Алексей Лазаров, Петър Карабоев, в. „Дневник„
В световния бестселър „Защо нациите се провалят“ авторите проф. Джеймс Робинсън от Харвард и Дарон Аджемоглу от Масачузетския технологичен институт отделят много внимание на това колко важни за успеха на една държава са добрите институции. България обаче е с доста незавидна история на институциите, включително защото е била дълго време в Османската, а после и в съветската империя.
Разговаряме с проф. Робинсън в София преди публичната му лекция в четвъртък (тя вече се състоя – бел.ред.), по покана на Българското училище за политика „Димитър Паница“ с подкрепата на фондация „Америка за България“.
.
– Възможно ли е изобщо да бъдеш успешна държава в тази част на Европа и с такова минало?
– Историята на вашата страна наистина идва от една част на Османската империя със слаби институции – изключително селски райони, без висока степен на интегриране в пазарите и търговията и управлявана по патримониален начин. После сте били част от съветската империя. И затова смятам, че днес – особено през последните 25 години – сте постигнали забележителен успех.
Да, имате проблеми, но те не са ужасни. Ако се върнете в миналото – през 20-те и 30-те години на ХХ век, дори демократични държави са минали през куп преврати, авторитаризъм, фашизъм. Всяка от успелите държави се е нуждаела от доста време, за да стигне дотук. Никой не постига това за 5, 10 или 20 години.
– Зависи от гледната точка. Ако гледате от перспективата на Европа, ние сме почти провалена държава – бедна, не се демократизира по начина и с темпото, което очакват в ЕС, не върви борбата с корупцията, организираната престъпност.
– Това в значителна степен е свързано с механизма на отговорността, особено тази на правораздавателната система. Да си припомним как работеше съветската система на услугите и връзките. Когато една система като съветската е толкова тотално планова, се търсят начини да бъде заобиколено всеобхватното планиране и това подхранва една цяла култура на договорки. Не можеш да си свършиш работата, ако следваш правилата, и трябва да сключиш някакви сделки. Затова комунизмът заля обществото с толкова много неформални връзки и конструкции.
В България комунистическата партия е най-ефективната в упражняването на властта, губи избори и пак се връща, но винаги остава голяма партия. Това е система, в която хората се научават как да правят политика още в предишната система. Това може би е една от причините да е много трудно да се прекъсне тази родова връзка, клановете, наследствеността… В политиката така се играе тази игра и те са добри в умението да я играят и след рухването на комунизма – имат политическа машина, изградени мрежи на лоялност, покровителство и връзки с твърдия си електорат.
С хора, израснали в комунистическата държава на връзките, е много трудно да се гради демокрация.
Демокрацията не се справя особено добре в изграждането на отговорна власт, в дисциплинирането на политиците. Клиентелизмът и купуването на гласове са едни от най-ярките прояви на това.
– В контекста на вашата книга ЕС се опита да реформира едни „извличащи“ институции в демократични „включващи“ институции. На места като Балтика или Словения имаше успех, в България и Румъния – не толкова. Защо?
– Вече говорихме за ролята на историята, за разлики, отиващи векове назад. Но има значение и конкретният ход на събитията. Ако комунистите не бяха спечелили първите демократични избори в България, те сигурно щяха да бъдат принудени да се реформират по-рано. Вижте какво стана в Полша – там под натиска на „Солидарност“ и изборни поражения компартията трябваше да се „преоткрие“, да реагира на различна институционална динамика, да разбере, че не може да се продължава по стария начин и трябва да се направи нещо различно. В България, изглежда, комунистите се справят доста по-добре в това да продължават да я карат по начина, по който са свикнали.
Но не може всичко да се обяснява изключително с този опит. Имат значение също конституционният избор, икономическата структура, гражданското общество.
– Преди 20 години за страни като България без институционалния опит, за който говорите, беше предложена „магическата“ формула „демокрация плюс пазарна икономика“. Как ще коментирате ролята на външни фактори и идеи в началото на една дълбока промяна?
– Личното ми мнение е, че рецептата „демокрация плюс пазарна икономика“ е много наивна, защото, за да имате функционираща пазарна икономика, се нуждаете от множество институции. Това е и проблемът, който имаме с икономистите. Те виждат пазарите, борсите, цените и т.н., но не виждат институциите, в които са вградени тези елементи. А когато такива институции просто ги няма, те трябва първо да бъдат изградени. Затова смятам, че този подход е впечатляващо опростенчески.
Първо, трябва държавата да работи, да предоставя ред, сигурност, спазването на договори, правосъдие, образование… Ако държавата не предоставя тези базови обществени услуги, не можете да имате и пазарна икономика. Само с едната приватизация също не създавате нищо, трябва да се гради.
Когато имате държава, основана на връзки, кланове, неформални зависимости, дори политици с най-добри намерения не могат да постигнат много, защото не успяват да ангажират хората да сътрудничат с държавата. Те приемат закони или налагат правила, но администрацията не работи и не ги прилага, защото е корумпирана, некомпетентна или постоянно се сменят хората в нея.
– В картината, която описвате, не чувам нищо за олигархичните режими и за „железния закон на олигархията“ (тя се брани яростно и всяка промяна всъщност е смяна на едни олигарси с други). Как се разкъсва този порочен кръг?
– Има различни модели на олигархия. Някои неща са свързани с начина, по който се реформират старите елити. БКП например се е преформулирала като БСП, но също така има и нови лица, които влизат в системата и започват да играят по старите правила.
Нямам магическа пръчица за решаване на този проблем. Едва ли някой друг също има рецепта за разкъсване на такъв порочен кръг. В книгата си ние говорим, че подобни големи промени изискват много широка коалиция, обхващане на значителна част от обществото.
– А каква е ролята на такава институция за успешната демокрация, каквато са свободните медии?
– Свободните медии са изключително важни за свободното общество. Не можете да изградите функционираща демокрация, ако хората не знаят какво става.
В края на книгата ни има прекрасен пример, който аз много харесвам. Той е от Перу от 90-те години, когато президентът Алберто Фухимори опитваше да контролира политици, съдии, медии… Той подкупваше върховни съдии, но се оказва, че мащабите са различни – да подкупиш член на Върховния съд излиза около 25 000 долара на месец, т.е. целият Върховен съд на Перу можеш да го „купиш“ за малко над 100 000 долара.
Но контролът над основната телевизия в страната излиза 1 милион долара на месец. Което идва да каже, че са имали система, в която най-големият ограничител на авторитарна власт не е бил Върховният съд, а медиите.
Без функциониращи медии няма надежда за изграждане на „включващо“ общество, реформиране на институциите, а хората да разберат какви са проблемите, за да действат заедно. Много държави са слаби, именно защото хората не успяват колективно да видят какъв им е проблемът, много са разпокъсани, следват раздробени интереси и не могат да формулират колективна визия за по-добро бъдеще.
