Иван Николов, Glasbgmk.eu
.
“България да се откаже от аспирациите си за Вардарската долина и да не се допуска да застават начело на управлението й личности, враждебни на Югославия…“
(Д-р Милан Стоядинович, премиер на Югославия, 13 ноември 1935 г.)
“След падането на Милошевич Македония ще се върне под покрива на Сърбия…”
(Вук Драшкович, опозиционен лидер,1 септември 1993 г.)
“Македония да знае, че ние й желаем само добро и че има на север истински приятели…”
(Томислав Николич, президент на Сърбия, 4 април 2013 г.)
.
Българската общественост, партиите и институциите общо взето са безразлични към политиката на Сърбия спрямо Македония. Няма ясна и професионална позиция за последиците, които произтичат от сръбско-македонските взаимоотношения за нас, чиито днешни измерения са естествено продължение на дългосрочната стратегия на Белград към териториите около Вардар. И точно поради това в България оттекна като гръм от ясно небе информацията, че в центъра на Скопие за една нощ е издигнат паметник на сръбския цар Душан, че по същия мистериозен начин пред гимназията в Скопие, носеща името на Тито, на 29 ноември 2013 г. се появи паметник и на Йосип Броз.
Изненадата обаче беше още по-разтърсваща, поне за тези, които се опитват да следят взаимоотношенията между Скопие и Белград, от две други съвсем практични стъпки на процеса на взаимното проникване и взаимното обвързване на цялостния им политически, икономически и културен живот. Това беше подписаният на 18 ноември 2013 г. Меморандум за сътрудничество между Македонската агенция за кадастър и сръбският Републикански геодизичен институт. Според директорите на двете институции Славче Търпевски и Зоран Крейович, “Меморандумът е крачка напред в улесняването на необходимите действия за утвърждаване на имотите на македонските предприятия в Сърбия и на сръбските в Македония…” И много важната добавка: “ Като продължение на кадастрите на бивша Югославия през 2014 г. ще започнем нов регионален проект…”
Няма място за илюзии, за славяноправославно единство, за обляно в сантименталност и лишено от политическа и държавническа мъдрост добросъседство. Тук имаме проекти, стратегии и действия за интегриране, срещу нашите илюзорни идеи за договори, историческа истина и справедливост.
Друга практична стъпка към интегриране на двете държави е пуснатият в действие общ контактен център на Граничния контролно-пропусквателен пункт “Табановце” на 28 декември 2013 г. Този център прави възможно по-близкото сътрудничество и размяната на информация между полицейските служби, а подписаният протокол за сътрудничество от двамата министри на вътрешните работи Гордана Янкуловска и Ивица Дачич, който е и премиер на Сърбия, ще улесни работата на полицейските патрули по време на туристическия сезон. Като изрази задоволството от отличното качество на отношенията между Скопие и Белград, сръбският премиер заяви още: ”Тези добри отношения ще се развиват и по-нататък. През 2014 г. ще продължим с практиката двете правителства да заседават съвместно и ще дефинираме всичко, което е спорно. Няма съмнение, че ще водим сметка за нашите интереси и съвместно ще ги формулираме и защитаваме…”
Допълнителна светлина към процеса на взаимно проникване и взаимодействие е и съвместното писмо, което беше изпратено от името на Македония, Сърбия и Черна гора на 3 юли 2013 г., подписано от министрите на съобщенията Иво Ивановски, Расим Льяич и Вуица Лазович, до Европейския съюз. В него тримата министри настояват роуминг услугите за гражданите от тези държави, когато те пътуват в страните от ЕС, да бъдат същите, както за гражданите на страните-членки на съюза.
Понеже у нас са малцина, които следят подробностите от процеса на всестранното пакетиране между Р. Македония и Сърбия, изненадата, особено в средите на държавниците и дипломатите ни, от вестта за създаването на съвместни посолство между двете държави беше още по- шокираща.
Изглежда за българския политически елит изненадата от “неподозирани и неочаквани” действия на някой от съседите е хронично заболяване, което трудно се лекува. Изненадва се този, който е неподготвен, който не е в центъра на събитията, а далеч встрани и който се самозалъгва с идеализирани идейни постулати, обречен винаги да възприема сериозните предизвикателства като гръм от ясно небе.
*
* *
Идеята за самостоятелност, при разпада на Югославия, беше най-непопулярна в Македония. Тук тя се поддържаше единствено от Любчо Георгиевски, дори членската маса на тогавашната ВМРО-ДПМНЕ не разбираше този “каприз” на своя водач, но харизмата му беше толкова ярко изразена, че хората го следваха и му вярваха инстинктивно.
Точно обратното беше в Хърватия и Словения.Там националните елити бяха движещата сила на ярко изразеното желание за самостоятелност и затова в тях се стигна и до военни действия.
