Разказ от Константин Каменов
.
Егати келявият живот! Четвърт час кисна в тоя двор като в бардак, а оня мизерник с бомбе, от другата страна на оградата ма я зазяпал, па са прай, че чопли семки. Тримата келеши, дет’ уж са ми авери, май съвсем са я втасали! Горките чукундури! Сигур полвинките им пак са ги заяли за празния портфел! Казвах им да не са женят, ама…
– Ей, Фрол, да не са сбръчка от чакане? – подсмихва ми се Димо Попа, дет’ толкоз сланинка му е препълнила мръсния потник, че го усетих по вонята още преди да ми прекъсне мислите. Обаче тва си е баш подходящия момент за деня, в който да си изпраскам картите като във висш покер. Да си потвърдя имиджа на тартор в тайфата и пак да се чупя за пет-шес дена. Без да се обръщам към него, като резидент на немското разузнаване, ша му изфраскам едно супер описание на бастуна, потропващ нервно с крак седем метра зад потньо, от другата страна на оградата:
– Скибай, майна! Скибай го оня пантоф как киризи през оградата! Май ша земи да ва изчопли на женичките, па сетне и на махленските уши и плювалници!? Егати доносникът! Аз се чупя. Ти изтрай още пет-десет минути, па се праждосвай на някъде! Ай чао!– и се скътах зад пустата къща, та през разбитата ограда се измъкнах с усещането, че недостижимостта ми пред другите трима чукундури нараства.
Не мина обаче миг-два, след като Фролът се джароса и през изтръгната дворна врата довтасаха Емо Бемката и Ицо Мазолът:
– Страшен си, Попе! Дай пет!– джасна му дланта Мазолът. – Готино го изпинизи. Накефи ме, майна, та ша зема да изджасам още една бира!
– Е, па писна ми вече от Фрола! То едно пийне не мойхме да напрайм зарад него като хората – изпусна се и Бемката, та от облекчение сякаш всички лунички по лицето му блеснаха в смрачината.
Па си стиснаха ръцете тримата къдрокоси и тъмнооки приятели, а мигът на отпускане премина на секундата. Сякаш времето ги бе унифицирало с еднаква външност и с по един отличаващ ги белег, придаващ смисъл на всеки прякор. Няколко мига от тишина и покой, след туй, обгърнаха не само тях, но и изоставения двор с празната къща. Едва когато миризмата на пикоч, гнилота и тухлена предсмъртност от тази съборетина победиха смрадта на пот от тялото на Попа, Ицо навря няколко пръста над извития си език и благодарение на мазолите по тях изсвири остро и пронизващо. От своя страна Бемката извика към човека зад оградата:
– Търтър, влизай! Няма те чакаме до заранта!
И, докато новият се дотътри при тайфата, Емо, захилен почти през сълзи, се обърна към Попето:
– Ама кат’ те зяпах как на няколко пъти обикаляш на бегом махалата, та да пуснеш пот, щеше да ма хване инфарктът!
Той още свършил-недосвършил, а новият, тътрейки се към тях се включи дистанционно, затъртърисвайки някакъв неразбираем виц, на когото после сам се смя. Това обаче си му бе открит лист за приобщаване към единствената организирана филибелийска тайфа от няколко махленски набора на границата на детските петдесет. Щеше да се лее бира таз вечер, а четири жени да си вечерят сами пред телевизорите, зяпайки различни шоу програми.
Нищо ново. Нищо старо.
