Всеки народ заслужава правителството си, но не всяка държава заслужава народа си. Поне за днешна България е вярно, щом губи народа си с такова безгрижие. Той пък я напуска с облекчение и дори с омерзение
.
Светослав Терзиев, в. „Сега“
Пътувам между Пазарджик и Стрелча. Традиционно плодороден край, селата – подредени, къщите – прилични. И друг път съм минавал оттам през последните години, но сега имам чувството, че се връщам три десетилетия – нейде много далеч, на десетина хиляди километра от това място.
Картината ми се струва шокиращо позната, но не съзнавам веднага защо. Едва след като минавам през три села и не виждам нито един човек по улиците, се сещам: сякаш съм се върнал в Камбоджа малко след падането на режима на червените кхмери.
Първата ми среща с Пном Пен през януари 1982 г. бе разтърсваща. Прекрасен град, широки булеварди, всичко си има, само едно му липсва – хора. Ходя, оглеждам се – няма коли, няма велосипеди.
Толкова е тихо, че най-силният шум наоколо са собствените ми стъпки. Имам чувството, че е паднала неутронна бомба, която е изтребила хората, но е пощадила сградите. А след това някой е събрал труповете и е разчистил следите от престъплението.
Ослушвам се и в селата северно от Пазарджик, през които пътувам. Никакъв шум. Не се чува нито куче да излае, нито кокошка да изкудкудяка. Няма я типичната селска звукова среда. Няма и кого да питам защо е така. Не ми се спира. Струва ми се, че селяните се крият точно от мен.
Само на едно място виждам скупчени хора, но това е група цигани, които празнуват нещо и няма смисъл да ги занимавам с попътните си въпроси. Спирам в село Дюлево. На площада пред кметството възрастен човек едва крета. Питам го защо е така глухо, а той ми отговаря, че не само е глухо, а нощем е и съвсем тъмно, защото почти няма къщи, в които да свети. „Всички заминаха, останахме няколко старци“, казва той.
България преживява човешка трагедия,
за която си мислехме, че може да се случи само в мрачно екзотична страна. Разликата с Камбоджа отпреди 30-40 години е, че там червените кхмери изгониха градското население и го пратиха да сади ориз в селата. Нашите червени кхмери опразниха селата и натъпкаха жителите им в няколко по-големи градове. А по-младите упътиха да се спасяват зад граница.
Трябваше да дойде 2014 г. и да отпаднат последните бариери в ЕС, за да настане Видовден за българите и да прогледнем какво се случва. Зачестиха предупрежденията, че България ще се изпразни от хора или че поне българският етнос ще се изнесе другаде, като остави държавата си на сегашните малцинства – роми и турци.
Според прогнозите на Евростат България ще загуби до 2050 г. една трета от населението си и по този показател ще оглави европейската класация. Рекордьор сред регионите на континента ще бъде Северозападна България, която ще бъде напусната от 40-45% от жителите си. Възможно ли е
държавата да приключи пътя си през вековете в изчислимо бъдеще?
Историците биха казали, че е възможно, защото са им известни народи, които са се появявали и изчезвали дори по-бързо. Почти винаги обаче те са отстъпвали земите си на други под външни удари. Сега е различно. Българският народ е склонен доброволно да напусне държавата си и да се размие сред други народи.
480 310 трудоспособни българи са готови да емигрират при първа възможност, показа изследване на Икономическия институт към БАН и Агенцията за социално-икономически анализи. А проучване на КТ „Подкрепа“ за нагласите на българите показа в края на 2013 г., че половината от работещите в страната биха я напуснали заради по-високи заплати в чужбина, като 60% от тях заявяват, че не биха се върнали дори след като спечелят достатъчно за добър живот у дома.
Някои разглеждат проблема изцяло като демографски, но не са прави, защото залиняването на българската нация се дължи не само на лошо съотношение между раждаемост и смъртност. Тежка демографска криза има и в Германия, но никой не прогнозира изчезване на германския народ.
Прави впечатление, че колкото и деца да се раждат в България, щом стигнат съзнателна възраст, започват да разсъждават дали има смисъл да останат в родината си. Не всички, разбира се, заминават, но от заминалите 90% заявяват, че никога не биха се върнали. Има нещо, което силно ги отблъсква.
Правителството ще внесе до седмици в Брюксел проекта си за Споразумение за партньорство с ЕС, което ще определя какви европейски фондове ще получава държавата през 2014-2020 г. Притисната да представи обективна картина за състоянието си, България е събрала данни, които могат да се приемат за достоверни.
