Ситуацията в Украйна ни накара да погледнем на политическата действителност от различни страни. Интересно ни е и мнението на читателите на Еврочикаго  по кризата, която неминуемо засяга всички нас – и в България, и по-далеч. Прочетете авторския текст America’s Coup Machine: Destroying Democracy Since 1953 на Никълъс Дейвис (AlterNet*), който е преведен и публикуван на български от БГНЕС. Оставете своите коментари** под текста. Необходим ли е нов морал в политиката на силните в света? Може ли обикновените хора да търсят сметка от тези, които ги водят? Дължат ли ни прозрачност и отговори както Орешарски, така и Путин, и Обама? Или считате, че така е било и ще бъде? Има ли изход?

.

Американската машина за преврати:

унищожение на демокрация от 1953 г.

Усилията на САЩ за отстраняването на чуждестранни правителства правят света по-опасен и по-малко справедлив.

Скоро след американския преврат в Хаити през 2004 година, когато бе отстранен президентът Жан-Бертран Аристид, имах възможността да чуя словото на адвоката му Айра Кързбен, произнесено в Маями. Своята рече той започна със загадка: „Защо във Вашингтон никога не е имало преврати?“. И веднага даде отговора: „Защото във Вашингтон няма посолство на САЩ„. Тази встъпителна част от речта на адвоката бе посрещната с ръкопляскания от присъстващите, мнозинството от които бяха американски хаитянци, които много добре разбраха за какво говори Кързбен.

Бившият шеф на сигурността на Украйна Александър Якименко (по-точно на Службата за сигурност на Украйна – бел. ред.) бе разкрил, че организаторите на заговора, свалили от власт избраното правителство на страната, „буквално живееха в американското посолство. Те бяха там всеки ден“. От материалите на руските подслушвания, станали обществено достояние, ние знаем също, че тези хора са поддържали тесен контакт с посланика Джефри Пайът и отговарящите за преврата високопоставени американски ръководители, сред които Виктория Нюланд, бивша помощничка на вицепрезидента Дик Чейни, която сега заема поста заместник-държавен секретар по европейските и азиатските въпроси.

Ако вземем преврата в Украйна в рамките на историческия контекст, ще открием, че след 1953 година САЩ са организирали най-малко 80 пъти успешни или неуспешни преврати в различни държави. Всичко е започнало, когато президентът Дуайт Айзенхауер установил по примера с Иран, че ЦРУ може да сваля избрани правителства, които отказват да жертват бъдещето на народа си заради икономическите и геополитически интереси на Запада. Повечето американски преврати са довеждали до жестоки репресии, отвличания на хора, екзекуции без съд и следствие, изтезания, корупция, страшна бедност и неравенство. Плутократският и ултраконсервативният характер на силите, дошли на власт в Украйна с помощна на САЩ, едва ли ще бъдат изключение.

Ноъм Чомски намира „за най-добра книга по темата“ класическата разработка на Уилям Блум „Убийството на надеждата: интервенциите на американските военни и ЦРУ след Втората световна война“ (Killing Hope: U.S. Military and CIA Interventions Since World War II). „Убийството на надеждата“ е историческият контекст на събитията в Украйна, които гледате по телевизията. Днес това заглавие е изключително подходящо, когато виждаме как надеждите на хората от всички региони на Украйна са жертвани заради същите онези цели, заради които пострадаха народите на Иран (1953 г.), Гватемала (1954), Тайланд (1957), Лаос (1958-1960), Конго (1960), Турция (1960, 1971, 1980), Еквадор (1961 и 1963), Южен Виетнам (1963), Бразилия (1964), Доминиканската република (1963), Аржентина (1963), Хондурас (1963 и 2009), Ирак (1963 и 2003), Боливия (1964, 1971 и 1980), Индонезия (1965), Гана (1966), Гърция (1967), Панама (1968 и 1989), Камбоджа (1970), Чили (1973), Бангладеш (1975), Пакистан (1977), Гренада (1983), Мавритания (1984), Гвинея (1984), Буркина-Фасо (1987), Парагвай (1989), Хаити (1991 и 2004), Русия (1993), Уганда (1996) и Либия (2011). Този списък не включва примерно същото количество неуспели преврати, а също преврати в Африка и на други места, където намесата на САЩ не е доказана, макар да има подозрения.

