Първата и втората част от тази поредица може се прочетат тук
.
Получих „приятелския” съвет – заплаха от Генералния консул на Русия Щелкунов. Според някакъв човек от мнооого високо място в София, трябваше да свия байрака и да оставя на мира ГЕРБ и АТАКА в Бургас. Според руския посланик Потапов, двете партии са определени да спечелят – първо пробно в някои градове местните избори през 2007 г., а след това – и парламентарните през 2009 г. За определено време тези две партии ще са „по-наши” от нашите БСП, ДПС, НДСВ, СДС…
Метнах се на колата и заминах за София. По пътя подреждах пъзела. В България няма политически партии. Те са измислени, за да обслужват чужди интереси – руски, американски, марсиански… Да пазят интересите на шайката, откраднала България – олигарси, политици и магистрати. И да разделят българските граждани. Да ги насъскват едни срещу други, за да се мразят помежду си. Така по-лесно и безпрепятствено се осъществява грабежът.
Пристигнах в София. Срещнах се с председателя на ПП ДСХ (Движение за социален хуманизъм) Александър Радославов. Разказах му всичко и го попитах какво ще правим. Нали уж се водим коалиционни партньори на БСП. Приятелят на Станишев каза, че ще се консултира, ще помисли и ще ми звънне, а аз да изчакам в София. Вече помислил, ме заведе на „Позитано”20, в сградата на БСП, на среща с Димитър Дъбов. Защо точно с него, така и не разбрах. Влязохме в малка стая. Дъбов седеше пред затрупано с бумаги бюро с натежала глава. Почти не ни отрази. Накратко преразказах случилото се. Изразих възмущението си, че чужди дипломати открито заплашват зам. председател на българска политическа партия и нареждат как да се държим с други български партии, които уж ни се водят политически опоненти. Не спестих и удара под кръста – да съм помислел за семейството, за децата…
Бесепарят Дъбов повдигна главата си. До този момент гледаше в купчините документи пред себе си и дори не бях сигурен, че ме чува:
– Няма нищо, няма от какво да се притесняваш. Това са глупостите на Потапов – опита се да ме успокои чичо Митко. И пак забоде глава. Толкоз.
Погледнах към Сашо Радославов, той мълчи. Тишина.
– Чакайте малко. От мен искат неща, които няма как да направя. Заплашват ме по възможно най-отвратителен и гнусен начин, а вие ми разправяте, че нямало нищо. Как така?
Дъбов ме изгледа косо:
– Няма да му обръщаш внимание. Той, руският посланик, така си е свикнал. Не го взимай толкова навътре. Това е. – И пак забоде глава в бумагите.
Аудиенцията с негово височество приключи. Неискреността се дишаше трудно. Тръгнах си още по-разтревожен и объркан. Разбрах – сам съм. Нямаше да има официален протест, дипломатически ноти или каквито и да било други действия. Иначе по филмите съм виждал как се процедира, когато чужди посланици се намесват във вътрешната политика на независими държави. Словосъчетанието „зависима държава” е идиотско само по себе си. Нещо като „свободен роб” или „девствена проститутка”.
Руските посланици, генерални и почетни консули командват българските политически партии. Съответно – законодателната, изпълнителната и съдебната власти не са нищо по-различно от слугиня в къса поличка. Разбира се, не само руските интереси повдигат поличката. България не е някоя от горещите точки на света, в които великите сили си мерят потентността.
В разградения двор всичко е тихо и мирно разпределено. Дядо Иван и Чичо Сам са щастливи. Бай Султан и той е задоволен. Мосюта, херове и сърове не се оплакват. БГ дупетати, министър-председатели, прокурори, съдии, кметове и вся остальная чиновническа сволочь се надпреварват в обслужването. Скъсват се от „работа”.
Пътувах обратно за Бургас. Сам. Да се сниша и да изчакам. Но какво? Разрешение да бъда себе си ли? Да се махна, да избягам? Това ме съветваха „приятелите” – експолковникът от КГБ и ексдепутат Гудков и почетният блудник Фотев. Или да остана и да дам газ срещу… стената?
Как постъпих? Какви „чудеса” се случиха? Ще разкажа в следващата част.
.
Ивайло Зартов
