В обърканите ни времена много понятия смениха местата си. Като тези за фобиите и филиите на цели народи. Може би това се дължи на катастрофично приближаващата се смяна на геомагнитните полюси, с което учените толкава много ни плашат? Но надали… Когато иде реч за политическа и икономическа преориентация, майката природа е „непричом”.
Изтървах се… Употребих чуждица, при това с руски произход, но понятна на всички ни. Може би това се дължи на възрастта ми и на набиваната десетилетия в главите ни от задължителното езиково обучение, даскалите и политическата система русофилия. За която се твърдеше, че е присъща за народа ни от „време оно”. Който вярвал, че „дядо Иван”, след помощта за освобождението на другите балкански народи от османското владичество, ще се погрижи и за нас. Но, великия Достоевски мъдро и пророчески е прозрял и написал в дневника си от 1877 г. още преди освобождението ни:
„Русия никога няма да има и никога не е имала такива ненавистници, завистници, клеветници и даже явни врагове – каквито ще бъдат всичките тези славянски племена веднага, щом Русия ги освободи, а Европа се съгласи да признае, че са освободени! … И непременно ще започнат с това, че вътрешно, ако ли не даже и на глас, ще заявят сами на себе си и ще убедят самите себе си, че въобще не дължат на Русия никаква благодарност, а напротив: че едва са се спасили от властолюбието на Русия… Може би цял век след това, или повече, те непрестанно ще треперят за своята свобода и ще се страхуват от властолюбието на Русия; ще се подмазват на европейските държави, ще клеветят Русия, ще сплетничат и интригантстват против нея. О, аз не говоря за отделните хора: ще има и такива, които ще разберат какво винаги е означавала, означава и ще означава Русия за тях. Но тези хора, особено в началото, ще са толкова малко, че ще бъдат подложени на подигравки, омраза и дори политическо преследване.”
Разбира се тези думи на великия руски писател по никакъв начин не оборват историческия факт, че само няколко години след Освобождението синът на руския цар Александър Втори, наречен Освободител, Александър Трети, провокира навлизането на сръбски войски в България след акта на Съединението. Руската империя по времето на този си цар не иска обединението на Княжество България с т.нар. Източна Румелия. И се случва, впрочем, онази паметна Война на капитаните (след отзоваваните на всички руски офицери от съвсем младата тогава българска войска най-високият чин е този на капитан, няма нито генерали, нито полковници), която българските капитани и хиляди редови войници печелят, оставяйки костите си край Сливница, в една много светла и героична историческа саможертва.
Така или иначе, обаче, българската политическа и обществена мисъл се люшка през годините, в по времето на различни политически режими, в някакво налудничаво perpetuum mobile от една крайност в друга. И почти винаги сме на страната, от която патим тежко. Посрещаме с хляб и сол всякакви „освободители”. От Изток, от Запад, че дори и през океана. И дори се караме и мразим едни други заради това, че в черно-бяла политическа матрица само черно-бяло могат да бъдат съчетани/отречени филиите и фобиите.
Ясно е като бял ден, че малките държави нямат особено голям избор и никога не са имали, особено ако пък са и малки страни на кръстопът. Търсейки сигурност, подобно на риба-прилепало те се прикрепят към някоя от огромните имперски акули. Поради своите размери и икономики, те не могат да бъдат самодостатъчни. Но дали прилепяйки се, трябва да гледат само в една посока, да губят реален поглед върху събитията…? Ясно е, че не. Но въпреки това след всеки голям геополитечески обрат и/или смяна на „акулите-носители“, все това се случва.
По времето на соца Съветската империя ни глезеше икономически, като срещу омекнали домати и консерви ни доставяше суровини и стоки, които макар и непретенциозни на вид, бяха трайни и функционални. Имахме селско стопанство и производство, които обезпечаваха пълна заетост. Образованието и медицинската помощ бяха безплатни и качествени. Банките отпускаха дългосрочни заеми с нищожна лихва. Съществуваше предвидимост за утрешния ден, толкова сигурна, колкото и идеологическите „прокрустови ложета“, които неизменно я съпътстваха.
Сега живеем в демократично? и отворено общество, способно обаче да ражда тирания и безправие. Хората са тласнати в някакъв вид безжалостно икономическо робство. Напълнихме Европа с ромска проституция и просяци. Конкуриращи се с украински проститутки и „бомжи”. Станахме знакови каналджии на контрабандни стоки и наркотици. Някои наши персони заслужено се кичат със званието „кокаинови крале”.
Русофобските режими от постсъветското пространство са свързани с промишлено производство, което или бе заличено, или значително сви пазарите си, или, по-редкия случай, успя да се адаптира и да намери нови пазари. Но времето след като Берлинска стена е и време, в което мултинационалните компании спокойно се настаниха и в Източна Европа. Има големи компании, които извличат лесни печалби на гърба на местното население, което вече не владее нито природните си богатства, нито приходите от тях. Примери за това не един и два, подобни на този с компанията „Дънди Прешънс” и други като нея. И къде можем да се жалваме? В националния парламент ли, или на родната политическа класа, с чието активно съучастие се случи узаконяването на подобни грабежи? В Хагския трибунал ли или в Европейският съд за правата на човека примерно? Няма къде.
Закон в световната търговия е, че изгодно може да търгува този, който се опира на сила. А силата е само в съвременните политически съюзи и свърхдържави като САЩ, Китай, Русия, ЕС, БРИКС. Не може да има ръст на политическите права и свободи в общество, което деградира в производствен и технологичен план. Западащата икономика ражда или диктатура, или охлократичен хаос, парализиращи нормалния живот. Всъщност политическия терор, за който примитивно разсъждават, че е дело само на диктатурите, е и вид следствие при общества с посредническа икономика, западнало производство и ниска технологичност.
Да, разглезени икономически бяха в някакъв смисъл страните, свързани с предишната съветска система. А мислите ли, че американци, англичани и немци са такива? Попитайте иракчаните, как търгуват с американците, какво получават за нефта си! Или страните, в които корпорациите изнесоха производството си срещу почти безплатния им труд. Как умеят да търгуват европейци и американци с тези, които не са в състояние да ги наплашат с „пропорционално възмездие”? Да, за тези страни никой няма да се застъпи. Светът е жесток, изборът – също. Избирайте! Ако трябва обективно да погледнем, къде са ни заводите, къде ни е производството, пласирано някога на необятния руски пазар? Няма го, защото там са се настанили други.
В онази загубена социалистическа България, в която ЦУМ никога не можеше да засенчи Кореком, нямаше полски домати, гръцки краставици, китайки обувки, дрехи, ел.контакти и дори мартеници. Но имаше български електрокари например, каквито отдавна няма. И толкова други предприятия имаше, които отдавна ги няма. Както и пазари за българската селскостопанска продукция, която задоволяваше далеч не само националните нужди от плодове и зеленчуци. А после стана така, че всичко има вече на пазара в България, не само полски домати, гръцки краставици и китайски стоки за бита, но и от пиле мляко, дето се казва, всякакви екзотични продукти. И мол до мол са се наредили във всеки по-голям български град, но има хора, които и хляб не могат да си купят…
И докато българските политици и управленци от различни цветове се карат чии точно геополитически или лични интереси ще надделеят за едно или за друго; и докато се борим за „демокрацията в Афганистан“ (както преди се борехме за комунизма в Чехословакия); и докато още се делим на фили и на фоби, в зависимост от това кой в коя посока предпочита да се кланя на някоя велика сила – ще сме като риба-прилепало, която, освен, че не се движи по собствена траектория, дори не знае и по каква точно траектория се движи.
.
Светослав Атаджанов