Тревожната реалност на света, в който живеем, е, че американските усилия за унищожаването на демокрацията, дори когато претендират, че я бранят, правят света по-опасен, по-малко справедлив и убиват надеждата. Когато писателят Харълд Пинтър получи през 2005 година Нобеловата награда за литература (в разгара на американска война в Ирак), по-голяма част от речта си на церемонията по връчването на наградата той посвети на тази раздвоеност. За САЩ той каза следното: „Америка патологично манипулира с властта по света, като се маскира под маската на всеобщото благо. Това е блестяща, умна и много успешна хипноза… Това са жестоки, надменни и безмилостни действия, но това са също така и много умни действия“.

Основният механизъм за осъществяването на американските преврати след 1953 година не е претърпял особени изменения. Основната разлика между превратите в различни държави и по различно време е в мащаба на действията на САЩ, степента на откритост на участието им и в размаха на прилаганото насилие. Съществува трайна връзка между степента на американската въвлеченост и равнището на насилие.

В един от случаите като войната в Ирак, това бе смяна на режима с участието на стотици хиляди американски военнослужещи, при която загинаха стотици хиляди хора. От друга страна, участието на САЩ в преврата на ген. Сухарто в Индонезия през 1965 година бе останал в тайна, макар че там бяха загинали почти толкова хора. Едва ли след много години американски представители признаха причастността си към масовите убийства, извършени от ген. Сухарто.

Ще мине известно време и подобни представители ще започнат да се хвалят открито и с ролята си в Украйна. Но както обяснява Харълд Пинтър – САЩ винаги предпочитат „конфликтите с ниска интензивност“, отказвайки се от нахлуване и окупация. ЦРУ спецчастите използват марионетки и тайни операции за свалянето на правителства и смазването на движения, които са предизвикателство за ненаситната американска жажда за световно господство. Превратът е развръзката на такива операции, а когато методите на „ниска интензивност“ не дават резултат, съответната държава се подлага на пряка военна агресия от страна на САЩ.

Ирак бе подложен на американска военна намеса и окупация едва след неуспешният опит за преврат на ЦРУ през юни 1996 година. САЩ нападнаха Панама през 1989 година – едва след 5 неуспешни опита за държавен преврат за свалянето от власт на ген. Нориега. Хусейн и Нориега дълго време са били агенти на ЦРУ, и прекрасно са знаели какви са американските методи. Това им позволяваше да се противопоставят на опитите за отстраняване от власт, но до решението на американците да прибягат до превъзхождаща военна сила.

Но като цяло американските преврати се извършват по методика, която не се е променила много през периода от 1953 г. до 2014 г., когато бе извършен превратът в Украйна. Тази методика съдържа три етапа.

1) Създаване и укрепване на опозиционните сили

На този етап няма големи разлики в плановете на САЩ за смяна на управляващите чрез урните за гласуване или чрез антиконституционен преврат. Много от тези похвати и способи са били разработени след Втората световна война, за да дойдат десните сили на власт в Европа и Азия. Сред тях са създаване и финансиране на консервативни политически партии, студентски организации, профсъюзи и медии, провеждането в регионалните, международни и американски медии на добре организирани и платени пропагандни кампании в страната, избрана за жертва.

