Бащата на генната терапия проф. ТЕОДОР ФРИДМАН в интервю за в. „Лечител“. С проф. ТЕОДОР ФРИДМАН и с неговия брат д-р ПОЛ ФРИДМАН разговаря ЛЪЧЕЗАР ТОШЕВ
.
Проф. Теодор Фридман е известен американски учен. Той пръв прилага генна терапия за лечение на генетично обусловени болести. Професор по педиатрия в Калифорнийския университет в Сан Диего, Директор на програмата за човешка генна терапия, консултант по генна терапия на Шведската Кралска Академия, Президент на Консултативния съвет по рекомбинантна ДНК, Президент на Американското общество по генна терапия. Ръководи лаборатория, занимаваща се с изследване на стволови клетки, трансфер на генетичен материал и проучване на въздействието на генните нарушения, генна терапия и генетични болести. Награден с Австрийския кръст за наука и изкуства.
Известният американски хирург д-р Пол Фридман е брат на проф. Теодор Фридман. От 2005 г. до 2013 г. д-р Пол Фридман е изпълнителен директор на Института по биологични науки в Спрингфилд. От 1998 до 2005 г. е бил декан на Университетското медицинско училище за Бейстейт и Тъфтс, а от 1971 до 1998 г. е президент на Хирургическия департамент в Медицинския център на Бейстейт и почетен професор по хирургия в Тъфтс. Декан и професор по биомедицински иновации в Университета на Масачузетс в Амхерст. Завършил е Университета на Пенсилвания и Харвардското медицинско училище. Член на Президентския високотехнологичен съвет на Университета на Масачузетс.
––––––-
– Уважаеми професор Фридман, в България Вие сте известен като създателя на генната терапия и прочут американски учен, но е неизвестно, че във Вашата биография има и български корени. Бихте ли разказали за Вашия житейски път?
Проф. Фридман: С уважение към Вашия въпрос, но ако отговоря, както трябва, ще трябва да напиша книга! Моето семейство, включително брат ми и аз, напуснахме Виена през октомври 1938 г. Това стана след значителен тормоз от страна на нацистите, особено към баща ми, от което той се разболя тежко. Това принуди майка ми Рашел Бехар да организира нашето заминаване, разбира се, имайки предимството на нашето българско поданство и българска виза във Виена, което ни позволи да се измъкнем. Ние, четиримата, заминахме за Съединените щати – първо в Ню Йорк, а после – във Филаделфия, където брат ми и аз израснахме. Нашата майка ни отгледа добре, работейки във фабрики за производство на военно оборудване. Баща ми накрая успя да си намери работа във вестник на немски език, където след много години стана редактор. Аз ходих на училище, после в Университета и Медицинското училище във Филаделфия, а след това отидох в Харвардския университет, където продължих да уча педиатрия в детската болница в Бостън. Продължих моето обучение в Университета в Кеймбридж – Великобритания, Националния институт на САЩ, Университета в Оксфорд и в крайна сметка получих позиция във факултета в Университета в Сан Диего, където днес съм уважаван професор по педиатрия, Директор на Програмата за генна терапия и председател на Комисията по медицинска етика, основана от д-р Джул Уайтхил.
Д-р Пол Фридман: Да! Семейството на майка ми носеше името Бехар, макар част от него да използваше и фамилното име Израел. Баща й е бил горски стражар в България. Знам, че той е починал от апендицит, когато тя е била само на две години и майка й е гледала четири малки деца сама. Имам спомени за времето във Виена, както и от България. Когато бях на две години – по време, когато посещавахме семейството на майка ми в България, се разболях от скарлатина с ушни усложнения. Помня, че ме водиха в прекрасна градина с много цветя в София, където имаше гореща вода от минерален извор, имаща вкус на чай. Помня, че ходихме и на морския бряг във Варна, където играехме на плажа. Мисля, че моят вуйчо Лазар и неговите чичовци Марко и Давид имаха някакъв бизнесинтерес във Варна. Деверите на майка ми бяха банкери в “Тракийска банка” и търговци. Семейство Бехар се подкрепяше от най-големия син – Лазар Бехар. Той търгуваше с памук – внос и износ на памук и памучни изделия. Помагаше на малките си сестри да получат образование: леля ми – по медицина, майка ми – по домакинство, и в Университета на Виена – по икономика.
– На 9 март в България ние отбелязваме спасяването на българските евреи през 1943 г. – по време на Холокоста. Разказвала ли Ви е майка Ви за тази история?