Дълго време митът за безкръвното отделяне на Македония от Югославия служеше за прикритие на потайните надежди на македонския политически елит за обратното връщане към Белград. В почти петдесетгодишното въртене в орбитата на югосръбските идеи македонските политически първенци бяха изцяло пропити с тях, трансформирани в съкровеното им личностно битие в откровен просърбизъм. Кадрите, които трябваше да изграждат самостоятелна и независима Република Македония, доскоро бяха довереници на Тито, послушни изпълнители на неговите разпоредби и верни до гроб на въведената от него политическа практика на македонизма като страж срещу всяка добронамерена мисъл за България и за българския характер на миналото на това кътче покрай Вардар. Така людете, които вкупом се върнаха от Белград в Скопие, за да уреждат нейната самостоятелност, носеха в главите си точно обратните надежди – за скорошното връщане на републиката в Югославия.
И можеше ли да не бъде така!? Функционери като Киро Глигоров, Стоян Андов, Васил Тупурковски, Петър Гошев и много други доскоро въртели се из различни номенклатурни орбити на Белград, сега трябваше да уреждат една независима македонска държава. Това беше свръх техните възможности и всичко, което правеха те, носеше дъха и белега на носталгията по вече отишлия си федерализъм. Затова и Декларацията за независимост, приета от първия многопартиен парламент на 25 януари 1991 г., и референдумът за отделянето на Македония като самостоятелна държава, носеха белезите на плахост и полувинчатост. Няма по абсурден текст от формулировката на въпроса в бюлетината, с която гражданите на Македония трябваше да решат “за” или “ против” самостоятелността са. Тя гласеше следното: ”Дали сте за самостоjна Македониjа со право да стапи во иден (бъдещ – б.а.) соjуз на суверени држави на Jугославиja”. Ако някой иска да си обясни днешните процеси на всецяло взаимно проникване със Сърбия, ще трябва да се върне към този въпрос, с който беше проведен референдумът на 8 септември1991 г. Дори зад еуфорията, мистична по своята същност, от създаването на ВМРО-ДПМНЕ, надничаше този вкоренен комплекс за близост със сърбите. И поради това в самите редици на ВМРО-вците нито веднъж не беше повдигнат въпросът за ревизия на македонистичните, сърбокомунистически по своята същност, език, азбука и история. Новата “демократична” Конституция, приета на 17 ноември 1991 г., също утвърждаваше старите сърбокомунистически основополагащи принципи от времето на Тито, отхвърлящи всякакви опити за ревизия на отношението към миналото, характера на Възраждането, на историческата ВМРО и България.
Отприщеният процес на ребългаризация, възникнал спонтанно в дълбоките недра на народа, съхранили паметта за миналото и завета на предците, първоначално уплаши белградските възпитаници, “воюващи” за самостоятелност, ориентирана към север. Като президент Киро Глигоров успя да направи много, за да усмири и обезсмисли този процес на връщане към родовия корен.Така или иначе процесът на ребългаризация уплаши не само болшинството от политическия елит, уплашиха се и медийните борци за демокрация в Скопие. Стигна се и до откровено публично обсъждане на този страх. На 22 юли 1997 г. Македонската телевизия излъчва интервю с президента Киро Глигоров. Един от въпросите бе зададен така: ”Не се ли страхувате, че пропагандната война ще се засили, имам предвид от пробългарски позиции в Македония?”. И отговорът на президента: ”Това при нас е постоянен проблем. Той съществуваше и преди да имаме собствена държава, а през последните шест години още повече…”
В професионално добре подготвената, по белградски образец, журналистическа гилдия този страх витаеше също денонощно. По повод на документалния филм “Судени за Македониjа”, излъчен по Македонската телевизия през 2000 г., се появи коментар в списание “Старт”, в който неприязънта към всичко българско и носталгията по спасителния чадър на Югославия изкристализира в ярка светлина: ”Винаги знаеха (македонските комунисти – б.а.) откъде идва опасността, че ако Македония иска да съществува като държава и нация, ще трябва да води постоянна и безпощадна война против всички върховисти.
Както е известно, Р. Македония правеше това с голям успех, докато беше съставна част от СФРЮ. Когато Югославия се разпадна, “съдените за Македония” (по точно е да се каже “съдени за България”) изникнаха като гъби след дъжд, но този път организирани като политическа партия на плуралистичната сцена…” (Сп. ”Старт”, Скопие, 20 октомври 2000 г., ”Хипокризата на новите патриоти”, Мирка Велиновска.)
Колкото и парадоксално да звучи, процесът на ребългаризация в Македония беше спрян и от България. Той заглъхва постепенно заради нейната непоследователна и неясна политика към Р= Македония, люшкаща се между Атина и Белградq и в крайна сметка обслужваща техните далечни стратегически интереси за откъсване, отчуждаване и противопоставяне между Скопие и София. Спорът за името, както и дипломатическият водевил с подписването на договор за добросъседство между Македония и България, е част от сценария България да се държи настрана, докато процесът на цялостно пакетиране между Македония и Сърбия не завърши успешно. Тогава и Атина ще сложи край на спора за името.
