Обичам те, скъпа. Обичам те, скъпи…
Обичат се хората, какво да ги правиш? Случват се тия работи. Минава малко или много време и се разделят. И това се случва. И пак отново: любима, любими. Пиле, мило, слънчице, котенце. До новата раздяла. Много позната картинка, като в омагьосан кръг.
Възможно ли е наистина тия всички разделени сърца да са се обичали, но някаква зла магия, лоша сила да им прави номера? Да ги кара да повтарят едни и същи красиви думи отново и отново, при това на различни хора. Или пък просто чувствата се изтъркват в ежедневието като подметките на любимите ни обувки. И колкото и да си ги обичаме, се налага да си мушнем крачетата в нови. А може ли, възможно ли е още от самото начало да сме сбъркали? Да не е било любов, а нещо друго. Да сме се заблудили, или по-скоро да не сме оценили прецизно какво се случва. И правилно, кой идиот ще се занимава с анализи от типа – като чуваш или сам казваш „обичам те“, дали наистина е така?
Кое сближава пилетата? Това, че някой е с теб, когато си богат, известен, успешен, млад, красив… накратко, привлекателен с едно или повече от изброените прилагателни, далеч не е гаранция, че този човек те обича. Единственото сигурно нещо е, че някое от прилагателните е обичано. Но, ако някой е с теб, без да си окичен с нито един от тези етикети, ако е с теб, когато си смачкан, непопулярен, неперспективен, може би този човек те обича заради характера ти например. Ако си грозен, тъп, стар, беден, страхлив, мързелив, с една дума отвратителен, и въпреки това някой те обича, не е задължително този някой да е луд. По-вероятно е да е докоснат от Бога и да те обича така, както Господ ни обича всички – без изключения.
При среща с такъв не луд човек усещам мека топлина да ме обгръща. Иначе съм като изложена на рафта стока. Четат ми етикета, преценяват ме струва ли си, пресмятат, сравняват и изведнъж чувам – „Мили, любими, скъпи мой, обичам те“. Пак ме купиха, пак се продадох, до следващата разпродажба.
Така, като се поразтъпках в мислите си ми се прииска, ама страшно ми се прииска да усетя от тези, които ни управляват през последните 22 години,че ме обичат просто защото съм човешко същество. Направо ми домъчня за любовта на властимащите. Невъзможна любов. За да станеш български управник, държиш изпит по омраза към българските граждани. Ненавистта им към нас е библейска, но страстно обичат парите на данъкоплатците, нашите пари. Единственото успокоение е, че ще дойдат поредните избори и отново ще ни съблазняват с похотливите си езичета, сипейки обещания за искрена любов и бурен секс. А след изборите пак ще ни го начукат, само че механично, някак вяло и без чувства.
Ивайло Зартов,
30 март 2012 г.
