(Тревогите на политиците)
О, тя е страшна, дами и господа…
Кой в тази страна може да каже какво мисли най-близкият до него? Никой никому не вярва, никой никого не уважава, човешкото достойнство не струва пукната пара. Че ние сме дошли именно за това, да им се сложи ред, да им се даде сигурност, да… се, да… се демократизира и стабилизира… няма значение, няма никакво значение. Те са готови да ни обесят на първия електрически стълб, долу пред министерството, пред парламента, готови са да ни смъкнат за косите надолу по стълбите, нищо не би им попречило да се изгаврят с нас по най-недостоен начин.
В дива страна, дами и господа, всичко е възможно. Дивата страна се различава от културната именно по това, че в такива моменти не остава капка толерантност, всяка дума сече глава, всеки поглед е куршум. Няма милост за падналия от власт в дива страна като нашата и ние не се заблуждаваме в това – Vae victis! Знаем го, по-вярно, чувстваме го в кръвта си, защото, каквото и да говорим, ние сме синове и дъщери на тази страна, макар и депутати и министри. За да станем такива, все трябва да знаем нещичко повече от разните му философи и драскачи, които непрекъснато пробват остроумието си по наш адрес в разни медии и форуми. Да, знаем това и не си правим илюзии. Че искат да ни смъкнат, бесят и разстрелват. Дори собствените ни „съратници” и съпартийци ще го направят със собствените си ръце, и при това ще се усмихват мазно на новия властник като… като…
А-а-а, тя е страшна, дами и господа!
Няма думи как да се изрази… Това е народ от предатели, предателството им е като „добър ден”. Те ни служат, докато сме силни, и първи ни ритат стола, щом усетят, че иде по-силен от нас. Те се правят, че служат на властниците на деня, усмихват се и се кълнат, и после със същата усмивка, със същата клетва ви забиват ножа без угризение, дори с удоволствие! Това е страна на садисти, но преди всичко на предатели, които не се спират пред нищо. Вечни роби, те не могат да търпят да бъдат управлявани от свои. Те искат чужд ярем, за да бъдели всички „равни”. Те не се страхуват от чуждото робство, те се страхуват от собственото си управление. Но-о-о, знаем откъде да го вземем този ярем!
Обърнете се назад в историята и вижте колко избити министри и депутати лежат на съвестта им, колко дискредитирани, колко разкрити афери, колко дюдюкания, колко кал! Обърнете се и вижте какво направиха с националните си водачи за Освобождението. Обърнете се и вижте, че щом силната и волева личност застане пред тях, щом ги застави да правят това, което трябва да правят, и те не мислят вече за нищо друго, освен как да му скроят шапката. Те го провалят и свалят от властта, викайки чуждите. Те се чувстват сигурни само, ако чужд камшик свисти над гърба им. Те признават за водач само онзи от тях, който умее да ги шибне с чуждия камшик по гърба.
А-а-а, тя няма край, дами и господа…
Всъщност, кой няма да ни предаде? Всички ще ни предадат, целия този народ от предатели, недостоен и за плюнката на управляващите го. Раболепни, усмихнати муцуни, които не различават целувката от ножа, ах, предателите му с предатели. Без съмнение, без съмнение – всички!
Но, чакайте, чакайте, господа управляващи. Не бива да бъдете толкова обезпокоени. Там, където има предатели, има и хора за предаване! Дори пред един предател могат да стоят двама-трима, че може би и повече герои. Докато зад един герой не може да стои повече от един предател. Напълно достатъчен му е. И после, на един герой , тръгнал да изпълни дълга си, убеден, че няма власт над глава, готова да падне от раменете си, му е все едно, дали ще загине, посочен от предател, или ще умре, посечен от истинския си враг. Той ги ненавижда еднакво! Той е тръгнал или да спечели за отечеството си, или да загуби себе си…
Но къде, къде са тези герои??
.
Светослав Атаджанов
Хубаво написано. Замисля. Обяснява много. Чудя се къде е пътя? Защото ако чакаме месия готов да се пожертва от народ недостоен и продажен дълго ще има да чакаме. Аз бих искал от себе си да започна и отново да повярвам, както вярвах, като малък. Вярвах, че света е добър и обичах хората, а те тогава ми отвръщаха със същото.
После нещо стана и започнах да се страхувам от хората и да ги мразя. Виждах черното в душите и всички бяха грозни и от вън, но най вече от вътре.
Така след време станах един от тях. Грозните. А сега искам пак слънце. Тука има слънчице. В тази статия свети слънцето на нечия душичка, която като моята иска да и просветне. И името едно такова светло. Поздрав Светослав!