В документа се казва, че „след 1990 г. се формира трайна тенденция за намаляване на броя на населението“, като оттогава „181 населени места са обезлюдени, а в 21.4% от оставащите населени места живеят между 1 и 49 души“, т.е. и те са пред закриване.
„В последните десет години се наблюдава тенденция на засилващ се моноцентризъм, насочен към столицата, концентрация на населението в 7 големи града и обезлюдяване на големи територии в страната… Веднъж заселили се в големите градове, повечето граждани търсят перспектива и възможности за емиграция към развитите европейски страни“, пише в документа. България признава, че
вътрешната миграция е само трамплин към емиграция
Онези, които вече са прежалили бащините къщи, са узрели да преодолеят и естествената си привързаност към отечеството. „Прогнозите са процесите да се засилят, особено след 2014 г., когато европейският трудов пазар се отваря напълно за българските работници, като се очаква засилен емигрантски поток на висококвалифицирани кадри като лекари, учители, инженери от България“, изтъква проектът за споразумение с ЕС.
Управляващите също са узрели да се разделят със своя народ, щом спокойно прогнозират, че желанието му да ги зареже ще расте. В документа са посочени две възлови години – 1990 и 2014 г. Първата е разделителната година от тоталитарния режим. Тогава паднаха вътрешните бариери, които самата България поставяше пред гражданите си, за да не бягат в чужбина от политическата диктатура.
Първото отприщване бе разбираемо, защото мнозина мечтаеха поне да зърнат какво има навън, след като дълго са били спирани. Процесът на изтичане на хора обаче не стихна с годините, а се засили. От свободата си да напуснат родината се възползваха два милиона граждани, защото политическата диктатура само се трансформира в криминална диктатура и хората масово разпознаха истинския й образ зад паравана на демокрацията.
Втората възлова година е, когато паднаха последните външни бариери, поставени от други европейски държави пред свободното движение на българи. От 1 януари нашенецът е изправен само пред собствената си преценка има ли смисъл да живее в родината си.
Много показателно в проектоспоразумението с ЕС е какъв анализ прави властта на
силните и слабите страни на България
Силни са главно факторите, които зависят от природните дадености на територията. А слаби са факторите, които могат да бъдат отнесени към управлението на държавата. Към силните страни спада съхранената природа (която се е съвзела, след като половината от овехтялата икономика е ликвидирана).
Изтъкват се също условията за селско стопанство, туризъм и за развитие на възобновяеми енергийни източници (вода, вятър и слънце), наличието на гори, аквакултури, достъп до Черно море и река Дунав. Добавя се и културно-историческото наследство, за което днешните управляващи също нямат заслуга.
На тяхна сметка обаче се пишат такива слаби страни като: неблагоприятни демографски тенденции; неатрактивна административна среда и съдебна система, включително висок дял на сива икономика и корупция; високо ниво на безработица; ниска ресурсна ефективност на малките и средните предприятия и на публичния сектор; забавяне на реалното въвеждане на електронно управление; ниска ефективност на публичните разходи в здравеопазване, образование и наука; незадоволително състояние на инфраструктурата; замърсяване на почвите и водите и пр.
Когато териториалните дадености са добри, а властовите са лоши, няма съмнение кое принуждава народа да напуска държавата си. Въпросът е
какво ще стане с тази територия, когато се поизпразни
Както природата, така и човешкото общество не търпи празно пространство. Все някой ще го запълни. Българинът има право да продава земята си на когото пожелае в ЕС и вероятно ще се намерят кандидати. Кой би дошъл реално да притежава днешните български земи, може да се гадае.
Има пренаселени райони близо до нашите граници, а и по-далеч – все ще се намерят заинтересовани общности с достатъчно финансови възможности. Земя, където са процъфтявали цивилизации от древността, няма да пустее дълго.
А какво ще стане с българите? След няколко поколения в емиграция ще престанат да се смятат българи. По традиция те се интегрират добре в чуждите общности и не създават свои диаспори. За клептокрацията, която отврати българите от род и родина, ще остане честта да сложи точката на историята на България, защото като паразитираща каста тя няма да се откачи от държавата, докато не я доведе до гибел.
Историята познава народи без държави, но не и държава без народ. Последните свидетели на угасването на българската държава ще бъдат вероятно ромите, които ще се задържат, за да предадат остатъците й за вторични суровини.
