Усетих нещо вкусно във въздуха. Излязох на разходка. Стигнах до сградата на дрисльовците и гледам – отпред се вият огромни опашки. На стълбите между лъвовете, чинно подредени един до друг, застанали в поза партер – алена тога до черна тога. Прокурор, съдия, прокурор, съдия … разбрах защо ухае на палачинки – до всеки надупен магистрат, стои по един човек със сопа и я подава на всеки следващ гражданин от опашката. И той – блъска ли, блъска. Удрят хората, не се шегуват. Нещо подобно бях виждал навремето, като изкарат килимите по лостовете в градинките между блоковете. И като почнат да ги тупат… леле що прах се вдигаше!
Приближих се до един от сопаджиите:
– Какво става тук? Защо ги биете тия?
Човекът ме изгледа учудено:
– Какъв бой? Няма такова нещо, ние общуваме така. Говорим им. Цялата работа е в това, че те така чуват по-добре. Преди опитвахме по стандартния начин. Пишехме им, говорихме им. За двадесет и четири години колко жалби, сигнали, молби, протести… изписахме и какво? Нищо. Четвърт век е това, не е шега работа. Ние си мислехме, че прокурорите и съдиите са корумпирани и в червата и затова служат на шайката разбойници, която открадна държавата. Бяхме убедени, че са зависими от политици и олигарси. Нали те ги избират, кой какъв шеф да е. Но се оказа, че просто е имало проблем с чуваемостта. Не е за вярване, ама на българските магистрати ушите им не са разположени на главата, а на задника. Това е така, защото главите им са само бутафорни – празни тикви. Докато виж, задниците им са винаги пълни. Всъщност за кривосъдниците, техните задници са все и вся. В тях са събрани всичките им жизненоважни органи. Дори касовите апарати, тоест сърцата им, и те са удобно разположени в задните им части. И очите им са на същото място. Затова сме предупредили всички желаещи да им говорят, да бъдат по-внимателни със сопата. И ръцете им са в задниците…
– Чакай, чакай! – тук вече не издържах и го прекъснах – Какви ги говориш? Искаш да кажеш, че всичко е камуфлаж? Че това, което при нормалните хора служи за мислене, чуване, виждане, лапане, нюхане – мозък, уши, очи, уста, нос – всичко това при кривосъдниците се намира в задниците им? Че и ръцете, с които прибират подкупите, и те са там. И сърцата им – касовите апарати, и те са на същото място? Така ли е? Това ли ми казваш?
– Да, точно така. На нас ни отне 24 години, за да го разберем. Но сега вече няма проблем с чуваемостта. Ти искаш ли нещо да им кажеш?
– Ооо, да. Искам да им поговоря, а и да попитам как така осъждат управител на фирма за присвояване и безстопанственост, без да направят ревизия на самата фирма. Нямало нужда, според кривосъдниците. И за корупцията ще ги питам, и за олигарсите, за политиците… Давай сопата да ги почвам!
– Ще ти я дам, като ти дойде реда. Я виж, що народ чака. Бягай най-отзад.
Заех си аз мястото на една от опашките и зачаках. Замислих се. Даа, каква била работата. Гледаш ги отстрани прокурорите и съдиите, приличат на всички други хора. Сякаш са нормални. А то какво се оказа – задници! Едни големи, пълни, многофункционални задници. Комплексни дирници. Еей, това еволюцията е голяма работа.
.
Ивайло Зартов,
13 октомври 2013 г.
Интересно и аз минах по един подобен път :).
Като млад човек,току що завършил училище и жаден за реализация отивам да си търся работа.Един ми казва – нямаш стаж,друг ми казва – нямаш опит,трети ми казва – нямам време да подготвям нови кадри търся хора,които веднага да започнат работа и тн.
Както повечето млади хора и аз стоях без работа в невидение какво да направя за да се реализирам някак.Бях стигнал до там,че въпроса беше да се работи нещо и да има доходи.
В отчаянието си седнах на една пейка в парка и явно съм имал интересно изражение понеже до мен се приближи една възрастна жена и ме попита:
– Момче кои задник те нареди така,какво направиха с теб лайната снесени от комунистите?
Стоях и гледах стъписан жената и се чудех на тази възраст какъв език има.Жената все едно се оказа оракул и прочете мислите ми и отговори:
– Знам какво си мислиш за мен,но докато не започнеш да гледаш хората в България като сбирщина от задници никога няма да започнеш работа.Ако ме послушаш ще доживееш и ти да се видиш с побелели коси.
След като каза това,както дойде така и си замина.
От тогава всички „задници“ натъпкани по административни служби ги тикам със сопата (образно казано)за да мога да оцелявам.
След почти 6г. срещнах отново тази жена и благодарих за съвета,които ми даде.Тя ме позна и ме попита дали съм женен.Отговорих и,че все още не съм,но като дойде момента ще се обърна към нея за съвет :).
И тук последва един отговор,които за съжаление отново се оказа верен.
Тя ми каза:
– Момче,бъркаш в сандъка на живота и каквото хванеш това е.Или ще си оближеш пръстите от сладък мед или отровна змия ще те ухапе :).