция да направи това. Не заигравайте, а дайте възможност всеки, който поиска, да отпътува за Турция. Ние не гоним никого, излишно неселение нямаме. В България хляб и работа има за всеки.”

Тъй като много се спекулира с имотната страна на въпроса, искам да припомня, че точно в тези дни правителството на Георги Атанасов прие разпореждане, с което строго се забраняваше продажбата на земя и имоти на тези, които се изселваха, и заедно с това се предвиждаха мерки за охрана на тяхното имущество. И когато 140 000 души се завърнаха обратно, те намериха непокътнати земята и къщите си. Така че българската държава в нито един момент не е воювала с това свое население. Ако някъде има продаден имот, това е станало при погазването на законите на българската държава. Когато бройката на изселниците надхвърли 400 000 души, Турция каза:”Стига! Спрете!” И затвори едностранно границата.

Всичко това всъщност беше триумф за малка България, която сама се изправи срещу целия свят, за да защити своите законни интереси

Под натиска на обстоятелствата и с помощта на приятелската нам държава Кувейт бе организирана двустранна среща между България и Турция. Тя се състоя на 30 октомври 1989 г. под патронажа на емира на Кувейт шейх Джабер ал-Сабах.

Месут Йълмаз посочи като главна причина за силно влошените двустранни отношения “насилствената смяна на имената и асимилацията на турците” в България. Правейки уговорката, че Турция не поставя предварителни условия и не се намесва в нашите вътрешни работи, добави, че българското правителство, на основата на сега действащия у нас Закон за имената, можело да потърси възможност българските мюсюлмани, ако поискат, да могат да сменят само личните си имена. А фамилните им имена да си останели български/турски. Според Йълмаз това било приемливо и подобна стъпка нямало да накърни достойнството на българското правителство.

В отговор на изложението на Месут Йълмаз от българския представител Георги Йорданов аргументирано бяха отхвърлени претенциите на Турция за наличието в България на “турско национално малцинство”. Те бяха окачествени като опити за политически натиск и намеса във вътрешните работи на НРБ. На турската страна бе предложено да се започне диалог без предварителни условия, като се спазват суверенните права на българската и на турската държава.

След дълга с сложна дискусия, продължила повече от 5 часа, турският министър на външните работи се съгласи българо-турският диалог да продължи. Повтаряйки, че неговите постановки не трябвало да се приемат като предварително условие, Йълмаз заяви, че от бъдещите стъпки на българското правителство много ще зависи нормализирането на отношенията между двете страни. …

Турският министър се съгласи да бъде публикувано съвместно съобщение за срещата. Той прие нашето предложение от текста да отпадне записаното от турска страна, че “отношенията между България и Турция силно са се влошили след 1984 г. по причини, свързани с действията на България”…

След 10 ноември 1989 г. новият външен министър Бойко Димитров, предвид очакваните “радикални” промени, не замина на договорената среща с Месут Йълмаз, която трябваше да се състои около 30 ноември, и трябваше да подпише договора, с който да се закрепят постигнатите съглашения на срещата с Георги Йорданов. През януари Андрей Луканов, след злополучния пленум от 28 декември 1989 г., даде интервю пред анадолската агенция, в което “признава” наличието на турско национално малцинство в България. Така до срещата през февруари на българския външен министър с турския му колега бе проигран и продажно разпилян целият многогодишен капитал и борба за защита на националните интереси.

Трагичното е, че комбинацията от страх и предателство погреба огромната обществена енергия, която българският народ в продължение на близо един век отдели за защита на тези свои законни интереси.

По-долу поместваме два кратки видеозаписа с мнения на български историци и на техен турски колега.

.

.