Проф. Фридман: Майка ми мечтаеше да стане певица, но не можа да реализира мечтата си. Тя заминала да учи икономика във Виена, където срещнала баща ми – адвокат във Виена, и те се оженили през 1927 г. Беше забележително смела и силна жена, когато трябваше да организира измъкването ни от Виена повече или по-малко сама, успявайки да скрие някои малки лични вещи, няколко пръстени и брошки, скривайки ги дори в туби с паста за зъби и така успя да ги изнесе от Виена. Тя можа да се справи с много тежко бреме, имайки със себе си две малки деца, които да отгледа, без пари, без имущество, грижейки се за болния си съпруг. Без дори да знае английски по онова време, облечена в няколкото по-хубави дрехи, спасени от Виена, тя продаваше масло и яйца от врата на врата във Филаделфия. България трябва да е горда, че е била дом на такава забележителна личност. Майка ми почина през декември 2003 г. на 101-годишна възраст.
Д-р Пол Фридман: След Аншлуса (присъединяването – б.р.) на Австрия към Германия ние се опитвахме да се измъкнем от Виена. Беше почти невъзможно и се провалихме няколко пъти, като се опитвахме да се измъкнем с влак. Все пак майка ми успя да използва българското си гражданство, за да получи виза за САЩ от консула в София. Името му беше Кавендиш Канон, на когото сме много благодарни за помощта. Без това нямаше как да напуснем Австрия. Напуснахме Виена през 1938 г. С кораб по Дунава заминахме за София, където спряхме за кратко, след което продължихме за Милано, където живееше вуйчо ни Лазар. Успяхме да си уредим пътуване с италианския лайнер “Графът на Савоя” до САЩ и пристигнахме в Ню Йорк през октомври 1938 г. Скоро празнувахме 75-годишнината от нашето спасение. През войната вуйчо Лазар напусна Италия и отиде в Швейцария, където помагаше на много хора да се измъкнат от окупирани от нацистите страни. След войната се върна в Милано. Загубихме връзка с другите братя на дядо ми в София и не знаем какво е станало с тях после. Знам само, че са загубили бизнеса си. Баба ми и две от дъщерите и са емигрирали в Израел. Една от сестрите на майка ни посети в САЩ. Имахме късмет, че успяхме да напуснем Виена, и след това с брат ми направихме успешни медицински кариери в Съединените щати.
Майка ми посети България (след промените), когато беше вече към 90-годишна и беше много доволна, че е видяла земята, където се е родила. Имахме щастието да имаме тази българска връзка и помощ от България, което направи възможно всичко, което се случи след това!
– Смятате ли, че историята за спасяването на българските евреи е достатъчно известна в САЩ?
Проф. Фридман: Опасявам се, че историята за ролята на България в спасяването на толкова много хора от нацисткия терор не е много известна. Сигурно повечето от хората тук, в САЩ, не знаят тази история, а мисля, че и в България не е добре известна, нито напълно оценена. Разбира се, мисля си, че акцията на българското правителство е велик акт на благородство и смелост. Хубаво беше да науча, че един площад във Вашингтон е наречен в чест на Димитър Пешев, за да пази спомена за тази част от българската история, както и за Вашия успех в работата Ви със Съвета на Европа за почитане на Пешев. Щастлив съм също, че Вие внесохте номинацията на Българската православна църква за Нобелова награда за мир през миналата година заради участието й в спасяването на българските евреи.
– Почувствахте ли се разочарован, че тази номинация не беше предпочетена?
Проф. Фридман: Щях да се радвам да видя тази номинация избрана, но Нобеловият комитет имаше толкова много достойни кандидатури, че за тях беше много трудно да мислят за събитие от българската история отпреди повече от половин век (70 години).
– Как днес Вие с поглед от САЩ гледате на спасяването на българските евреи? Смятате ли, че този факт трябва да се направи по-известен, за да ни помогне в днешния ден да намерим модела “Как да живеем заедно в 21 век?”, приемайки културните различия?
Проф. Фридман: Моят брат Пол и аз се гордеем с българските си корени! Както сигурно си спомняте, аз се опитах да вляза в контакт с Музикалната консерватория в Пловдив, за да учредя една малка студентска награда за пеене – в памет на майка ми, но за съжаление дори не получих отговор от тях.
Миналата година със съпругата ми пожелахме да стъпим на българска земя и след прекрасен круиз по Черно море спряхме за кратко през нощта в Несебър. За съжаление беше много далече, а и времето беше твърде късо, за да посетим Пловдив или София, но поне успяхме да си занесем в къщи няколко камъчета от българската земя, в памет на моята майка. Няколко от тях ще сложим на гроба на майка ми във Филаделфия. Това е еврейски обичай, с който показваме, че мъртвите не са забравени!