Пример в това отношение е Италия след Втората световна война. В края на войната САЩ използваха агенти на Американската конфедерация на труда във Франция и Италия, за да изпратят пари на консервативните кандидати и партии чрез некомунистическите синдикати. Но на изборите в Италия през 1946 г. мнозинството гласове отидоха за социалистите и комунистите. Те обединиха усилия за създаването на Народен демократичен фронт за следващите избори през 1948 година. САЩ работиха с католическата църква, провеждаха мащабни пропагандни кампании с използването на такива италианско-американски знаменитости като Франк Синатра, а и напечатаха 10 млн. писма до американци от италиански произход, за да ги изпратят на своите родните в Италия. САЩ заплашиха също напълно да спрат помощта за тази изтерзана от войната държава, където от съюзническите бомбардировки бяха загинали 50 000 мирни жители, а много градове бяха разрушени.

Ако през 1946 г. Народният демократичен фронт получи 40% от гласовете, през 1948 г. той събраха 31% и така Италия се оказа в ръцете на все по-корумпирани коалиции, подкрепяни от САЩ. Следващите 46 години държавата бе ръководена от коалиции начело с християн-демократите. Италия бе спасена от враждебната комунистическа диктатура, но по-важното е, че тя бе лишена от независимата програма на социалдемократите, които се бориха за правата на работниците и защитаваха малкия и средният бизнес в Италия от конкуренцията на американските транснационални корпорации.

Аналогични методи САЩ приложиха през 60-те години в Чили, за да осуетят избирането на Салвадор Алиенде. През 1958 г. на него не му стигнаха 3 процента, за да стане президент. Тогава администрацията на Джон Кенеди изпрати в Чили група от 100 служители на Държавния департамент и ЦРУ в рамките на „възмутителен и почти непристоен“ опит (както се бе изразил впоследствие един от тях) за подривни действия преди следващите избори през 1964 година. ЦРУ финансира наполовина кампанията на християн-демократите, организира също масирана пропагандна кампания, използвайки медии, плакати и листовки. Това бе класическа кампания срещу „червената заплаха“, в която изобилстваха образите на разстрелващи взводове и съветски танкове. Тя бе насочена главно за сплашване на жените. Всеки ден ЦРУ подготвяше по 20 радиоматериали, излъчвани от минимум 25 радия, а също десетки изфабрикувани новини. Хиляди плакати изобразяваха деца с отпечатани върху челата им сърпове и чукове. Водачът на християн-демократите Едуардо Фрей изпревари Алиенде със 17%, като той бе подкрепен предимно от жените. Но въпреки американската пропагандна машина Алиенде бе избран през 1970 г. за президент. Когато той засили позициите си на парламентарните избори през 1973 г., въпреки фактическото ембарго и засилващата се кампания за дестабилизация, съдбата му бе решена от ЦРУ и чилийските военни, действащи под ръководството на ген. Аугусто Пиночет и с подкрепата на САЩ.

САЩ работят в Украйна от 1991 г., когато страната обяви независимост. Те подкрепяха прозападни партии и кандидати и през 2004 г. и това доведе до „оранжевата революция“ в Украйна. Но подкрепяното от Запада правителство на Виктор Юшченко и Юлия Тимошенко, бе също толкова корумпирано и непопулярно, колкото и предишните правителства, и през 2010 г. за президент бе избран Виктор Янукович. САЩ приложиха всичките си традиционни методи и похвати, което доведе до преврата тази година. Американският Национален фонд за подкрепа на демокрацията (National Endowment for Democracy) частично пое върху себе си функциите на ЦРУ за подготовка на опозиционните кандидати, партии и политически движения. Той не криеше, че за него Украйна е висш приоритет, защото финансира в нея 65 проекта. Това е повече от всяка една друга държава (в която фондът работи). Неоконсервативният президент на фонда Карл Гършмън в своя статия във „Вашингтон пост“ от септември 2013 г. нарече Украйна „главният приз“.

