В памет на приятеля ми К.
.
Запознаха се преди около 25 години. Станаха съседи по дворни места, след купуване, в навечерието на политическите промени, на пустееща хавра. Единият – държавен служител, а другият – строител по професия, бил и волнонаемен технически ръководител в Строителни войски. Преминал през разнородни обекти и специалист по всичко, касаещо строителството. Местата им бяха срещуположни от двете страни на тесния, черен път, и семействата им бързо се сприятелиха. Експанзивният и оправен строител вече бе успял, използвайки трудовачетата си, да си построи двуетажна вила със 100 кв. м. над позволените тогава от закона 35, с отделен гараж; да изкопае кладенец, да насади фиданки и да облагороди и съживи съществуващото лозе. Впоследствие ограниченията отпаднаха и срещу представен и одобрен проект в общината всеки строеше необходимата му площ, ненадминаваща по височина разрешената по закон.
След няколко години строителят помогна на новия си приятел да издигне вилата си, който вече бе успял да събере необходимите книжа и разрешителни и най-важното – сумата за грубия строеж. Предостави му квалифицираните работници от вече собствената си фирма. И така, регулярно до завършването й. Всеки завършен етап от строителството се отпразнуваше съвместно на обща „софра”. Доволният му приятел и клиент се отблагодаряваше с препоръчване на фирмата на съседа на многобройните си познати и контрагенти, като приятелството им постепенна премина във взаимоизгодна симбиоза, удовлетворяваща и двете страни.
По времето на строителния бум, фирмата на строителя процъфтя. Валяха поръчки и бяха издигнати няколко жилищни блока в различни квартали на града. Фирмата накупи джипове, за шефа и неговия син, а жените джиткаха с луксозни малолитражки. Семейството на строителя си издигна нова, разкошна вила на самия морски бряг и се изнесе от панелката там за постоянно. Старата вила строителят даде под наем и рядко се мяркаше наоколо. От почти ежедневни, срещите на нашите приятели станаха епизодични – веднъж-два пъти годишно. Синът на строителя, който уж помагаше в бизнеса на баща си, се увлече по хазарта. Дъщерята, учеща в престижен западен университет, се залюби с холандец и пристана в страната на лалетата.
Мила, родна картинка за мимолетното щастие на дребния ни и среден бизнес.
После дойде кризата. Останаха недовършени обекти и покупките на апартаменти замряха. В същото време кредитите за ново строителство оставаха необслужени. Синът на строителя задлъжня на мутри. Набързо придобитото взе да се топи. Разпродадоха лъскавите коли и ги замениха с возила „секънд хенд”. Но и това се оказа достатъчно. Новата вила до морето беше продадена и парите отидоха за претенциите на банката и на мутрите. Семейството реши да се изнесе в Холандия, където зетят устрои тъста си като шофьор в негова фирма за дистрибуция на семена и луковици. Така минаха няколко години. В старата вила на строителя останаха само наемателите.
В един есенен ден, изненадващо в старата вила се появи съпругата на бизнесмена. Риголващияj с права лопата в градината негов стар приятел приближи до оградата и с учудване видя, че жената е цялата в черно, траурно облекло. Повика я и след минути узна от нея за трагичната им участ. Крахът на фирмата, тревогите и тичането за насъщния се отразили фатално на здравето на приятеля му. Преди месеци започнал да слабее и жълтее. Все отказвал да отиде на лекар, тъй като считал, че всичко е от преумора. Накрая зетят лично го закарал в болницата. Отначало предположили, че е проблем с жлъчката, но още на петия ден след постъпването в болницата съпругът починал. А предният ден бил на крака и разговаряли в парка на болницата с обнадеждената си жена. Взетите биологични проби след аутопсията показали наличие на вид фатална, скоротечна левкемия.
Взели решение да го кремират, тъй като сумата за транспортиране на трупа била непосилна за тях. С изненада разбрала, че в полета им за България има декларирана още една българска погребална урна. Така, в багажното отделение на самолета, тленните останки на родните гурбетчии поели в последния си път. Затваряйки житейския си кръговрат там, откъдето са поели, и със сигурност без да постигнат „американската мечта” за забогатяване на повечето ни икономически емигранти. Погребали урната в гроба на родителите му в централното гробище на морския град.
*
На следващия ден приятелят на бизнесмена строител отиде с вдовица му в гробищния парк, за да запали свещ и да поднесе цветя на гроба му. Починалият в чужбина все пак бе имал късмета прах му да почива в семеен гроб, до нозете на починалите преди време родители. А от двете страни на централната алея на гробището се издигаха няколко бетонни стени, с клетки за полагане на урни, затворени с мраморни или бронзови плочки с имената на починалите. За мнозина беше упоменато и мястото на кончината им. Почти без изненада двамата констатираха, че повечето урни са на хора, завършили земния си път далеч от страната. Поемайки по-нататък по алеята, видяха, че в момента се издигнат още няколко стени, по които работници монтират плоскости, оформящи клетките за полагане праха на бъдещи обитатели на новите стени на плача. Затворени при смъртта им с плочата на погрешките им, както е казал учителя Дънов.
Така родината се подготвяше да приюти за последно праха на своите чеда, прокудени от мизерия или подмамени от желание за просперитет, далеч от нея. Защото, неумолимо, често всичко завършва там, откъдето е започнало. А, подчинявайки се на същата логика – и поколението, което е родено и расте далеч, ще завърши най-вероятно житейския си кръговрат в новите родини, далеч от тази на родителите.
.
Светослав Атаджанов