Едва тогава българските управници ще проумеят безличието на политиката си към Македония, но възможностите за полезен ход, за съжаление, ще бъдат вече почти изчерпани.
*
* *
Сръбският политически проект за откъсване на Македония от българската политическа, духовна и културна цялост датира от средата на ХIХ век. Към края на столетието този проект получава силна морална, научна и финансова подкрепа от руската дипломация.
Неведнъж сме говорили за сътворената от проф.Стоян Новакович формула на македонизма, като помощник на сръбския шовинизъм в стремежа му за настъпление на юг. Неведнъж сме се връщали и към изпълнените с трезвен реализъм статии на Раковски, Ботев, Яворов, Боян Пенев, Данаил Крапчев, разобличаващи тази по същество античовешка стратегия за Македония.
Какво ли не видяха македонските българи през ХХ век!? И масирана въоръжена сръбска пропаганда, и денационализация, и геноцид, и прогонване, и убийства, и сърбизация, и македонизация под покривалото на борбата срещу фашизма и в името на комунизма. Белград се оказа доста изобретателен, гъвкав и циничен и в условията след Втората световна война, когато международната антифашистка конюнктура му помогна с фашистки методи да закрепи влиянието и властта си над Македония. Създадената Социалистическа федеративна република Македония беше удобна формула за прилагането на всички методи на етноинженерството, които в миналите десетилетия не даваха резултат. Тоталитаризмът с образа на Тито се оказа разковничето, чрез което бяха инжектирани у народа, останал без своята интелигенция и своите водачи, постулатите на друго самосъзнание и друга национална самоличност.
За първи път след Начертанието на Илия Гарашанин от 1844 г. Тито и Темпо през 1944 година, т.е. след сто години, успяха благодарение на международната антифашистка атмосфера да увенчаят сръбския шовинизъм с успех в Македония. Това беше възможно след като Титовите партизани ликвидираха до крак всеки виждащ подлата игра с идеалите на възрожденците и революционерите, впрегнати да обслужват тези, срещу които бяха отдали всичките си сили и собствения си живот.
Цинизмът на сръбския шовинизъм обилно смучеше сокове през целия период на социализма в Югославия. Краят на федерацията разкри точната диагноза на това заболяване, но това съвсем не означаваше, че заболяването е победено. Напротив, непосредствено след разпада на Титовата държава това заболяване избухна с цялата си сила във войните между бившите федеративни единици. Това, което се случи в Хърватия, в Босна и Херцеговина, по-късно в Косово, само потвърди диагнозата. Французинът Christophe Dolbeau го нарече “Le panserbisme cancer yogoslave” („Пансърбизмът, ракът на Югославия“). Югославия се разпадна, но пансърбизмът продължи да живее в съзнанието и на Милошевич, и на водачите на опозицията срещу неговия режим. Продължи да живее като особено самочувствие, политически възгледи и политическа практика.
Така Македония отново се върна в орбитата на политическите проекти на тези, които уж ратуваха за демократичен ред и за демократичните ценности в Белград. Без всякакво притеснение водачът на сръбската опозиция Вук Драшкович на 29 март 1990 г. пред L’evenement du Jeudi заявява: ”В края на краищата единственото решение е трансформирането на Югославия в три конфедерирани държави – Словения, Хърватия и Сърбия, възстановена в границите си от 1918 г. По-точно, сегашна Сърбия, плюс Войводина, Косово, Черна гора и Македония…”. За един мандат (1998-2002 г.) посланикът на Сърбия в Скопие полковник Аначкович успя да създаде две сръбски партии там, едната от които днес е парламентарно представена.
С други думи, пансърбизмът, това раково заболяване, е обхванало изцяло съзнанието и на сръбските комунисти, и на сръбските демократи. Същата болест е предадена по наследство и в потомците на македонските комунисти, клонирали от собствените си среди и македонските демократи. Процесите на взаимно проникване между Сърбия и Р. Македония днес са доказателство, че от хладилника е изваден временно замразеният проект на Стоян Новакович, освежен с идеите на Коминтерна и украсен с така рекламираните постулати на демократичните ценности.
*
* *
През последните три години сръбската политика към Македония придоби нови черти и нови измерения. Все по-очертаващата се реалност със съдбата на Косово възвърна рефлекса за настъпление към долината на Вардар, а там сръбските емисари откриват все по-приятелски настроени политици и държавници, готови на всякакви компромиси под съпровода на носталгичната музика от времето на Югославия. Стожер на тази политика в Скопие е настоящият премиер и шеф на “дясната” партия ВМРО-ДПМНЕ Никола Груевски. Сговорчивостта му с белградската управляваща върхушка разкрива все по-тясната обвързаност на Скопие със северния съсед.