2) Улични демонстрации с прилагане на насилие

През ноември 2013 г. Евросъюзът предложи на президента Янукович „споразумение за свободна търговия“, което приличаше на Североамериканското споразумение за свободна търговия (NAFTA) и на Транс-Тихоокеанското партньорство. В него обаче не ставаше дума за членство на Украйна в ЕС. Това споразумение отваряше границите на Украйна за западния внос и инвестиции, но не предвиждаше съответното отваряне на границите на ЕС (за украинските стоки). Съгласно споразумението Украйна, която е голям производител на кашкавал и пилета, би могла да изнася в ЕС само 5% от произведения от нея кашкавал и 1% пилета. В същото време западните фирми можеха да използват Украйна за наводняване на Русия с евтини стоки от Азия. Това на свой ред би накарало Русия да закрие границите с Украйна, което би нанесло съкрушителен удар по промишлеността в Източна Украйна.

По съвсем разбираеми и разумни причини украинският президент Виктор Янукович отхвърли споразумението с ЕС. За прозападните и десните групировки в Киев това стана сигнал да излязат на улицата. Ние на Запад обикновено виждаме в уличните демонстрации изблик на демокрация. Но трябва да се различават демонстрациите на левите сили срещу десните правителства от демонстрациите на десните сили с използване на насилие, които винаги са били и си остават съставна част от американската стратегия за смяна на режима.

През 1953 г. ЦРУ бе похарчило милиони долари в Техеран, за да наеме бандити и „висококомпетентни професионални организатори“, както ги е наричал високопоставеният служител на ЦРУ Кърмън Рузвелт. Тя са били използвани за провеждане на по-ожесточени демонстрации и в крайна сметка работата стигна до това, че по улиците на Техеранзапочнаха бойни действия между военните части на властта и на метежниците, при които бяха загинали не по-малко от 300 души. ЦРУ бе похарчило милиони долари за подкупване на депутати и други влиятелни иранци. Премиерът Мосадък трябваше да подаде оставка, а шахът възстанови правата на Запада като собственик на нефтената промишленост на Иран. „Бритиш петролиъм“ и американските фирми си поделяха приходите от продажбите на иранския нефт до свалянето на шаха след 26 години в резултат на революция. Нефтеният отрасъл отново бе национализиран.

През 2004 г. 200 служещи от американските спец части подготвиха 600 бойци от „Въоръжения революционен фронт за прогрес на Хаити“ и други подобни сили, които се противопоставяха на властта. Подготовката вървеше в съседната Доминиканска република. Тези сили навлязоха в северната част на Хаити, постепенно хвърлиха страната в хаос и насилие, подготвяйки почвата за отстраняването на президента Аристид.

В Украйна уличните протести прераснаха в насилие през януари 2014 г., когато начело на протестиращите тълпи застанаха неонацистката партия „Свобода“ и „Десен сектор“. В Украйна въоръжените групи на „Десен сектор“ се появиха едва преди 6 месеца, макар че в състава на организацията влязоха вече съществуващите дясноекстремистки групировки и банди. Тази организация частично е финансирана от украинци, живеещи в САЩ и Европа. Не е изключено „Десен сектор“ да е творение на ЦРУ. Когато „Десният сектор“ започна завземането на правителствените сгради, парламентът обяви протестите за незаконни, а милицията отново зае част от площад „Независимост„, убивайки двама протестиращи.

На 7 февруари руснаците огласиха записания телефонен разговор между зам-държавния секретар Нюланд и американския посланик Джефри Пайът. Той показва, че американското ръководство се готви да се възползва от момента за извършване на преврат в Украйна. Главната им задача бе да извадят от играта боксьорът тежка категория Виталий Кличко, който се превърна в популярното лице на „революцията“ и бе предпочитан от Евросъюза, а също да направят така, че в премиерското кресло да седне американският фаворит Арсений Яценюк.

