Българската пиеса в Ню Йорк – въпрекизъм или механизъм
.
Майя Праматарова, Въпреки.com
През последните години български пиеси се появяват на оф-оф Бродуей – голямата мрежа от театри и трупи, мотивирани да обединяват усилията си около нов текст, идея или театрален метод на сцени, които са под 100 места. Камерните пространства предполагат по-малки финансови рискове от страна на групата и по-точно насочване към потенциалния й зрител, пише в своя текст театроведът, драматург и преводач Майя Праматарова специално за „Въпреки” от Ню Йорк.
Малко са структурите на оф-оф Бродуей, които обединяват сцена и постоянна група от съмишленици – театри като The Wooster Group, основанa преди няколко десетилетия от Елизабет ЛеКомпт, Кейт Валк и Уилем Дефо, са сред няколкото христоматийни примера. Повечето трупи са ”бездомни” и откриват своите пространства от проект на проект, като това търсене е в няколко етапа. На примера на три от българските пиеси, появили се през последните два сезона, става очевидна повторяемостта на тези фази.
Сцена от “Лисабон” от Захари Карабашлиев, режисьор Христо Христов. Снимка: Хуберт Уилямс
Пиесата на Захари Карабашлиев “Лисабон”
бе представена първо под форма на прочит с елементи на представление в режисурата на Христо Христов (Martin E. Segal Theatre Center’2011). Прочитът на пиесата на Иван Димитров “Очите на другите” се състоя в Lark Play Development Center/HotINK’2012. Година преди това на същия фестивал бе наградена и пиесата на Георги Господинов “Апокалипсисът идва в 6 вечерта”. Дали инициативата идва от режисьор, или от структура, механизмът предполага задължителна среща на новия текст с продуцент, готов да извърви заедно с екипа дългия път от първия контакт с публика до премиерата на сцена. Понякога от първоначалната група не остава никой освен автора на текста, а и той е вече на различни вълни или на другия край на света.
Сцена от “Не минавай по моста” от Майя Праматарова. Снимка: Павел Антонов
Между прочита на пиесата ми “Не минавай по моста”
до появата й на камерната сцена на NYTW/4th Street Theatre минаха десет месеца и това бе граничното време за запазване на екипа – условие, за да се съхрани предварително изграденото доверие между актьорите и режисьора Ставри Карамфилов (съвместна продукция на One Way Theater и Studio Six). Приблизително кратък бе интервалът между прочита на пиесата на Иван Димитров и представянето й в режисурата на Самюел Багел (Samuel Baggeln) в New Ohio Theater. Почти тригодишен бе периодът между прочита и появата на “Лисабон” на Захари Карабашлиев в “La Mama”, сцената на Елън Стюарт, майката на оф-оф Бродуей (съвместно с New Heritage Theatre Group).
Успехът, изразен чрез продадени билети, аплодисменти и отзиви, не означава продължаване на живота на представлението на същата сцена, ангажирана вече за следващо представление. Оф-оф бродуейският спектакъл може да премине на оф-Бродуей или да замине на гастрол, но това е поредна фаза на финансиране от страна на лица, фондации и културни институции. За Бродуей, обикновено, не може да става и дума – там територията е практически запазена за класически и англоезични текстове, а най-добре – и двете заедно – Тенеси Уилямс, Артър Милър, Едуард Олби. Ако се появи нова пиеса, да речем, на Кристофър Дюранг “Ваня и Соня, и Маша, и Спайк”, то тя ще е с откровени класически препратки – към Чехов в конкретния случай.
Залите на Бродуей са големи, с 500 или повече места – наемите са високи, а публиката е колкото театрална, толкова и туристическа. Бродуейските продуценти знаят как въпреки скъпите билети да запълват всяка вечер големите зали като включват тежка и скъпа маркетингова артилерия даже за гениални актьори като Иън МакКелън и Патрик Стюарт – “В очакване на Годо” на Бекет (Cort Theatre).
Сцена от “Очите на другите” от Иван Димитров. Снимка: Дейвид Арсенаулт
Форма, която облекчава достъпа на неанглоезични текстoве до нюйоркските сцени са тъй наречените
резидентури, които се обявяват за режисьор или автор.
Съответният кандидат заявява желанието си и, ако бъде одобрен, в Barishnikov Arts Center, да речем, той работи с екипа си в оранжерийни условия и представя някаква фаза от работата. Резидентурата може да се осъществява в лабораторни центрове като Eugene O’Neill Theater Center. Репетира се в уединено пространство на брега на океана, а представленията са не толкова за широка публика, колкото за колеги и потенциални продуценти, готови да заложат време и средства за преноса на интересни опити на нюйоркска сцена.
През годините на оф-оф Бродуей се появяват и други български текстове – “Дзен-порно” на Милена Фучеджиева – проект на Деси Шпатова и Снежина Петрова (La Mama’2001), “Христос и Магдалена” на Кева Апостолова, спектакъл на Антония Катранджиева (Overground Physical Theater Company at Dance Theater Workshop’2009) и др. Миналата година, в рамките на “Immigrants’ Theatre Project”, под форма на прочити, бяха представени “Невините” по романа “Майките” на Теодора Димова и “Приятнострашно” на Яна Борисова.
Ако се разшири темата за българските заглавия на нюйоркска сцена със спектакли по текстове, поставени в България и показани на фестивални форуми, в картината влиза и появата на New York Fringe’2013 на пиесата на Димитър Димитров и Йордан Славейков “Паякът” (с подкрепа на “Drama Lеаgue” и “Арт Офис”). Още през 2007 за New York Fringe е селекционирано друго българско заглавие – “Сако от велур”/Baaahhh! на Станислав Стратиев с режисьори Стефано Дженовезе и Мария Риболи.
Не са малко българските имена,
свързани по един или друг начин с нюйоркските сцени – актьори, певци и музиканти, но появата на текстове на български драматурзи в мултикултурната и силно конкурентна среда на града е сложно и спорадични. Индивидуалните опити, поощрени по един или друг начин, са форма на въпрекизъм, който само чрез дългосрочни, последователни и съвместни практики на институции и фондации може да се превърне в работещ механизъм.