Знаменателно ще остане официалното посещение на бившия сръбския президент Борис Тадич на 16 и 17 декември 2011 г. в Скопие. Това посещение започна със стратегическия ход на Тадич, който донесе резултатите от социологическо проучване в Сърбия, според което обикновените граждани на неговата държава смятат македонците за най-близък народ измежду всички съседи. Той изрази надеждата, че при следващото му идване в Скопие ще чуе резултатите от подобно проучване сред македонците, които ще посочат сърбите за най-близки… След този дипломатически трик, се премина към деловата работа. Срещите му с президента Иванов и премиера Груевски имаха следния резултат: открито беше представителство на Сръбската стопанска камара в Скопие; потвърдена беше добрата дейност на Македонската бизнесасоциация в Сърбия; заявена беше готовността за “засилване на политическия диалог и сътрудничеството между двете държави на всички равнища…”
Завидна се оказа приемствеността в политиката към Македония. Следващият президент на Сърбия Томислав Николич, пое щафетата към Вардар с удоволствие и разбиране. Първото негово задгранично посещение като президент беше в Скопие на 25,26 и 27 октомври 2012 г. Запомнящи са думите му, казани пред македонския политически и държавен връх: “Македония и Сърбия имат преплетено минало, общо бъдеще и обща цел – Европейския съюз”. На срещата с Груевски беше договорено да “продължат да градят добросъседски отношения и да насърчават сътрудничеството в областта на културата, образованието икономиката, търговията и инфраструктурните проекти, които са от значение и за двете страни“.
Това бяха проучвателни посещения. Взаимното доверие и желание за по-нататъшно задълбочаване на добронамереността получиха конкретни измерения с посещението на премиера на Сърбия Ивица Дачич на 27 и 28 януари 2013 г. Освен констатацията “за двустранното разбиране и готовност за продължително задълбочаване и надграждане на добросъседските отношения” уточнени бяха и конкретните параметри на сътрудничеството. Това са: реализация на инфраструктурни проекти, разширяване на транспортните и енергийни мрежи, осигуряване на енергийна стабилност на региона, финализиране на усилията за изграждане на коридор №10.
Последващото посещение на 18 февруари 2013 г. беше на външния министър на Сърбия Иван Мъркич.Тогава беше уточнена датата на съвместното заседание на двата кабинета и беше приета програмата за парламентарно сътрудничество и създаване на смесена комисия за икономическо сътрудничество.
Всичко това са стъпала на възходящото всестранно обвързване между двете бивши югорепублики.
Върхът на интеграционния процес беше съвместното заседание на двете правителства в Белград на 3 и 4 юни 2013 г. Тогава бяха окончателно конкретизирани всички договорки, постигнати на предходните взаимни срещи. Изявлението на двамата премиери пред МИА на 3 юни 2013 г. е основополагащо: ”Постигнахме съгласие, че политическото сътрудничество представлява отлична основа за надграждане на икономическото взаимодействие, преди всичко като съвместно излизане на трети пазари в областта на инфраструктурата, образованието и земеделието…”
Да не забравяме, че тази цялостна стратегия за сръбско проникване в Р. Македония е от полза и на Гърция. Това беше потвърдено и от президента Николич, който в две интервюта – едното за сръбската агенция “БЕТА” на 28 декември и другото на 31 декември 2012 г. пред белградския вестник “Телеграф”, заяви, че е помолен от гръцкия си колега Каролос Папуляс да посредничи за решаване на спора за името. Това е в духа на старата сръбско-гръцка стратегия за обща граница помежду им. Потвърждение на тази стратегия е и настояването на бившият гръцки премиер Константинос Мицотактис през август 1992 г. пред Киро Глигоров да се върне Македония в Югославия.Тогава проблеми с името няма да има…
Нищо ново под слънцето.
*
* *
На 14 февруари 1930 г. в “Зора” Данаил Крапчев ще напише следното: ”Първото и основно недоразумение между Сърбия – не Югославия – и България не иде от македонския въпрос, нито от въпроса за Западните покрайнини, заграбени от сърбите…
Първата и главна причина, макар и невидима и подземна, но доста осезателна и за слепците, е кои да управляват в София и как да се управлява България. Тук е основата на нашите недоразумения със сърбите.
Да бъде София под диктовката на Белград ли, като се управлява от сръбски васали, или българският народ да се управлява от българи…”
Ако България иска да защити историческата истина за Македония, тя е длъжна да преоцени цялостната си политика към Сърбия, но не от моментно-конюнктурни, сантиментални или идеологически съображения.
Историческата истина се защитава не с историческа истина, а с политика – професионална, компетентна и последователна.