Вечерта на 17 февруари „Десен сектор“ обяви, че на следващия ден ще проведе марш от площад „Независимост“ към парламента. Последваха ожесточени сблъсъци, продължили няколко дни и довели до гибелта на 110 души – протестиращи, привърженици на властта и 16 милиционери. Над 1000 души бяха ранени. Известният репортер на проправителствен вестник Вячеслав Веремия бе измъкнат от таксито край площад „Независимост“ и бе застрелян направо пред очите на тълпата. „Десен сектор“ нахлу в оръжеен склад край Лвов и взе намиращото се там оръжие. Налице са свидетелства, че двете страни са използвали снайперисти за стрелба от сгради срещу протестиращи и срещу милицията, които са били по улиците и долу на площада. Якименко смята, че снайперистите, които са стреляли от сградата на консерваторията, са платени от американците чуждестранни наемници, както и снайперисти от бивша Югославия, получаващи до 2000 долара дневно за убийство на войници от сирийската армия.

Докато на улицата цареше насилие, правителството и опозиционните партии провеждаха спешни съвещания с посредничеството на външните министри на Франция, Германия и Полша, като на два пъти се договориха за примирие – веднъж вечерта на 19 февруари, а втори път на 21 февруари. Но „Десен сектор“ отхвърли двете примирия и призова да продължи „народната революция“, включително до оставката на Янукович и отстраняването от власт на действащото правителство.

3) Държавният преврат

Създаването на опозиционни сили и подготовката им за активни действия, както и увеличаването на насилието по улиците е целенасочена стратегия за създаването на извънредна обстановка и за използването й като предлог за отстраняването на избраното или конституционно правителство с последващо завземане на властта. Щом специалистите от ЦРУ свършваха работата си по обучението на превратаджийските главатари, американските лидери задействаха плановете си и улиците биваха заливани от насилие. Напълно се потъпкваше законът и редът, държавните учреждения спираха да функционират и оставаше само да се нанесе решаващият удар в подходящия момент, за да бъде отстранено правителството от власт, а на негово място да бъдат сложени лидерите на преврата. В Иран Мосадък, изправен пред гибелта на стотици хора по улиците, подаде оставка, за да сложи край на кръвопролитието. В Чили ген. Пиночет нанасяше въздушни удари срещу президентския дворец. През 2004 г. в Хаити американски части извършиха десант, за да отстранят от власт президента Аристид и да окупират страната.

В Украйна Виталий Кличко обяви, че парламентът ще започне процедура за отстраняването на Янукович. Но необходимите за целта 338 гласа не бяха събрани. Тогава малцинството в парламента просто прие декларация за отстраняването на Янукович по неконституционен път и назначи за и.д. президент Олександър Турчинов от опозиционната партия „Баткившчина“ (Отечество). „Десен сектор“ взе под контрол правителствените сгради и започна да патрулира по улиците. Янукович отказа да си подава оставката, окачествявайки тези действия като държавен преврат. Лидерите на преврата обещаха да го съдят за гибелта на протестиращите, но той избяга в Русия. На 27 февруари Арсений Яценюк бе назначен за премиер – точно както планираха Нюланд и Пайът.

Главната разлика на американския преврат в Украйна от повечето други преврати на САЩ е минималната роля в него на украинската армия. След 1953 г. в повечето американските преврати за нанасянето на последния удар бяха използвани високопоставени местни военни. За награда те получаваха диктаторски пълномощия, президентски кресла и високи постове в новите режими, ползващи се с американска подкрепа. Американската армия е развивала отношенията и контактите между военните, откривайки и подготвяйки бъдещите превратаджийски лидери. Фактът, че президентът Обама разпространи дейността на американските спецчасти в 134 държави по света, говори, че този процес набира скорост, а не спада.

Но неутралната и дори проруска позиция на украинските военни превърна украинската армия в нецелесъобразен инструмент за осъществяването на антируския преврат. Затова Нюланд и Пайът въведоха в Украйна важно нововъведение, използвайки неонацистката партия „Свобода“ и „Десен сектор“ като ударна сила за отприщване на насилието и завземането на властта. За целта трябваше да бъде създаден неудобен и смътен съюз на „Свобода“ и „Десенсектор“ с прозападните опозиционни партии „Баткившчина“ и УДАР, които на парламентарните избори през 2012 г. получиха общо 40% от гласовете.

