Разказ от Константин Каменов
По идея и с посвещение на Иван Божиков
.
Сух калдаръм. Вековни дървета като стражи наоколо, а нейде, отдо́ле тракат колелетата на празна каруца. Два я вола теглят, а пред тях е́дна же́на ю́здите им дъ́ржи. Бвно се влачат към пусто село високо у Родопа плани́на.
Студ е, но ни снег, нито ве́тер. Тишината секаш изпила е жарта из не́бото.
И влачат се тия два вола, свели гла́ви. Целите у пот са облени. Женʹта, в черни дрипи, стъпя пред тях и ги води секаш към не́бо, а празна каруца все назаде се тегли. Колелата не пеят, а гъ́рмят, се́каш фронта от Дойран с тех е довтасал и край каруца се вихри.
Челя́к е́дин из го́ра изкочи и се към талига провикна:
– Же́но, спирай тугинка и е́ла при мене!
Сепна се о́на, алʹ стори туй що и́ челяк рече, па го запи́та:
– Що сакаш, друже?
– Же́но, не видиш ли оти воло́ве се мъчат? Ай да сбереме малечко съчки. Огин да стъ́кмим. Мойот ко́тел с во́да яз ке ти дадuм, да залееш таз пуста талига. Не видиш ли дека е цела пълна с тенци́? О́ни наза́де я теглят. Животните мъчат.
А огин веке беа стъкми́ли и чекаа оти во́да да кипне. Женʹта пък дума на странника горски:
– Не́знах оти туй ке се случи. Е́дна заран, там, у нашето се́ло, дека челяк не остая, посред мегдано труп покрай трупа лежаа. Язи ги гледам и не ве́рувам. Френец и наши, гръци и сръби, куп ингилизи и черни лежаа. Не помръднуат. А мьачки се скитат. През мъртви се гонят. Край се́ло пък други во́йски се йощ бият и колят. Тез погреба́х ги. Са́ма опeвах ги. Не знум ни кой, нито що и как са у назе довтасли, алʹ солзите мои капят ли капят. Не моа да трая мрътви да гледам. И копах. Опявах. Кръстове делах. Чембе́ро загубих, алʹ от се́ло сетне се манах. У Станимако, при снаите одам, алʹ не ве́рувам оти тене́ц може се скита.
– Имʹ ги, же́но! От малечък йощ можам язе да ги киризом. У Добралъката раснах. Бай Тодор се е́дно лето спомина. Сите го беа с цветя окичи́ли и рониа со́лзи. Караманчо, байново псе, връз него полегна. Към луната малько зави и сетне избе́га . Погреба́а бай Тодор и аха, все да премине, а язе го гледам. Се́ди у до́ма и нещо се хили. Рипнах при стрина ми Севда и зех, че издумах у що сум се зверил. Трепе́рум и со́лзи ронум. А о́на сите же́ни свика. Дела́а нещо. Ден, два, че ли три! Шест седмици и он чак тогаз отиде́ си. Стрина ми ви́де, че страх вес ден смуче ме целийот и о́на ме отведе у се́ло Драгомирци. Там далеко, у Македония. Войник в таз война не ме зе́а и у Добра лъка, пак се вра́тих. Се́дум дена се́да у се́ло, а тук доле,край таз махала празна, втора каруца с тенци́ кири́зом. Га бех у Македония немʹше таквизе.
И ко́га челякът сичкото туй словеше, женʹта веке намо́кри с гореща́та во́да сите ъ́гли на свойта каруца. Он пък си повдигна присвитите о́чи и из-под бръчки на голе́мʹто му ли́це грейна усмивка в туй ледено време:
– Немʹ ги вечʹ, жено! Радуй се – избегаа все. И черньо, и гръци, и сръби. О́низ офицери из ингилизи и френец… И о́ни избега́а. А наште остави́а си шапки. Гла́ви сведо́а и към онази му́гла, далеко, далеко, бавно и тъжно се сите изниза́а.