Историята показва, че около половината от американските преврати се провалят и успехът им никога не е гарантиран. Но американци не загиват при провалените преврати, американците не изпадат и в бедствено положение. За насилието, хаосът, бедността и нестабилността винаги се разплаща народът на държавата, взета на мушка. Американските превратаджийски лидери като Нюланд и Пайът често получават, ако не първото, то второто или третото парче от баницата, като се издигат по служебната стълба в Държавния департамент или ЦРУ. Пряката военна намеса в Украйна никога не е присъствала в плановете, но самият преврат може да дестабилизира Украйна и да я потопи в икономически хаос, пораждайки разкол на страната или конфликт с Русия. Това ще създаде нови и непредсказуеми условия, в които интервенцията на НАТО може да стане напълно реална.

Американската машина за военни преврати работи дейно и във Венецуела, където през 2002 г. тя претърпя провал. Бившият кубински двоен агент Раул Капоте, който е работил за ЦРУ в Куба и Венецуела, наскоро разказа за дългосрочния проект за създаването на десни опозиционни движения сред студентите от висшата и средна класа. Днес тези усилия вече дават плодове под формата на все по-жестоки улични протести. Те започнаха точно месец след проведените през декември м.г. местни избори, на които победи управляващата сила, спечелила над 10% повече от другите партии. На президентските избори през 2013 г. тази разлика бе едва половин процент. Както в Чили през 1973 г. , така и тук изборен успех на избраното правителство се превръща за ЦРУ в тласък към активизирането на усилията за улично насилие. Изглежда популярността на правителството във Венецуела предизвика именно такава реакция.

Още една характерна черта на американските преврати е ролята, които западните медии играят в рекламирането на официалните легенди, прикриването на истинските намерения, а също в заглушаването на истинската журналистика. Тази роля тя изпълнява също от 1953 г., но постоянно се усъвършенства с развитието на корпоративните медии и укрепването на монополната им власт. По своята природа превратите са тайни операции и на американските медии им е забранено да разгласяват такива тайни на „националната сигурност“ като примерно имената на участващите в тях служители на ЦРУ. Съобщавайки само официалните версии, медиите се превръщат в неволен помагач и съучастник на много важния пропаганден компонент на такива операции. Но корпоративните американски медии превръщат порока в добродетел, изпитвайки удоволствие от участието си в демонизирането на нарочените врагове на Америка и в подкрепа на американските усилия за унищожаването им. Те замитат под килима отговорността на САЩ за насилието и хаоса, а американската политика се представя одобрително като благонамерени усилия за противопоставяне срещу ирационалните и опасни действия на други.

Това обаче е много повече от изискването за строгото спазване на законите за неразгласяване на тайните. И това говори твърде много за онази атмосфера, която цари в медиите и която ни обкръжава. В днешния си вид западните медии, които се намират в монополна корпоративна собственост, станаха по-съвършена, изтънчена и тотална пропагандна машина в сравнение с това, за което са мечтали пропагандистите в началото на 20 век. Медийните корпорации получават изгода от геополитическата и икономическа експанзия на Запада. При обслужването на такава експанзия пропагандната функция е неотменима част от техния бизнес модел, а не някакво изключение, което те правят под натиска на държавата. Да се очаква от такива корпорации журналистически факти и истинска информация за американските преврати значи да се разбира погрешно какво представляват те и на кого служат.

–––––––––––––––––

* AlterNet (ОлтъНет) e програма на Независимия медиен институт (IMI) – неправителствена организация, която предоставя на обществеността независима информация и журналистика, както и други медийни продукти. Институтът цели да засилва и подкрепя независимата журналисти, да подобрява достъпа до независими информационни източници.

** Напомняме, че коментарите могат да бъдат и анонимни, ако поставите измислен имейл. Неприемливи са личните нападки и откровеният спам. Коментари, съдържащи линкове, автоматично се спират от системата до одобрение от дежурния редактор.